Докато то продължава, всички рискуваме по един или друг повод да се озовем „на маса от тухли”, подобно на будните пловдивчани, дето сега бранят руините на Тютюневия склад на ул. „Одрин” 8.

Не знам има ли още искрица надежда за спасяването на тази емблематична сграда, позната ни от екранизацията на филма „Тютюн” (1961) – дело на режисьора Никола Корабов, по класическата творба на Димитър Димов, и с незабравимото участие на Невена Коканова.

Иска ми се да е така, но здравият разум нашепва, че в най-добрия случай ще се сдобием с поредната „реплика”, подсладител на нечии гузни съвести. Онова, което няма да се върне, е „конфискуваното от алчни ръце минало”, както го нарича френският историк Пиер Нора: наново възстановената сграда просто няма как да носи съпричастието на паметта. В нея не ще се долавя мирисът на „Ориент табако” от прочутите по цял свят цигари „Томасян” (в картонени или луксозни метални кутии); няма да има и помен от звъна на златото, добито от тютюневите режии, нито от катрана по ръцете на тютюноработничките. Накратко, ще се сдобием с един декор.

Някога, преди 1944 г., хлапетата са припявали: „Ти пушиш „Томасян”, аз пък „Муфтаджян”. Сега обаче е дошло времето на чистата „муфта”, както се убеждаваме от цялата тази „тютюневожълта история”, чиито елементи са ни до болка познати: собствеността като билярдна топка се прехвърля от едно към друго дружество, докато попадне в ръцете на „Пи Джей Трейд”, което „не коментира”, но пък тръгва да руши „най-бандитски”, по свидетелствата на възмутените пловдивчани – в края на почивните дни след националния празник, без предупреждение, предпазни средства, табели и т.н.

И най-стъписващото в цялата история е циркулирането на два официални документа от Института за паметниците на културата (НИНКН) с еднакъв входящ номер.

Община Пловдив приема, че „истинският документ” е този, в който се твърди, че Тютюневият склад не е защитена сграда. Интересно защо никой не приема обратното?

Не ми се иска да вярвам, че ако някой ден в община Пловдив пристигне документ, че Античният театър не е паметник на културата, а частна собственост, подлежаща на „многофункционално преизграждане”, то общината, след като не е задължена по закон да прави „насрещни проверки”, със скръстени ръце ще чака да види какво ще се случи. И то в град, който е Европейска столица на културата 2019 г.

Ето защо предлагам – ако пораженията по Тютюневия склад са необратими – сградата да се запази в този си вид (само че укрепена) – като Музей на българското безобразие.

Уви, тъкмо това е Музеят, от който най-силно се нуждаем. Виртуалната разходка из скелета на изтърбушената сграда би могла да изобилства с холограми на десетки (а защо не и стотици подобни скандали), които прискърбно се умножават през последните години.

Ала на кого му пука от това?

На Министерство на културата?

Ни най-малко.

Доказателството е днешното състояние на Националния институт за недвижимото културно наследство (НИНКН), сведен до санитарен минимум, за да не пречи на всевъзможните алчни попълзновения по разрушавания, презастроявания и съсипвания на българската културна памет.

Нима е толкова трудно да се създаде национален онлайн регистър на недвижимото културно наследство, достъпен по всяко време и за всяка община, така че никой вече да няма извинението „не знам, не чух, не видях”?

Напротив, детска играчка е. Неправителственият сектор вероятно с охота ще се включи в начинанието, вместо доброволци в живи вериги да бдят ден и нощ около един или друг застрашен културен паметник.

Ала опазването на паметниците на културата очевидно не влиза в плановете на Министерството на културата,  загрижено единствено за опазването на собственото си добруване.

Как човек да не се сети за прекрасната новела на Кърт Вонегът „Цигумилката”, в която главният герой, търсейки да изрази невъзможното, го определя с думите: „То е също толкова невъзможно, колкото в България да съществува Министерство на културата”.

Тази новела на Вонегът се смята за фантастична, но у нас тя звучи като най-горчив реализъм.

Защото ние имаме Министерство на културата само номинално.

Защото и законодателството ни е номинално, а на практика всеки алчен търтей с лекота може да прокъса паяжината на законността.

А нима парламентът и общините имат интерес от опазването на културното наследство?

Ни най-малко.

На първо четене в началото на февруари бяха приети доста спорни поправки в Закона за културното наследство по инициатива на 17 депутати от ГЕРБ, Реформаторския блок и Патриотичния фронт, начело с Красимир Велчев. Те предвиждат отговорността за опазването на недвижимото културно наследство да се прехвърли към администрациите на градовете с районно деление, които очевидно не разполагат с квалифицирани експерти.

Нещо повече: приема се принципът на „мълчаливото съгласие”, според който, ако в двумесечен срок не последва писмено възражение по даден проект, отнасящ се до паметник на културата, той да може да се реализира без по-нататъшно съгласуване.

На всекиго е ясно, че сегашната процедура е тромава и трудно сработва, както показва казусът с Тютюневия склад. Ала новите поправки на практика отварят вратата към съсипване и на опазеното с толкова мъки дотук (примерът с „Къщата с ягодите” в София).

И накрая, остават гражданите. Част от тях ги боли сърцето за онова, което се руши и съсипва край нас. Мнозинството обаче са безразлични, а трети са готови на всичко за пари и с радост биха надстроили Рилския манастир, биха бетонирали Белоградчишките скали или изкъртили Мадарския конник за сувенири, стига от това да напълнят джобовете си.

Ето защо настоявам Тютюневият склад в Пловдив да се съхрани в сегашния си вид, тъкмо като Музей на българското безобразие.

Със зейналите си стени и срутен покрив, той би могъл да е идеален фон по време на помпозните речи на всяко национално честване. Припомняйки ни, че комай не сме чак толкоз „народ славен и прехвален”, както ни величае в едно свое стихотворение възрожденецът Константин Миладинов.

И че можем да сме толкова безобразни, колкото поискаме.


Текстът е публикуван тук