През цялата си история Русия неуморно се е стремяла към щастие. Една фиксидея. Утопията за всеобщо щастие е характерна както за царска Русия, така и за комунистическата доктрина на Ленин и Сталин. Неспособна да създаде хуманно настояще, което в много отношения се състои от нещастие за населението, държавата примамва хората с красиво бъдеще.

Между другото, това се отнася и за опозицията. Навални вярваше в една "прекрасна Русия на бъдещето", освободена от авторитаризма. Но именно авторитаризмът създаде историческия модел на държавно щастие. За да бъде щастлив, народът на Русия трябва да приеме, че държавата е по-важна от хората с техните индивидуални проблеми на живот и смърт. Те трябва да се посветят на държавата телом и духом, да ѝ се отдадат почти с еротичен плам.

Не е изненадващо, че руската държава винаги е смятала индивидуалните форми на еротизъм за препятствие на пътя към прекрасното бъдеще, което си е измислила. В резултат на това в Русия се появява нов човек - човек на държавата, който се превръща в образцов гражданин, жертващ живота си за любимата си родина. Възхваляват го в песни, за него се пишат романи, дават му медали, държавни апартаменти и безплатни карти за санаториуми. С избухването на конфликта с Украйна подобен герой отново е издигнат на държавния почетен пиедестал.

Въпросът за правата на човека възниква само в редки етапи от руската история, когато се правят опити за подчиняване на държавата на интересите на личността. Такъв е случаят по време на Февруарската революция от 1917 г., която завършва плачевно - с кървавата диктатура на Ленин. Струва си да си спомним и за перестройката на Горбачов, когато бяха направени опити за политическо устройство на Русия по европейски образец.

Държавата на Путин се върна към самодържавната традиция. Сегашната интерпретация на традицията естествено съдържа много лукавство, да не говорим за лицемерие. Кремълският елит се състои от ужким слуги на държавата, които обаче злоупотребяват с държавната реторика за лична изгода. Те служат на държавата, без да пренебрегват личното си щастие, като използват държавните ресурси в свой интерес, увеличавайки мащабите на корупцията и собствената си власт.

А самият цар - както и да го наричате, генерален секретар (при комунистите) или президент (днес) - в грижата си за държавата се издига над всички понятия за закон и постига абсолютна безнаказаност. Той се наслаждава на управлението си като гурман и мечтае да запази властта си завинаги.

Войната - това е тревожно избухване на насилие, жестока наслада от пренебрежение към всички морални норми. Освен това войната означава колективно изнасилване на врага, на цялото му население. В победата над Украйна отново изгрява слънцето на руското щастие. За враговете на руския свят това е злобно слънце. За по-голяма част от руския народ то е колективно щастие.

Подобно на Сталин по негово време, сега властелинът на Кремъл е кормчия на руската съдба. Той се нуждае от победа на всяка цена. По своя характер той неслучайно е човекът на трона от една руска приказка. Някои естети обаче смятат, че той дори не може да седи нормално на стола. Той избутва тялото си, или по-точно гърба си, напред и седи невъзмутимо с разтворени крака - в това има нещо много неприлично, ако не кажа - непристойно.

По същия начин в креслата на превзетите салони на помешчиците след революцията са се разполагали войниците от Червената армия, победителите от прислугата, от деградиралите класи, от освинените входове. Всички останали може и да седят както трябва, но той инстинктивно е против всичко, което е редно. "Седя така, както си искам".

В подобно седене в креслото вече има нещо от зората на руското щастие - пребиваване в особена държава, в свой собствен свят, в който не е далеч до твърдото убеждение, че Украйна се управлява от неонацистки режим в Киев, от който страната трябва да бъде освободена възможно най-скоро.

А другите руски политици, които умееха да седят правилно на стола? Никой от тях не се харесваше на народа. Не и Горбачов, който заедно със съпругата си Раиса Максимовна олицетворяваше руското щастие като културно сближаване с Европа, като своеобразен италиански празник.

С началото на конфликта с Украйна Путин се превърна в дяволско чудовище за Запада, в своеобразно метафизично зло - но не и за руския народ. Той е разбрал каква е тайната на народното щастие. Разбрал е, че нито комфортът, нито жизненият стандарт, нито приятелството със Запада са главният приоритет за руския народ. Руският народ има различни стандарти за щастие.

Разбира се, руският свят е разделен на две неравностойни части. Европа познава Русия от Чехов и Пастернак. За европейската култура на Русия Чехов намира лаконична формула за идеята за щастие: да обичаш и да бъдеш обичан.

Руското щастие - това е нарушаване на всички норми. Тогава няма нужда да се воюва в Украйна, ще кажете вие, това е път отвъд границата на доброто и злото. Но за руското щастие няма граници на произвола. Под знамето на "ние сме по-добри от всички останали" - идеологията на Русия - няма нужда да се съобразяваш с враговете. Крайнодесните доброволци, които се сражават в Украйна, смятат враговете си за "болни животни". Според тях изтребването им е екологична необходимост.

