Именно това правят европейските политически, бизнес и медийни лидери в отговор на популистката вълна, която залива Стария континент. Смаяни са, че много от техните сънародници гласуват за безотговорни демагози. Трудно им е да разберат произхода на гнева към меритократичните елити, които са най-добре олицетворявани от високо образованите, компетентни чиновници в Брюксел, пише председателят на Центъра за либерални стратегии Иван Кръстев в статия във в. "Ню Йорк таймс".

Българският политолог задава въпроса защо има такова недоволство срещу "тези, които си вземат изпитите", във време, когато се предполага, че нуждата от тях е най-голяма, имайки предвид сложността на света. Защо хората, които усърдно се трудят, за да могат децата им да получат образование в най-добрите университети в света, не искат да се доверят на тези, които вече са завършили такива университети? Как е възможно някой да се съгласи с подкрепящия Брекзит политик Майкъл Гоув, според когото на хората им е "омръзнало от експерти"?

Би трябвало да е очевидно, че меритокрацията - система, при която ръководните позиции се заемат от най-талантливите и способните, най-образованите, тези, които постигат най-високи резултати на изпитите, е по-добра от плутокрацията, геронтокрацията, аристокрацията и вероятно дори от управлението на мнозинството - демокрацията, пише Кръстев.

Но меритократичните елити в Европа не са мразени просто заради фанатичната глупост на популистите или объркаността на обикновените хора. Британският социолог Майкъл Йънг, въвел понятието "меритокрация" в средата на миналия век, е първият, обяснил, че макар меритокрацията навярно да звучи добре за повечето хора, едно меритократично общество би било катастрофа. Тя би създала общество от егоистични и високомерни победители и гневни и отчаяни губещи. Йънг разбира, че триумфът на меритокрацията би довел до загуба на политическата общност, изтъква политологът.

Според Кръстев това, което прави меритократите толкова непоносими за техните критици, е не толкова успехът им, а настояването им, че са успели, защото са се трудили по-усърдно от другите, защото са по-квалифицирани от другите и защото са издържали изпитите, на които другите са се провалили.

По думите му парадоксът на сегашната политическа криза в Европа се корени във факта, че брюкселските елити са обвинявани по същите причини, поради които самите те се хвалят: тяхната космополитност, устойчивост на обществен натиск и мобилност.

Той определя меритократичния елит в Европа като елит от наемници и го сравнява с най-добрите футболисти, които са купувани от най-успешните отбори на континента. Европейските институции и банки, подобно на футболните клубове, харчат огромни суми, за да се сдобият с най-добрите "играчи". Обикновено тази система означава победи на терена или в заседателната зала на централната банка.

Когато обаче тези отбори започнат да губят или икономиката отбележи забавяне, техните почитатели ги изоставят, защото няма нищо, което да свързва "играчите" и техните фенове, освен празнуването на победите. Те не са от един и същ квартал. Нямат общи приятели или общи спомени. Много от играчите дори не са от същите страни, от които са техните отбори. Хората може да се възхищават на наетите "звезди", но нямат причина да ги съжаляват, посочва Кръстев.

Меритократичните елити смятат, че успехът им извън техните страни е доказателство за таланта им, но за много хора именно тази мобилност е причина да не им вярват. Хората имат доверие на своите лидери не само заради тяхната компетентност, а и заради смелостта и ангажираността им, както и защото вярват, че ще останат с тях във време на трудности, а няма да избягат. Парадоксално е, че именно гъвкавата компетентност на сегашните елити, фактът, че те са еднакво способни да управляват банка в България или в Бангладеш или да преподават в Атина или Токио, кара хората да бъдат толкова подозрителни към тях. Хората се страхуват, че в трудни моменти меритократите ще изберат да си тръгнат, вместо да споделят цената на оставането, отбелязва политологът.

Затова според него не е изненадващо, че тъкмо предаността - безусловната преданост към етническите, религиозните или социалните групи - е в сърцевината на привлекателността на новия популизъм в Европа. Популистите обещават на хората, че няма да ги оценяват въз основа единствено на техните качества. Те обещават солидарност, но не непременно справедливост.

Политологът изтъква, че за разлика от преди век, днешните народни лидери не са заинтересовани от национализиране на предприятията, а обещават да национализират елитите. Те не обещават да спасят хората, а да останат с тях. Обещават да възстановят националните и идеологическите ограничения, премахнати от глобализацията. Популистите обещават на своите избиратели не компетентност, а близост. Те обещават да възстановят връзката между елитите и народа. А това обещание се харесва на мнозина в Европа днес.

Американският философ Джон Ролс твърди, говорейки от името на много либерали, че да си губещ в едно меритократично общество не е толкова мъчително като това да си губещ в едно откровено несправедливо общество. Според него заради честността на играта хората биха се примирили с неуспеха. Днес обаче изглежда, че великият философ може и да е сбъркал, пише в заключение Кръстев.

*Заглавието е на Дир.бг. Оригиналното заглавие е "Възходът и падението на
европейската меритокрация". Превод: БТА