Независимостта се губи лесно, но много трудно и мъчително се отвоюва обратно. Пред опасността да загубим свободата си, трябва да сме обединени, а не разединени. В години на изпитания, не друго, а патриотизмът обединява хората и този патриотизъм трябва да се възпитава. Това са уроци, които трябва да научим, казва в интервю пред Dir.bg Даниела Горчева - издател и редактор на българското списание "Диалог" в Холандия.

Повод за срещата ни с Даниела Горчева е денят, в който се провежда историческият пленум на ЦК на БКП, на който от партийната трибуна Петър Младенов обявява, че Тодор Живков се оттегля от поста генерален секретар на партията и отива на "заслужен отдих". 

Българската телеграфна агенция съобщава новината в 17.41 часа, а в 18 часа БНР я излъчва в ефир. Това е новината, която разтърсва цялата страна - след 33-годишното еднолично управление Тодор Живков е свален от власт. И макар превратът да е извършен от партийната върхушка това слага край на комунистическия режим.

"До този момент бяхме живели с мисълта, че сме обречени. Липсата на свобода ни задушаваше", споделя Даниела Горчева, връщайки се в онова време.

Пленумът на БКП на 10 ноември 1989 г.

Даниела Горчева е магистър по българска филология и история на СУ "Климент Охридски". От 1990 г. живее в Холандия. От 2003 г. е издател и главен редактор на "Диалог" - списание за политика, култура и история, което излиза на български в Холандия и има читатели в цял свят. Събеседници и автори в изданието са личности от България и Европа. Всички издадени броеве на списание "Диалог" се съхраняват в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София и в Конгресната библиотека на САЩ във Вашингтон. По нейна инициатива на 24.05.2011 г. в родния град на Рембранд - Лайден, срещу сградата на Кметството е открита стена с изписано на нея стихотворение на талантливата българска поетеса Данила Стоянова (1961-1984) на български и в превод на английски. Тя е сценарист на документалния филм "Гьоч - да прекрачиш границата", реж. Ирина Недева и Андрей Гетов, в който прокудените от комунистическия режим български турци разказват за болката си от т.нар. възродителен процес и за любовта си към България. През 2012 г. е победител за България на престижната награда на Европейската комисия за журналистика "Заедно срещу дискриминацията". През май 2016 г. на Световната медийна среща в Прага издаваното от нея списание "Диалог" получава наградата на НДФ "13 века България" за популяризиране на българската култура в чужбина

- Как научихте и къде Ви завари новината за свалянето на Тодор Живков на 10 ноември 1989 година?

- Помня много добре тази вечер. Имах среща с един приятел и още не бях научила новината. По онова време - колкото и да е странно, нямаше Фейсбук, нямаше мобилни телефони, нямаше Интернет. Моят приятел ме чакаше на Петте кьошета и със загадъчна тържественост ме замъкна в бакалията на ъгъла с думите: "Само да взема една бутилка". Недоумяващо влязох след него.

Родените след 1990 трудно могат да си представят един соц-магазин. Бяха едни мизерни помещения, в които хората мрачно се редяха на опашка за елементарни неща. Най-честият отговор, който отегчената и намръщена продавачка даваше на своите клиенти, беше: "Няма!".

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

Но тази вечер сякаш магия беше преобразила лицата на хората. Те сияеха! Разминавахме се с напълно непознати, които съзаклятнически ни прошепваха: "Честито, честито!". Имах усещането, че всички са се смахнали. Попитах моя приятел какво става, смаяна, че даже винаги намръщената продавачка грееше с дружелюбна усмивка. Когато отново се озовахме на улицата, той ми съобщи новината и отидохме да празнуваме у приятели. Нашият домакин беше сложил едни тонколони на отворения прозорец и озвучаваше целия квартал с рок и хеви метъл. Представете си картинката. От отворения прозорец се носят песните на Пинк Флойд, Ролинг Стоунс, Скорпиънс, Йес, Айрън Мейдън.., и, о, чудо, милицията дори не идва да ни похлопа на вратата. Отвреме-навреме Мишо спираше музиката и пускаше запис на ония две изречения, с които се съобщаваше за освобождаването на другаря Тодор Живков от поста. Това кънтеше в целия квартал и след това се чуваше едно мощно: "Наздраве!".