Имаше такъв популярен прокремълски военен блогър Владлен Татарски, който бълнуваше за "руската пролет". Той наричаше 2014 г. време на "абсолютно щастие", което най-накрая настъпило след толкова много унижения - позорния край на афганистанската кампания, двете чеченски войни и "хищния" капитализъм.

Татарски загина през 2023 г. по време на публично четене в Санкт Петербург в резултат на бомбен атентат, подготвен от идеологическите му противници. Днес той е култова фигура в Русия, а най-популярното му изказване е: "Ще победим всички, ще ограбим всеки, който го заслужава, ще убием всички, всичко ще бъде така, както обичаме".

Това не е първият случай, в който руското щастие се свързва с разрушаването. Защо Червената армия разгромява Белите с техните аристократични офицери? Защото те изпитват пълна наслада от разрушаването на стария свят.

Неслучайно Андрей Платонов в романа си "Чевенгур" изобразява щастието на народа в гражданската война: има и садизъм, и вярно другарство в нещастието, и произвол. А ето, ако щете, и великият поет и прозаик от XIX век Михаил Лермонтов. В класическото си произведение "Герой на нашето време" той пише, че истинското щастие на руския офицер се заключава в това да обезчестиш жена и да убиеш съперник.

Но руското щастие има и напълно противоположно измерение. Най-важното е да се отстъпи колкото се може по-далеч от нормата. Романът на Иван Гончаров "Обломов" ни показва фигурата на един архиленив човек, който иска да постигне щастие, като не прави абсолютно нищо. Неслучайно неговият антипод е германецът Щолц, който се стреми към обикновения успех, докато Обломов намира това за отвратително.

Има и друг пример за руския стремеж към щастие - да се причислиш към светците. Да се отклониш от нормата в блаженство и саможертва (като простия селянин Платон Каратаев във "Война и мир"), да станеш юродив в Христа или да се оттеглиш в необуздано пиянство (което е възпял моят адаш Венедикт Ерофеев в книгата си "Москва-Петушки").

Чехов, както видяхме, е искал да върви след Европа. Еврейският писател и емигрант Фридрих Горенщайн живя през последните години от живота си в Берлин. Срещнахме се там в началото на перестройката. В обедната почивка се разхождахме по Курфюрстендам. Берлинчани седяха на чист въздух и обядваха.

"Не бих се отказал - каза забележителният писател, - да ида при някой от тях, да взема чинията с храна изпод носа му и да я хвърля на улицата". Той добродушно се усмихна. Това също е щастие à la russe.

Цялата руска литература се е борила с еснафското щастие. Чисто изметена къща, осиротял здравец в саксия на перваза на прозореца, коте (живо или във вид на касичка). В съветския вариант това е евтин черно-бял телевизор с екран, покрит с кърпа (за да не се повреди), и колекция от малки бели слончета върху салфетка за късмет.

На кого всъщност е пречело това буржоазно щастие? Може би в това гнездо би могла да се зароди дребнобуржоазна култура на пестеливостта, подобна на европейската. Но всички се разбунтуваха срещу подобна идилия.

Зловещият помешчик отпреди революцията, който иска да прави любов със снаха си, младата съпруга на сина си. Дори Чехов и Горки, които ненавиждат дребнобуржоазното щастие. Дребнобуржоазното щастие е стояло на пътя на изграждането на комунизма.

През 1917 г. демокрацията не може да оцелее в нашата страна. Дайте ни нещо ново, комунизъм! Но новото се препъва в недостатъците на човешката природа. Сталин подхваща темата за вълшебния комунизъм и се опитва да промени човешката природа. Да я подобри. Но как? Чрез голям терор. Щастието на големия терор. Възможно ли е това?

И още как! Историята познава страстни палачи, които дори са загърбвали почивните си дни, за да разстрелят колкото се може повече хора в катакомбите на НКВД.

В крайна сметка върхът на руската култура се оказват мъдрите думи на Пушкин: "Няма щастие на света, но има мир и воля".

Така че нека внимателно да следим слънцето на руското щастие, за да не изпепели Европа. Някои западни наблюдатели смятат, че Русия е просто една непометена колиба в европейското село. Достатъчно е да се вземе една метла, да се измете политическият боклук и Русия ще се присъедини към семейството на демократичните народи. Но дупката, в която е попаднало руското съзнание със своите представи за щастие, не е дълбока пет метра, а цели петдесет. Въжетата и въжените стълби, простите импровизирани средства, няма да дадат нищо. Ще е необходима много умела работа, за да се измъкне Русия от това положение.