22:01 | 16.04.24

17-11-2017 20-11-2018

Адвокат Шейтанов: Либийското дело остава най-големият съдебен процес в правната история на България

Няма справедливост за медиците, твърди първият им защитник

10:32 | 10 февруари 2019 | Редактор : Калина Петрова 33 7254 Снимка: Дир.БГ

На 9 февруари 1999 г. започна една от най-мощните и мащабни международни провокации срещу България. 23-ма български медицински работници са арестувани в Бенгази, столицата на провинция Киренайка в Либия. Няколко дни по-късно повечето от тях са освободени, но техните имена никога не стават достояние на българската общественост. В ареста остават медицинските сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка Снежана Димитрова и д-р Здравко Георгиев. С тях е и студентът по медицина от палестинския произход Ашраф ал-Хаджудж. Близо година Следствието поддържа невярната теза, че те са задържани в качеството на свидетели. През 2000 г. обаче на свидетелите е повдигнато обвинение в умишлено заразяване на 393 деца с вируса на ХИВ и причиняване на епидемия от СПИН в Бенгази като престъпление срещу политическата система на Джамахирията. Dir.bg потърси първия адвокат на медиците Владимир Шейтанов, който след 20 години даде своята оценка на генезиса, същността и последиците от либийското дело.

Виж още Хари Хараламбиев: Либийският процес е част от моята съдба

- Г-н Шейтанов, какво представлява либийското дело за България?

- Това е най-големият и най-тежкият съдебен процес срещу български граждани в чужбина, получил настина световна известност. И до днес българската общественост не си дава напълно реална сметка за размера на това събитие. По своите правни характеристики то надминава дори Лайпцигския процес за подпалването на Райхстага - по продължителността на процеса, по броя на подсъдимите, по характера на присъдите, по степента на ангажираност на българската държава. Спин-процесът в Либия е несравнимо по-тежък и от процеса срещу Сергей Антонов, т-нар.покушение над Папа Йоан-Павел Втори, по продължителност, брой на подсъдимите, по вида на присъдата. Да не говорим за сравнението при какви условия бяха държани българските медици на етапа на досъдебното производство и на какви изтезания са били подложени. Така че това безспорно е най-големият съдебен процес в цялата правна история на България.

Виж още Втората съпруга на Ашраф - Олга Ал Хаджудж: Всички са ни забравили и това много ни харесва!

- Медиците ни са задържани на 9 февруари 1999 година, а близо година по-късно държавата се намесва. Не закъсня ли тя в защитата на българите?

- Поне половината от тежестта на този съдебен процес можеше да бъде избегната, ако българската държава беше реагирала адекватно в периода преди ареста на българските медици и след това в първите няколко месеца след него. Цялото ни общество е свидетел, че подобна реакция нямаше. Отговорност за това закъснение не беше потърсена от нито един от конкретните виновни длъжностни лица. Казвам длъжностни лица, въпреки че те бяха министри, премиери, хора с много висок ранг в държавната администрация. По закон те носят отговорност като длъжностни лица. Това е длъжностно престъпление по Наказателния кодекс. Никой от тях не понесе никаква отговорност независимо от многобройните безспорни доказателства за тяхна вина. Специално искам да подчертая, че на 9 февруари 1999 година бяха арестувани 23-ма българи, а не само шестима. С някои от тези хора аз продължавам да поддържам редовно връзка и виждам какво е въздействието на онези кошмарни дни и седмици, през които те също са били затворени невинни в ареста. За тях също не бе потърсена отговорност на никого.

Виж още Кристияна Вълчева: Простила съм, дано и Господ да им прости

Т.е. българската съдебна система с една непростима небрежност пропусна да потърси отговорност от безспорните виновници за тяхната груба небрежност, довела до драстично нарушение на човешките права на 23-ма български граждани, а не само на шест. Нещо, което вече е почти забравено. Цяло едно ново поколение българи израсна през тези 20 години, което не познава историята на либийския процес, а онези, които я познават, гледат да се забрави, за да се размие тяхната персонална наказателна отговорност. Нито за закъснението, с неговите страшни последици, нито за следващите пропуски и грешки на длъжностните лица, не беше потърсена абсолютно никаква отговорност - напротив, някои от виновните бяха изпратени на високи постове в чужбина, т.е. бяха възнаградени за нарушението на закона, което е еднакво възмутително и от човешка, и от юридическа гледна точка.