10 ноември 1989 г. - 30 години преход

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

- Как рухването на комунистическите режими промени живота ни?

- До този момент бяхме живели с мисълта, че сме обречени. Липсата на свобода ни задушаваше.

Младият човек иска да пътува, да се среща със свои връстници от цял свят, той е любопитен и отворен към света. А ние живеехме в тоталитарна държава, опасана с минирани граници, даже до соц- държави като Чехия и Унгария ни пускаха трудно и то след няколкомесечни бюрократични перипетии. Поколението на нашите родители е било преследвано дори за слушане на западна музика, на джаз, на рокендрол...

Едва ли днешният млад българин, за когото възможността да следва във всички световни университети или да прескочи за един уикенд до Лондон, Амстердам, Париж, е нещо обичайно, може да си представи какво значи да живееш в милиционерска държава.

Какво значи да нямаш право да се придвижваш свободно, да нямаш право да живееш, където поискаш, да нямаш право да учиш или работиш, каквото искаш, да нямаш право да казваш какво мислиш. Даже да нямаш право да твориш според собствените си естетически разбирания.

Ние бяхме двадесетгодишни и искахме да пътуваме, но възможността да отидем на екскурзия дори до съседна Гърция изглеждаше точно такъв мираж, какъвто да отидем и до Марс.

Дава ли си сметка някой днес, че хората рискуваха живота си и че млади хора и дори цели семейства с малки деца загиваха в порива си към свобода, опитвайки се да минат през минираните граници, където се стреляше на месо?

- Социолози и различни коментатори непрекъснато твърдят, че се наблюдавала засилваща се носталгия по комунизма?

- Чудно тогава защо не виждаме наплив от емигранти към Северна Корея? Няма! Нито пък към Куба, Русия или Китай.

Аз предлагам на тези, които твърдят, че комунистическият тоталитаризъм бил много хубавичък, да купят в някой позапустял район на България нещо като лагер, да спретнат там едно риалити шоу с мини модел на комунистическата държава със строго охраняваните й граници, с въоръжените до зъби граничари, да върнат соц-магазините с намръщените продавачи, с опашките, със соц-стоките и с липсата на елементарни неща, соц-бюрокрацията с ужасните й чиновници, милицията, с милите на сърцето им ТКЗС-та, партийни събрания, ленински съботници, с бригадите, режима на тока и водата, даже със затворите и концлагерите.

И след това да поканят всеки, който твърди, че животът в комунистическата държава бил хубав, сигурен и спокоен, да иде и да живее една година там при същите условия като тогава. Уверявам ви нито един няма да иска. Не за една година, а дори за един-единствен месец!

Затова твърдя, че никаква носталгия по комунизма няма. Ама грам! Това е дебела лъжа, която непрекъснато се повтаря. Да спретнат този лагер , за който говоря и да видим дали не една трета от българското население, а поне трима души ще отидат да живеят там доброволно.

Има обаче друго, освен тъгата по отминалата младост, която по-простовати хора бъркат с носталгия по бай им Тошо Правешки. Някои плачат по изгубените си привилегии. Но и те няма да искат да живеят като преди. Даже и те!

- Според социологически проучвания много от българите твърдят, че при комунизма животът бил сигурен и спокоен, всичко било безплатно. Как си обяснявате всичко това?

- С драстично невежество, с пропагандни лъжи или с деменция, с нищо друго. Неотдавна излезе книгата "Аварии и катастрофи" на Даниел Вачков за социалистическата индустриализация. Това е едно сериозно научно изследване, издадено от Сиела и Института за изследване на близкото минало. Препоръчвам тази почтено написана книга на всеки, който твърди, че в комунистическа България е имало ред, сигурност и спокойствие. Да се увери с очите си в страшната картина на погубените човешки животи и хилядите разсипани съдби поради управленски хаос, некомпетентност, безчовечност и тотално сбъркан, до кретенизъм сбъркан подход в т.нар. индустриализация. Защото фактите са безмилостни.

