Чуйте статията:

През последните десетилетия много държави - както демокрации, така и авторитарни режими - се умориха от двойните стандарти и морализаторството, идващи от Вашингтон. Именно затова опитът на Джо Байдън да възроди класическото противопоставяне между "демокрации и автокрации" след руската инвазия в Украйна се оказа неуспешен, пише председателят на Центъра за либерални стратегии Иван Кръстев в статия за "Файненшъл Таймс".

Вместо да се сплоти около САЩ, глобалният Юг реагира прагматично. Индия рязко увеличи покупките си на руски петрол, а Южна Африка се колебаеше дали да не застане на страната на Москва в това, което Кремъл представя за "антиимпериалистична борба".

Завръщането на Доналд Тръмп във властта беляза край на лицемерието и началото на нов, по-груб и откровен стил във външната политика на САЩ.

Без дипломатически украси и внимателно подбрани формулировки, Белият дом започна да "казва нещата такива, каквито са". Ако преди военни действия срещу богати на ресурси държави се оправдаваха с демокрация и сигурност, днес американският президент открито говори за икономически интереси - включително за петрол, пише Кръстев.

Този край на лицемерието обаче не означава автоматично край на антипатията към Америка. Напротив.

Проучване на общественото мнение, поръчано от Европейския съвет за външни отношения и проведено през първата година от втория мандат на Тръмп, показва ясна тенденция. Все повече хора по света очакват влиянието на Китай да нараства - и го оценяват като нещо положително, както за собствените си държави, така и за глобалния ред. С други думи, докато Тръмп разтърсва международната система, симпатиите все по-често се насочват към Пекин.

Причините не са трудни за откриване. Много от "новите фенове" на Китай карат китайски електромобили, използват китайски соларни панели, разчитат на китайски технологии и гледат децата си да играят с играчки, произведени в Поднебесната империя. Освен демонстративните военни учения около Тайван и в Южнокитайско море, Китай на практика не води офанзивни военни операции извън това, което смята за свои граници - контраст, който не остава незабелязан.

Николо Макиавели пише, че за един владетел е по-добре да буди страх, отколкото обич, ако не може да постигне и двете. По тази логика демонстративната сила на САЩ при Тръмп би трябвало да носи дивиденти. Но реалността показва друго.

Светът рядко се впечатлява от очакваното. Американската военна мощ във Венецуела не изненада никого. Това, което привлече внимание, беше способността на Китай да отговори на американските мита, както и военните затруднения на Русия в Украйна. Хората забелязват не само кой е силен, но и кой завижда на кого.

А Тръмп очевидно завижда на Китай - на индустриалния му мащаб и на държавния контрол върху икономиката. Иронично, Вашингтон все по-често прибягва до инструменти, напомнящи китайския държавен капитализъм. В този смисъл САЩ започват да имитират Пекин - а имитацията, както гласи клишето, е най-висшата форма на ласкателство.

Силата поражда подчинение, но не и лоялност. Когато силата започне да отслабва, солидарността изчезва. Посланието "Америка на първо място" все по-често се възприема като "Америка сама". Не е случайно, че едва 16% от европейците днес смятат САЩ за съюзник, докато около 20% вече ги виждат като съперник или дори противник.

Много представители на венецуелската опозиция вероятно са поддържали илюзията за безкористната подкрепа на САЩ до момента, в който са осъзнали, че интересът на Доналд Тръмп към страната им е бил насочен преди всичко към контрола върху венецуелския петрол. Подобна илюзия, изглежда, все още съществува и сред част от иранските протестиращи, които продължават да вярват, че Вашингтон би застанал на тяхна страна от идеологически или ценностни съображения, а не воден от строго прагматични геополитически интереси.

Америка спечели Студената война не само защото беше силна, а защото успя да убеди света, че нейният успех е общ успех. Когато тази илюзия се разпадне - когато демокрацията се превърне в празна реторика, а интересът е открито икономически - симпатиите бързо се пренасочват, заключва Кръстев.

"Без Студената война какъв е смисълът да си американец?" - пита иронично герой на Джон Ъпдайк в романите за Хари Енгстръм-Заека, осмивайки месианския плам и моралната самоувереност на САЩ. Днес този типичен бял представител на средната класа вероятно би гласувал за Доналд Тръмп. Но извън Америка ефектът от неговата политика изглежда коренно различен от търсения.

И тогава въпросът на Ъпдайковия "Заек" Енгстръм звучи отново актуално - ако Америка вече не отстоява свободата или поне не се преструва, че го прави, то какъв е смисълът да бъдеш проамерикански настроен?