Снимка: Dir.bg

- Всъщност защитата на медиците закъсня с близо година?

- Бях ангажиран със защитата на българските медици 12 месеца след техния арест. Един или два дни след първото заседание на съдебния процес в Триполи, бяхме поканени в Министерството на външните работи, аз и три-четири от семействата на нашите медици, за да бъдем запознати със статута на задържаните и етапа, на който се намираше процеса. Това стана на 9-10 февруари 2000 година. За първи път българска делегация замина за Либия една година след ареста - период, в който медиците ни бяха жестоко изтезавани. Делегацията беше ръководена от главния прокурор Никола Филчев, с членове зам.министъра на здравеопазването Галин Каменов и моя милост. Това бяха първите официални български представители, с изключение на дипломатите ни в Триполи, които получиха възможност да се запознаят с характера на обвинението, да се видят с подсъдимите. От този момент нататък, започнах да изграждам юридическата защита. Временно - управляващият българското посолство в Триполи по-късно се оправдаваше, че на етапа на следствието, Прокуратурата е отказвала всякакъв контакт с българските граждани. Това е абсурдна правна теза, която бе използвана, за да се оправдае недостатъчната настойчивост на българската дипломация да окаже консулска защита на нашите граждани. Веднага след като българската държава постави въпроса с необходимата тежест, чрез Главна прокуратура и Министерство на външните работи, свиждането беше осигурено.

- Каква е ролята на либийските адвокати по процеса?

- В хода на процеса се установи, че има правна възможност за участие на чуждестранен адвокат в съдебен процес в Джамахирията. Въпреки упоритите становища на либийския адвокат Осман Бизанти, по мое настояване и след специално проучване на либийското право, се установи че такава възможност съществува. Либийският Закон за адвокатурата допускаше участие на български адвокат в сътрудничество с местен такъв. Такава е и практиката в страните от Европейския съюз. Либийската норма бе реципирана в това отношение от италианското и френското право. Тази правна възможност бе използвана, въпреки нежеланието на адв.Бизанти. Беше сформиран екип от български и местен адвокат, на който бе възложена защитата на българските медици на първата фаза на процеса от 1999 г. - 2002 г. В последствие, Народният съд на Либия ми назначи друг адвокат, след като г-н Осман Бизанти на практика отказа да ми сътрудничи независимо от своето задължение, което беше поел при първоначалните разговори с българското посолство. След Бизанти съм работил с още двама местни адвокати - Малюл (офицер от секретните служби) и Салех бен Халим. Разрешението да представлявам българските медици по дело 44/99 на Народния съд бе издадено от министъра на правосъдието на Либия. Това стана след три или четири месеца натиск върху Джамахирията от българска страна. Това бе условие за справедлив процес, тъй като българските подсъдими след изтърпените изтезания нямаха доверие на либийски адвокати и ги възприемаха не като защитници, а като част от репресивната система.

Снимка: Dir.bg

- Наясно ли бяха адвокатите на медиците от самото начало, че заразяването на децата от Бенгази всъщност е заради разрешаване на вътрешнополитически проблеми в страната, а може би и със случая Локърби?

- Искам да уточня, че до 17 февруари 2002 година български адвокати в множествено число нямаше. Бях единственият български адвокат. Цялата отговорност със запознаването с фактите по делото падна върху мен. Известно е, че към 9.02.2000 г. Българската държава нямаше никаква информация нито за съдържанието на обвинителния акт, нито за фактическата страна по делото. Трябваше да измъкна доказателствата за всичко това, което е ставало по онова време и е свързано с обвинителния акт, въпреки постоянните пречки от либийска страна. Делото заемаше цяла стена в адвокатската стая, с над 43 тома, от десетки хиляди страници, на арабски език, без никакъв превод. Задачата беше доста сложна, защото срещу мен стоеше Специалната прокуратура по особено важни дела. Това изискваше да проявявам цялото си човешко умение на търпимост, на такт, но и настойчивост, за да мога да изясня фактическата обстановка и да я предам на българския президент. Поради опасения от изтичане на информация, всички мои проучвания и правни изводи бяха съобщени директно на президента Петър Стоянов, а не на българското посолство, не на българското външно министерство. Така успях да запазя в тайна своето откритие, че това заразяване представлява много сериозен вътрешно-политически въпрос за Либия.

