„Орлите” на Странджа

Българският бунт като че ли винаги е стихиен и безплоден. Когато става дума за Динко, не бай Ганьо, а Андрешко е еманация на българския човек.

БГНЕС

„Орлите” на Странджа

11:53 | 20 април 2016 211 434 БГНЕС

Всеки ден съдия-изпълнителят идва в селото и всеки ден Андрешко го закарва в блатото, защото е загрижен за своя съселянин, защото иска да му помогне, защото мрази властта. Едва ли неговият автор се е надявал, че героят му ще бъде толкова жив и актуален в началото на 21-ия век.

В социалистическото училище изучавахме Андрешко като недоосъзнат пролетарий, като борец срещу властта, но онази власт – прогнилата, лошата, която партизаните и съветските другари пребориха, за да грейнат пред нас блесналите жита.

Мислено дописвам разказа. Съдия-изпълнителят е прекарал нощта в блатото, на сутринта окалян и мокър все пак е излязъл от него, качил се е на първата срещната каруца, като е дал щедро възнаграждение и е откаран у дома си.

След няколко дни отново идва в селото, изпълнен със злостен гняв и мътна отмъстителност, този път вече не сам, а с жандармерия, сега вече ще секвестира не само житото на Станойчо, но ще порази в дълбочина и андрешковата съдба, с каквото може и както може, ще смачка тази гадина, ще я пребие, ще я изличи.

Българският бунт като че ли винаги е стихиен и безплоден. Елин Пелин е, разбира се, на страната на нещастните и бедни, онеправдани селяни. Но така или иначе техният бунт не води до никакъв резултат. Както и нашият бунт почти винаги остава безрезултатен.

Героят на тези дни днес е Динко – възхваляван и обичан, даван за пример. Нищо, че той и аверите му са криминално проявени. Нали и „онези горе” не са стока, че и по-големи бандити са. Динко е с ореол на борец срещу неправдата. Динко прави това, което държавата не прави.

Динко ни спасява от незаконните диверсанти, от пришълците, които ще затрият вярата ни, историята ни, бъдещето ни. Хиляди погледи са вперени с надежда в избавителя Динко. Той ще избави не само на България, но и Европа. Той и никой друг!

Вярно е, че в нашата държава цари беззаконие и безнаказаност. Вярно е, че държавните институции бездействат, защото са проядени от корупция. Вярно е, че гражданите имат право да пазят държавата си, имуществото си и живота си. Гражданите не бива да бъдат пасивни срещу нарушаването на закона. Но оттук нататък става по-сложно.

Защото ни е трудно да различаваме патриотизъм от бабаитство, геройство от мародерство. Борбата срещу беззаконието не може да се води с беззаконни средства. Винаги трябва да мислим какво ще се получи накрая. А ние все стигаме до блатото, до Андрешко и до Динко. Все сме разделени и противопоставени. Сега половината българи героизират Динко, другата половина го отричат – пак сме разделени на два лагера, настръхнали един срещу друг.

От всички европейски държави в България има най-малко мигранти. Нито остават тук, нито преминават оттук. Заобикалят ни през Гърция, през Македония, през Италия. Въпреки това, едва ли някъде другаде те са така мразени, унижавани и малтретирани. Омразата не е предизвикана от реален проблем. А „свинските опашки” се превърнаха в българска антимигрантска сага. Завладяха публичното пространство, заради тях се цензурират медии.

Опитвам се да разбера хората, които симпатизират на Динко и Перата. Но не бих искала да попадам в ръцете на тези „ защитници”, защото се опасявам, че и мен ще повалят на земята и ще ме завържат със „свинска опашка”. Страхувам се да бъде защитавана от Цивилните отряди за защита на жените и вярата. Вярваща съм, но вярата ми най-малко се нуждае от защитата на тези мутри.

Да се отъждествяват точно динковците с православната вяра е цинизъм, примесен с отчайваща тъпота. Когато било в името на вярата и на България било позволено, дори похвално, да се носи оръжие, да се задържа, да се връзва, да се убива, настояват „православните” бабаити-закрилници.

Но най-тревожното, най-отчайващото е, че и мнозина интелектуалци започнаха да говорят с патоса на Динко и Перата. По разни кафяви сайтове се разпространяват снимки на мюсюлмани, захапали ножове, мюсюлманки с бурки, изливат се зловещи и апокалиптични предсказания за тълпи от мигранти, насочени към България, които ще посекат вярата ни в Христос, убеждават ни същите сайтове как комисарят на брюкселската полиция бил травестит и това било истинската причина за атентата там, а в Япония нямало мюсюлмани и затова нямало и атентати, обясняват как принудително трябвало да покръстваме мигрантите и дори как те били хора от друг биологичен вид.

Някои се подвеждат по манипулациите и виждат в лицето на откровените мутри спасители. Отчаянието, безпътицата и безсмислието са изпепелили душите. Да ругаеш Папата, Вселенския патриарх и Атинския архиепископ като предатели на вярата, а смяташ Динко за автентичен православен християнин наистина е белег на духовна и интелектуална нищета. Но да манипулираш обърканите хора е крайна морална деградация.

В нищетата си стигнахме до там, че бъркаме героизма с бандитизма. Моралисти с лека ръка съдят Левски за извършеното при самозащита убийство, наричат Ботев терорист, а ето сега мутрите биват възвеличавани като герои. Оказва се, че няма свято дело, което да не може да бъде оплюто. Няма мерзост, която да не може да бъде възвеличена. Няма мяра, която да не може да бъде прекрачена. Дори има предложения Динко и отрядите му да получат награди! Имаме и немалко исторически прецеденти за подобно уродство. През 20-те години на миналия век по същите места действа странджанския главорез Атанас Стойков – Премяната. По-късно той става партизанин, след което задграничното бюро на БКП го извежда в СССР.

Завръща се оттам през 60-те години. Партията му дава апартамент и борческа пенсия, а той пише дори книга – „Орлите на Странджа”. Негов командир в партизанската чета е Тодор Грудов. За да го възвеличи, комунистическата власт преименува градчето Средец на Грудово. И до днес гранитният му паметник с препасани на кръста гранати се извисява на централния площад.

Но върхът на героизирания бандитизъм е взривяването на катедралата „Света Неделя” на 16 април 1925 г. Наскоро отбелязахме печалната годишнина от терористичния акт. Не сме си извадили изводите от тези и още много други исторически падения, щом днес Динко и странджанските му бандите се радват на народна подкрепа и възхита.

На фона на такива главорези бунтът на Андрешко изглежда пасторален и умилителен. Но в същината си и едното, и другото показва колко сме незрели и късогледи. Колко ни липсват ориентири, ценности и критерии. А това означава, че още дълго ще живеем с илюзиите, че щом сме закарали съдия-изпълнителя в блатото, значи сме помогнали на бедния Станойчо.

* Текстът е публикуван тук.

ИЗБРАНО