А безплатно, разбира се, никога и нищо не е било. Освен ако комунистическата номенклатура в столицата и провинцията няма предвид, че се сдоби безплатно с домовете и имотите на хората, които погуби. Че спаха в постелите на жертвите си, че носиха дрехите им, че се храниха в посудата им.

Има, разбира се, и доброволен труд, когато човек по собствено желание и убеждение допринася за дадена кауза, но при комунизма нищо не беше доброволно.

Хората не предадоха земята си, имота си, домовете си доброволно, а насила. Българите не предадоха свободата си доброволно и дадоха много жертви в битката си срещу това насилие.

Цялата икономика на социализма беше основаната на насилието и принудата, защото на тоталитарната държава й трябват роби и малко привилегировани собствени феодали в ролята на директори и началници, които да управляват държавния й капитализъм, не й трябват свободни хора. А без свободен труд и без свободен пазар, без свобода на словото и на възгледите, без свобода на придвижването и без правосъдие и справедливост, няма и не може да има просперитет, сигурност и спокойствие.

- Но и днес нещата не са както трябва...

- Да, така е, разбира се. Но днешните проблеми в България не идват от демокрацията, от свободния пазар и от правовата държава, а точно обратното - от тяхната имитация.

Макар и несравними с вчерашните, защото днес наистина живеем много, много по-добре, днешните ни грижи и ядове са предимно заради несправяне с миналото. Тези, които се бяха окичили с етикет "борци против капитализма" за една нощ станаха първи капиталисти само че "капиталисти" ... с откраднатите от нас милиони. А не с честно спечелени с почтен труд и предприемчивост пари.

Нямаше декомунизация, нямаше осъдени за престъпленията им комунистически престъпници, нямаше даже лустрация. Така позволихме хора от средите на бившата Държавна сигурност и от висшата комунистическа номенклатура да трансформират политическата си власт в икономическа и обратно в политическа.

А сега сме изправени пред опасността това неразчистено минало да се върне отново под някаква форма. Защото днес сме свидетели как наследниците на правешкия диктатор правят опит да продължат с мафиотско-комунистическия модел на управление и успешно въвеждат в България модела на Путин в Русия - с унищожаването на медийната независимост, с опита да се забранят също като в Русия правозащитните организации и да се откажем от правосъдие в името на "здравата ръка".

Особено е възмутително, че и днес в България не се спазва презумпцията за невиновност, което е престъпление. А тази презумпция гарантира на всеки български гражданин, че няма да бъде тикнат зад решетките с месеци, че няма да бъде съсипвана репутацията и доброто му име. В правния свят си невинен до доказване на противното, а в посткомунистическа България си виновен до доказване на противното, че и след това. Тежък комунистически манталитет у властимащи и апатия и липса на правна и демократична култура в обществото.

- Вие сте автор на редица статии, свързани с комунистическия режим. Какво остана неизказано и какво забравихме?

- Че в България през цялото време на комунизма е имало съпротива. Че тази съпротива има много форми и че тя никога не е била сломена докрай - нито през 40-те, нито през 50-те, нито през 60-те, нито през 70-те и 80-те години.

