Никой не очакваше интрига около президентските избори в Русия през 2024 г. от самото начало. Високата степен на предвидимост на вота обаче не означава, че тази кампания няма политическа роля. Напротив, през последните два месеца наближаващите избори бяха един от основните двигатели на вътрешнополитическите промени. В същото време войната и всички нейни многобройни последици оказват значително влияние върху политическите процеси, механизмите на функциониране на режима и характера на вземането на решения.
На този фон разминаването между вътрешнополитическия провоенен тренд и геополитическия "победен" дневен ред става все по-забележимо. Още в средносрочен план това може да се превърне в стратегическа заплаха за управляващия режим.
Кадрите решават почти всичко
Една от основните последици от войната с Украйна за руската властова система е превръщането на ръководния елит в по-ястребски настроено "началство". Противниците на конфликта замълчаха, а по-наглите бързо се адаптираха и възприеха новата ура-патриотична риторика. В същото време мнозина се опитаха да използват "специалната операция", за да се изкачат по вертикалата на властта. Сегашните условия - началото на новия шестгодишен мандат на Путин на фона на един възможно най-твърд за постсъветска Русия режим - само ще улеснят възхода на хардлайнерите. А най-важният етап ще бъде следизборното обновяване на правителството.
Последното значимо кадрово обновяване на руското правителство се състоя през януари 2020 г., преди началото на конституционната реформа. Това е важна политическа отправна точка. Тогава Владимир Путин не само "институционализира" путинска Русия в конституцията, но и окончателно се отърва от остатъците от тандема: Дмитрий Медведев - бивш президент, който през 2012 г. премина на поста министър-председател - беше окончателно отстранен от ключовата конструкция на властовия вертикал. Той беше назначен за заместник на Путин в Съвета за сигурност - орган, който, противно на широко разпространеното мнение, всъщност разполага с много ограничен апарат за въздействие върху процедурите за вземане на решения.
В същото време Путин назначи свое, много технократско правителство, което по своя състав не намекваше за приближаването на война. Именно с тази "мирновременна" конфигурация на властта Путин започна войната с Украйна. Но за две години страната се промени коренно, което в никакъв случай не прави предстоящото подновяване формално.
Според конституцията кабинетът подава оставка пред новоизбрания президент. В същото време правителството на Михаил Мишустин ще продължи да изпълнява задълженията си до сформирането на нов кабинет. В предишни периоди това се е случвало през май. Стилът на Путин е такъв, че той никога не обсъжда предварително предстоящите промени. И макар че в руските канали в Телеграм могат да се открият стотици съобщения за бъдещи министри и оставки, те обикновено нямат нищо общо с действителността (или просто се оказват щастливо съвпадение). Дори самите герои ще разберат за кадровите размествания в последния момент.
Основната задача ще бъде донагласянето на изпълнителната власт и вертикалата на властта в съответствие с условията на военното време. Кабинетът на мира от 2020 г. се нуждае от раздвижване, чиято основна цел е не толкова корекция на курса (няма данни Путин да смята за необходими съществени промени в социалната, финансовата или икономическата политика, както показа посланието му), колкото значително подобряване на ефективността на вече взетите решения.
Това е особено важно, като се има предвид фактическото преминаване на икономиката към военни релси: Путин очаква от правителството да бъде изключително ефикасно в прилагането на поръчките в областта на отбраната, като същевременно поддържа макроикономическа стабилност и контрол върху социалната ситуация. С други думи, основните сфери на работа ще останат непроменени. Много по-важно в това отношение е политическото минало и политическата идентичност на новите назначения. Основата за нови подходи към кадровата политика вече е поставена.
Предвид новите условия Кремъл се опитва да промени самата механика на кадровата политика и в резултат на това да засили ястребовия характер на бюрокрацията. През януари 2024 г. Путин подписа указ, който значително променя системата за подбор на кадри за най-високите категории държавни служители. Въведено е постановление за федералния кадрови резерв, чието формиране вече е фактически затворено в рамките на президентската администрация и напълно централизирано. Новата процедура е многоетапна. Първо, ръководителите на държавните агенции определят сред своите подчинени лицата, отговорни за номинирането на кандидати за кадровия резерв. След това списъците с кандидатите се предават на Управлението на президента по въпросите на държавната служба, кадрите и борбата с корупцията. След това те се предават на помощника на президента по кадровата политика. А окончателният списък се одобрява от ръководителя на администрацията. В същото време всички кандидати се подбират и контролират стриктно от ФСБ.