В либийската държавна традиция съществува един основен принцип - разделение на държавната власт между отделни племенни групировки. На основа на материалите по делото успях да установя, че заразата с вируса ХИВ беше обхванала почти всички племена, населяващи цялата територия на Либия. Сред заразените племена имаше такива от границата с Египет, от западната граница, от Бенгази, от Триполи, от столицата Сирт в централна Либия. Географското разпространение заразата беше установена благодарение на фамилните имена на тези деца. В списъка с 365 заразени либийски деца имаше повтарящи се родови имена от едни и същи племена. И когато установих, че 8-10 деца носят едни и същи родови имена, това беше достоверен признак, че болестта е обхванала племето. Като се има предвид мюсюлманската, либийска родова традиция, която позволява сексуални отношения между роднини от един и същ род, за мен стана ясно, че заразата е обхванала майки, бащи и деца от едно и също племе. Следва да се отбележи, че извънбрачните сексуални отношения са забранени от Корана и се наказват от Шириата. Бяха установени четири заразени деца с фамилията Ал Кадафи. Заразяването на най-важното племе, което управлява държавата и държи политическата власт в страната, бе изключително чувствителен факт с политически характер. Поради начина, по който се разпространява вируса на СПИН, можех да предположа, че мъжете от това племе водят свободен сексуален живот, което е сурово наказуемо в Либия. Ако този факт беше изваден и поставен от мен в един открит диалог със съда, това щеше да предизвика нещо повече от революция в страната. Това беше пряко обвинение срещу рода Кадафи и голяма част от племената, чиито представители заемаха ключови постове в държавната власт. Не можех да си позволя да изнеса публично тази информация в съдебна зала. Поради това намерих други начини, за да покажа дискретно на либийските власти, че българският президент, чрез мен, е наясно с този изключително сериозен вътрешнополитически проблем на Либия. Проблемът можеше да предизвика много сериозни политически трусове в ръководството на Джамахирията, които един адвокат няма право да предизвиква.

Снимка: Булфото

- Постигна ли България справедливост по това дело?

- Моят категоричен отговор е "не". Първо, едно нормално човешко съзнание трудно може да си въобрази толкова груби и нечовешки нарушения на правата на българските подсъдими. За подобни нарушения няма адекватна норма на справедливост - тези жени са излезли от 99-я кръг на ада. Години наред, българските официални представители оказваха натиск върху мен да не разкривам жестоките изтезания над моите подзащитни. Аз обаче избрах друг път на защита, който в края на краищата се увенча с успех и даде възможност на жертвите на изтезанията да запазят своето човешко достойнство. Не знам дали българското общество е способно да си представи цялата картина на нечовешки изпитания, през които са преминали българските жени там. За подобни нарушения няма адекватна мяра за справедливост, освен една, която разбира се не е достигната.

Още 2000 г. - 2001 г., поставих въпроса за отговорност на офицерите от либийските тайни служби, полиция и прокуратура, които са извършвали такива изтезания над нашите жени. Това беше поставено не тук в България, не пред Софийски районен съд, а пред Народния съд на Либия, който е специализираният съд на държавна сигурност на Джамахирията за дела срещу политическите противници на Кадафи. И тогава, по мой сигнал в либийската прокуратура през 2000-а, а не през 2008-2012 г., Либийската прокуратура се видя принудена да повдигне обвинение срещу либийските офицери за изтезания на българските подсъдими на етапа на следствието по дело 44/99 на Народния съд. Заради този мой ход, Българската държава направи всичко, за да ме отстрани от защитата на медицинските сестри, което стана след края на първия етап на съдебния процес. Но именно заради този вид моя защита, българските подсъдими в крайна сметка бяха освободени поради огромното обществено недоволство в целия свят от действията на либийските офицери. Тогава бяха установени и имената на тези хора, техните лични данни, по които по-късно беше възможно да започне съдебно дело тук в България. След завръщането ми през 2002 година, когато българската държава най-после успя да ме отстрани от защитата и да постави на мое място трима други български адвокати /бел. ред. по делото работят Пламен Ялнъзов, Георги Гатев и Хари Харалампиев/, аз се завърнах в България и дадох начало на досъдебно производство пред Национална следствена служба срещу въпросните либийски офицери. Това производство е по моя инициатива. Аз организирах разпита на медицинските сестри, които бяха арестувани, но след това бяха освободени, от следователи от Националната следствена служба. Предложих на Главния прокурор да повдигнем обвинение и заведем дело задочно в България срещу съответните виновни лица. Бях говорил и със съдии в Софийския военен съд да образуват подобно дело. Само че вместо разбиране, пред нас бяха издигнати бариери. В продължение на 10 години тези бариери са били очевидно достатъчно силни, след като разследването бе замразено под доста несъстоятелен предлог.