Така че нека не ни втълпяват, че сме робски народ. В първите години на съветската окупация въпреки убийствата без съд и присъда и сталинските трибунали, позорно наречени "народен съд", земеделците и социалдемократите се борят срещу овластеното от съветската армия комунистическо малцинство и не друг, а един от най-добрите изследователи на световния комунизъм, британският историк Робърт Сървис пише:

"България се оказва най-костеливият орех за Сталин, дори и след като комунистите екзекутират политическите лидери от десния политически спектър. Започва преследване и на останалите недоволни от комунизма. За да повиши авторитета на комунистите, от московското си изгнание се завръща Георги Димитров. През ноември 1945 г. Отечественият фронт, предвождан от комунистите, спечелва 86% от гласовете, но западните съюзници категорично оспорват честността на тези избори, проведени с много измами и насилие. "

След унищожаването на опозицията се разраства въоръжената съпротива на горяните. Концлагерите и затворите са пълни, но хората не престават да се борят за свободата, за земята си. Комунистите са стреснати от многобройните селски бунтове срещу ТКЗС от 1950 до 1958 г., от стачката на тютюноработниците в Пловдив през 1953 година...

"Не можете да отречете, че и след 25 години управление вие продължавате да воювате със собствения си народ." Тези думи са написани през 1969 г. в изложение до началника на Старозагорския затвор от един политически затворник с по-голям затворнически стаж от прословутия Нелсън Мандела. Знаете ли кой е той?

- Илия Минев?

- Не, не е Илия Минев. Илия Минев, светла му памет, наистина е ужасно дълго в затвора - цели 25 години, а с изселванията му се събират около 30 години. Този човек се казва Васил Узунов, арестуван е на абитуриентската си вечер на 1 май 1948 г.

Това е откъс от писмения му протест от 14 август 1969 г., с който обявява гладна стачка. За това свое дръзко изложение, той получава още 5 години затвор:

"На мисълта бе дадена една единствена свобода - да оправдава насилието; на разума - да доказва правилността на партийната догма! Хората бяха лишени от собственост - пълна безпомощност по отношение на всичко онова, което политическата власт нареждаше, прекрояваше, създаваше. Обществото заприлича на психологическа лаборатория. Хората не си вярват помежду си. Ако някой апелира за солидарност, хората се правят на глухи, когато трябва да издигнат гласа си за протест, те остават неми. Всичко е на колене! Не можете да отречете, че и след 25 години управление вие продължавате да воювате със собствения си народ."

А ето това негово писмо от 15 август 1966, изпратено до Министъра на правосъдието, трябва да се изучава в училище:

"Ако трябва да призная собствената си вина, то тя, струва ми се, се състои в това, че не мога да забравя, че съм роден в свободна страна, когато са съществували 34 политически партии и организации и в Търновската конституция е действал текст, който така красиво написан не се среща в нито една конституция на света: "Всеки роб става свободен, щом стъпи на Българска земя".

Какво направихте вие с човешкия живот, с неговата индивидуалност, неповторимост, неотнимаемост? Какво направихте вие с оная вяра, която окриляше народа ни, която бележеше следи и създаваше могъществото на българската наука? Разрушения...

Не е необходимо да разглеждам човека, неговата нравствена същност и преценките му за "добро" и "зло" под микроскоп, за да видя в каква развалина сте го превърнали... Пред вас човекът винаги ще стои на колене!"

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

- За младите комунизмът е неразбираем, а историческите спорове за отразяването на онези времена в учебниците продължават.

- За едно 16-17 -годишно дете период отпреди 30 години е нещо много, много далечно. Аз помня, че на мен самата, която съм родена през 60-те години, те ми изглеждаха като някаква отдавна отминала епоха. Ако за 40-годишния човек времето преди 20 години е "вчера", то за 16-годишния период от 20 години назад е далечна епоха. Ето защо на децата трябва да се преподава история така, че тя да ги заинтригува, да ги потапя в онова време, историята да оживява. Има различни начини да се преподава история, не само скучното зубрене от учебниците.

На децата в холандското начално училище им разказват и за комунистическата, и за национал-социалистическата тоталитарна държава. Веднъж, моят 9-годишен тогава син се върна с рисунка на Берлинската стена. Бяха им разказвали в училище, бяха им показали специално създаден за началното училище документален филм и после предложили на децата да нарисуват впечатленията си. Тервел, отраснал в една Европа без граници, си дойде потресен, че са убивани хора само защото са искали да отидат в другата част на своята собствена страна. Даже не и страна, а в другата половина на своя град. Където живеят техни роднини и близки.