Тази схема е много различна от идеите на първия заместник-ръководител на президентската администрация Сергей Кириенко, който отговаря за вътрешнополитическите въпроси. През последните години той изгражда мощни вертикални лифтове за бъдещата номенклатура. Да споменем само някои от тях: конкурсът "Лидерите на Русия", платформата "Русия - страна на възможностите" и училищата за губернатори и кметове. Този подход предполагаше откритост, значителен обхват и относителна конкурентоспособност, дори ако ефективността на тези програми беше силно надценена. Двата подхода - новият и старият - не са взаимно изключващи се (Путин показва, че продължава да се интересува от това). Въпреки това механизмът за формиране на кадровия резерв, предписан в указа на Путин, се превръща в ограничаваща рамка за проектите на Кириенко.
Според указа кандидатите за длъжности на ниво заместник-министри, както и ръководителите на федерални служби и агенции и техните заместници, трябва да бъдат подбирани от кадровия резерв. Освен това се дава указание за държавните корпорации: на мениджърите се препоръчва да използват резерва при попълване на свободните длъжности. С други думи, те бяха поставени в зависимост от система за подбор, подчинена на специалните служби, докато проектите за ръководство на Кириенко до голяма степен бяха оставени извън тяхната сфера на влияние, което предизвика голямо раздразнение.
Новата система за подбор на кадри ще проверява не само професионалната компетентност на кандидатите и липсата на проблеми със закона, но и тяхната политическа надеждност. В. "Ведомости", който често излъчва мненията на президентската администрация, пише директно по този въпрос: "Кандидатите ще трябва да преминат през психологически тестове, защото в процеса на подбор ще бъдат важни не само професионализмът и резултатите от практическата работа, но и придържането към общите държавни интереси и ориентацията към постигане на обществени, а не лични ползи. При сегашните условия тази формулировка очевидно предполага целия набор от политически изисквания: патриотизъм, подкрепа за войната и режима, придържане към "традиционните ценности".
По този начин се създава политически филтър, през който не бива да преминават кандидати с прозападни или либерални възгледи. При равни други условия в кадровия резерв по-лесно ще влизат тези, които заемат активна провоенна позиция и по същество са антилиберални. Ефектът от тези промени може да не е очевиден в началото, но с течение на времето, при липса на радикални политически промени, системата ще засили идеологизацията на властта и нетърпимостта към инакомислието дори на по-ниските управленски нива.
На този фон вчерашните технократи ще бъдат принудени да станат "патриоти" или ще бъдат отстранени. Тъй като правителството отдавна не е обновявано, досега Путин е принуден да работи със значителна прослойка от хора, за които началото на войната е било шок. В сегашната обстановка обаче президентът ще се чувства по-комфортно да ангажира тези, които мислят по негов образ и подобие, споделят историческата му неприязън, презират Запада заради неговата враждебност и смятат Украйна за "своя". Това, разбира се, не означава, че предстои незабавна и мащабна кадрова революция, но общият вектор е ясен.
Технократите от предвоенната епоха вече са принудени да прибягват до ястребска реторика и активно да се изявяват в "новите територии", както Кремъл нарича анексираните региони на Украйна. Ярки примери за това са Сергей Кириенко или заместник министър-председателят Марат Хуснулин. Може да се спомене и Максим Орешкин, икономическият съветник на президента, чиито амбиции за премиерски пост са легендарни. Показният "патриотизъм" не гарантира непременно кариерно израстване, но е необходимият минимум.
Тук не може да не се сетим за Дмитрий Медведев: бившият президент, който изглеждаше политически "погребан жив" и токсичен както за населението, така и за елита, сега отново е сред десетте най-доверени политици, както показват последните проучвания на центъра "Левада". Равнището на неговата антизападна агресия и радикализъм не може да бъде сравнено с това на никой друг политик днес.
Друг важен фактор е кадровият проект, обявен от Путин по време на обръщението му към Федералното събрание, който има за цел да привлече ветерани от войната на висши държавни постове. Путин говори емоционално за тези хора, представяйки ги на обществото като истински герои и патриоти, които няма да го подведат. Можеше да се види колко силно президентът е развълнуван от образа, който е нарисувал за себе си. Това емоционално отношение издава слабостта на Путин по отношение на "ветераните от СВО", за чието кариерно развитие сега ще бъдат създадени специални условия.