Подобно поведение по никакъв начин не може да се нарече "предоставяне на справедливост".

Снимка: Булфото

Миналата година излезе информация, че Нася Ненова е успяла на първо ниво да спечели делото в СГС срещу въпросните либийски офицери. Изцяло съм на страната на Нася и я поздравявам за силата и духа да води дело за морално възмездие. Но не считам, че правосъдие, което се води 10-15 години по-късно, може да донесе справедливост. Подобно правосъдие е грубо нарушение на принципа на съдебен процес в разумен срок, който е задължителен в българското и европейското право. Съдебен процес, който се точи над десет години по дефиниция не може да бъде справедлив, поради което и българските медицински сестри не могат да получат справедливост след 18 години. Никой не си представя по-добре от мен в какво психическо и физическо състояние са тези жени. Не може да се говори за справедливост, когато родната ти държава спира съдебното преследване на деяния, които са ноторно известни в целия свят, когато родното ти правосъдие издига препятствия пред търсене на съдебна отговорност от виновните лица.

Желая на Нася да стигне до крайния успех, така както помагах на една моя колежка от Холандия, която проведе успешно дело за обезщетение на Ашраф ал-Хаджудж през 2008 г. - 2012 г. Затова съм помагал и на българските медици тук в България по разследването, за което ви споменах. Това е моя твърда позиция от 2000 г. досега. Но трябва да призная, че моята позиция бе опорочена от българската държава, която направи необходимото, за да осуети нейното приложение в продължение на 18 години. Реалният ефект от делото на Нася е доста съмнителен. Първо, държавността в Либия днес е близо до фикция. В Либия няма държавна власт, която да осигури единна юрисдикция над цялата територия на бившата Либийска Джамихирия. При тези условия, изпълнението на решение на чуждестранен съд е чиста фикция. Въпросните офицери вероятно са мъртви, или най-малкото са сменили своята самоличност. Времето и развитието на събитията в Либия веднъж завинаги са направили невъзможно прилагането на правосъдие от страна на либийски съд, още по-малко на чуждестранен съд. Не може съзнателно да препятстваш правосъдието в продължение на 18 години и накрая да се надяваш на някакво правосъдие. Това е чисто издевателство.

Снимка: Булфото

- Какви са изводите от това дело?

- Благодарение на огромни усилия и на изключително висока цена, поради допуснатите в началото груби професионални грешки, българските медици бяха освободени. Това беше може би най-голямото външнополитическо достижение на членството на България в ЕС. На последния етап, решава се окажа ролята на Франция, на г-н и г-жа Саркози. Намесиха се Унгария, Полша, Япония, САЩ, Великобритания, Италия, Австралия. Не трябва да се забравя сериозната роля, която изигра руската Дума, която спря изтезанията на български медици, чрез отстраняване на главното действащо лице, зам.- началника на либийската следствена служба, отговорно за изтезанията. Такава международна подкрепа България не е получавала никога по никакъв повод. И много се опасявам, че това бе последният случай, когато България получи толкова значителна и безрезервна международна от всички държави в света. България получи съчувствие, съпричастност и солидарност, каквато никога не сме получавали. Общото събрание на ООН гласува специална резолюция. Ние се ползвахме по този случай с такъв изключителен международен авторитет на страната, какъвто едва ли някога ще имаме отново. България успя да постигне наистина световна мобилизация в подкрепа на своята кауза, с цената на много лишения и огромни страдания на шестимата български медици. Отхвърлихме чудовищното обвинение, че ние сме държава-престъпник, че нашите медицински кадри се занимават с убийства, а не с медицина. Подобно обвинение нямаше аналог в историята на международните отношения. Аз подобен случай в световната история от 60 години не познавам. България успя с чест да излезе от този политически капан, в който между другото ние не бяхме поставени случайно.