И аз пазя тази рисунка като пример как дори на малки деца може да се разказва за комунизма. Ето я.

 

Снимка: Личен архив на Даниела Горчева

- А не е ли странно, че в Холандия децата учат за комунизма още в началното училище, а в България, която толкова пострада от комунизма и до днес има съпротива той да се изучава?

- Просто у нас определени среди не искат да се знае истината. Христо Христов, проф. Евелина Келбечева, проф. Лъчезар Стоянов и други водиха дългогодишна битка в учебниците да влезе историята на комунистическия режим в България. И въпреки това, имаше опити да се манипулират фактите, да се изкривява историческата истина.

Но не бива да чакаме децата да станат 16-17 годишни и едва в 10-и клас да научат нещо за комунистическия режим. Тези знания трябва да се натрупват в годините, да се допълват и разширяват. Може, например, да се прожектират филми - и документални, и игрални, да се показват документални кадри от епохата на комунизма, да се обърне внимание на някои детайли, които издават противоречието между реалност и пропаганда. Това развива критичното мислене, логиката, наблюдателността. Днешните деца са утрешните граждани на страната, утрешните й строители. А страната има нужда от умни хора, от логично мислещи хора. Не от папагали, назубрили механично предложените им уроци.

Много зависи и от учителите, разбира се. Те могат да задават интересни задачи, да провокират у децата изследователския интерес, да ги възпитават в култура на водене на дискусия, в логично мислене, в отсяване на източниците, в аргументирано отстояване на своята позиция. Има, разбира се, такива учители, дано се увеличават. Понякога и съвсем млади хора поемат инициативата. Ето, от фондация "Софийска платформа" правят интересни семинари, водят децата в Белене, срещат ги с изследователи и бивши концлагеристи, за да им разкажат на място историята на концлагера.

- Кои уроци не успяхме да научим?

- Че независимостта се губи лесно, но много трудно и мъчително се отвоюва обратно. Че пред опасността да загубим свободата си, трябва да сме обединени, а не разединени. Че в години на изпитания, не друго, а патриотизмът обединява хората и този патриотизъм трябва да се възпитава. Нямам предвид опита му за подмяна от псевдопатриотически агресивни и пошли ксенофобски организации. Но ние имаме светлите примери от нашето Възраждане, от демократичния национализъм на Левски.

За жалост бързо се руши, но бавно се гради. Националният елит на България беше безмилостно избит, а на негово място бе създадена и отгледана безвредна за властта и вредна за обществото псевдо-интелигенция - угодническа, повърхностна, конформистка... А истински елит се създава трудно. Трябва да има десетилетия силна средна класа, която да го излъчи. Това е процес за около 100-150 години. И затова днес нямаме нужните лидери, които да поведат обществото - хора с непреклонна почтеност, демократична и правна култура, с кураж, ерудиция и интелект.

Но ако не се сурнем пак в лапите на Русия, каквато опасност за жалост съществува, то България рано или късно ще се съвземе и ще стане прекрасно място за живеене.

- От 1990 г. вие живеете в Холандия, но нито за момент не сте късали "пъпната си връв" с България. Със свои средства създадохте първото за българите в Холандия и Белгия списание "Диалог" на български език, в което представяте актуални теми от живота в България. Какво Ви мотивира?

- Диалог излизаше много години на хартия като печатно издание и имаше абонати от цял свят. Той се издържаше не от субсидии, а от абонамента на своите читатели. Ако не достигаше, доплащах аз. Беше създадено като мост между културите, с идеята да се разшири хоризонта на хората, живели десетилетия зад Желязната завеса. Всички негови броеве днес се съхраняват в Конгресната библиотека на САЩ във Вашингтон. Сега е онлайн, но сме в процес да създадем нов сайт на списанието и не само да качим всички стари броеве, но и да продължи да излиза като място на критичния дух и свободната мисъл.

Интервю на Лилия Чалева