Постепенно с времето, установих, че Либия е изградила огледална връзка между нашия съдебен процес и този в Локърби. Това не можеше да се схване само на базата на информацията, която аз добих от материалите по делото. Трябваше да се следи внимателно развитието на съдебния процес в Локърби, който беше стартиран в Холандската военна база малко след началото на нашия съдебен процес в Триполи. При достатъчно информация за хода на двата съдебни процеса, това не беше трудно да бъде установено, но такава информация не ми бе осигурявана от българската държава. От световните медии обаче започна да постъпва информация, която показваше че либийската държава обвързва своето поведение в процеса срещу българските медици с развитието на процеса срещу техния подсъдим Ал Меграхи по делото Локърби. Стана ясно, че либийската държава започва да претендира такава сума за кръвнина от българската държава, каквато беше изисквана от нея по делото Локърби. Ставахме свидетели на изключително сложна международна политическа игра на либийския ръководител, един от най-опитните политици в света, в която бе ангажирана финансовата мощ на един от най-големите износители на петрол в света. България не разполагаше с подобни финансови ресурси, което изискваше от нас да компенсираме този дефицит с активност и настъпателност на международната арена. В тази неравностойна международна борба, България загуби нито повече, нито по-малко, огромния либийски външен дълг към нас, който тогава възлизаше на над 800 милиона долара. Това е изключително висока цена за защита честта и името на български граждани. И основната "заслуга" на заплащането на тази висока цена, която можеше да бъде стократно по-малка, бе на тогавашния министър на външните работи и на министър-председателя, които с недалновидната си международна политика превърнаха Либия от наш приятел в един от най-коварните ни врагове, разполагащ с огромен финансов потенциал.

Снимка: Булфото

Б.ред. Към набелязаните медици са образувани четири дела. Първото дело е от 1999 година на Народния съд на Либия за заговор срещу държавата и започва, без българската страна да е официално уведомена. Делото, по което единственият български защитник на нашите медици е адвокат Шейтанов, е прекратено, тъй като съдът не вижда доказателства в подкрепа на обвиненията и освен това постъпват оплаквания от медиците, че самопризнанията са постигнати чрез изтезание. Междувременно Либия оттегля обвинението за съучастничество в заговор с ЦРУ и МОСАД. Но Наказателния съд в Бенгази образува ново дело през 2002 г. за нелегално изпробване на медикаменти и заразяване с мутации на ХИВ. Адвокат Шейтанов е отстранен от делото, определени са нови трима български адвокати. На заседанието се явява като свидетел признатият експерт Люк Монтание (откривателят на ХИВ), за да заяви, че заразяванията са следствие на лоша хигиена в болниците - още преди обвиняемите да постъпят на работа там. Въпреки това по следващото дело от 2003 г. Наказателния съд в Бенгази осъжда на смърт седмината медици с обвинение, че са заразили умишлено над 400 деца. Д-р Здравко Георгиев е осъден на 4 г. затвор и лишаване от граждански права за неправомерно опериране с чужда валута. През декември 2006 г., въпреки натиска на ЕС и САЩ, българските медицински сестри и палестинския лекар получават повторни смъртни присъди от Наказателният съд в Триполи. След осем години в затвора и двукратно потвърдени смъртни присъди, последната смъртна присъда е заменена с доживотен затвор, след опростяване на либийския външен дълг към България. Щастливата развръзка идва на 24 юли 2007 г. френският президент Никола Саркози официално обявява, че Франция и Европейският съюз са се споразумели затворниците да бъдат екстрадирани от Либия. В последните преговори участва и тогавашната съпруга на френския президент - Сесилия Саркози. България получава своите шестима граждани, а европейските държави - милиардни споразумения за доставка на либийски петрол и продажба на въоръжение на Либийската Джамахирия.

ИЗБРАНО