Този "истински, реален елит" е това, което Путин би искал да види в ръководството на страната, въпреки че трябва да се отбележи, че този процес все още няма да е мащабен. Ентусиазмът на Путин не предизвиква особен ентусиазъм у традиционния елит, да не говорим за службите за сигурност: изкуствено наложените назначения на преминали през войната фигури, често твърде автономни, могат да доведат до постоянни конфликти. Но няма съмнение, че бойният опит и работата в окупираните територии сега се превръщат във важна точка в автобиографията на всеки бъдещ чиновник.
И накрая, говорейки за нови подходи към кадровата политика, е важно да се отбележи натрупващата се умора на системата от "старата гвардия". Фигури като шефа на ФСБ Александър Бортников, секретаря на Съвета за сигурност Николай Патрушев, министъра на външните работи Сергей Лавров и шефа на СВР Сергей Наришкин са изпитани "бойци", но изглеждат твърде политически изчерпани за динамичното военно време. В този случай старостта не е толкова свързана с опита и близостта с Путин, колкото със закостенялостта и политическото изтощение. Каквито и да са следизборните кадрови решения на Путин по отношение на "старите", към тях отдавна има много претенции. Съществуват въпроси за корупция срещу ФСБ. Външното министерство отдавна е отстъпило инициативата в дипломацията на представителите на силовите ведомства. Когато говорим за Наришкин, е достатъчно да си припомним известното предвоенно заседание на Съвета за сигурност на 21 февруари 2022 г.: личното пренебрежение на Путин към ръководителя на СВР беше видяно от целия свят. Патрушев, въпреки че е политически тежка фигура, няма реални правомощия като секретар на Съвета за сигурност и му е трудно да излезе извън рамките на идеологическите функции или писането на доктрини. В същото време самият президент е хиперактивен през последните месеци и може би се нуждае от по-динамична и ефективна среда. Проблемът тук не е кой да замени "старите" (Путин има предвид много млади хора), а как да се отърве от този "баласт" - изключително трудно е да се намери достойна работа за фигури от това ниво. Това означава, че бъдещите кадрови размествания няма непременно да доведат до оставката на тези фигури, но тяхната позиция става все по-уязвима на фона на войнстващата младеж.
След изборите можем да очакваме обновяване на "вертикалата", където влиянието и ролята на "младите ястреби" постепенно ще нарастват, засенчвайки "старата гвардия". А новата процедура за формиране на кадровия резерв ще направи руското правителство по-централизирано и идеологизирано.
Държавната идеология в действие
Както е добре известно, Конституцията на Руската федерация постановява, че "никоя идеология не може да бъде установена като държавна или задължителна". Войната обаче даде значителен тласък на дебата в руското ръководство дали понятието за държавна идеология трябва да бъде вписано в основния закон. Докато преди за връщането му традиционно се изказваха маргинални консерватори или служители на правоохранителните органи (за тях то беше обичайно и естествено през целия мандат на Путин на власт), през миналата година списъкът на привържениците на промяната на конституцията започна да се допълва от по-"технократски" фигури. Така например министърът на правосъдието Константин Чуйченко, съученик и дългогодишен сътрудник на Дмитрий Медведев, призова през май 2023 г. да се "реши въпросът" с руската конституция, като се премахне от нея забраната за идеология. Той припомни, че тази разпоредба замества член 6 от Конституцията на СССР (че "водеща и ръководна сила на съветското общество, ядро на политическата система" е Комунистическата партия на СССР). "Ясно е, че по принцип никоя друга държава в света няма такива разпоредби в конституциите си. Единствено Русия в един момент, по съвет на нашите така наречени партньори, пое тези "повишени задължения"", каза министърът. Днес ръководителят на СВР Сергей Наришкин вече говори директно за това.
Вътре в руската власт няма консенсус по този въпрос. На утвърждаването на държавната идеология се противопоставят кураторите на вътрешната политика от президентската администрация, които в годините на войната станаха главни отговорници за формирането на идеологическите проекти, както и за тяхното разпространение в сферата на образованието и културата. За тях въвеждането на задължителна държавна идеология може да означава край на привилегированото им положение. Проблемът обаче се състои в това, че мнозина от елита се отнасят критично към съществуващите подходи за идеологическо "възпитание" на обществото, като не ги смятат за достатъчно ефективни и мащабни.
Става дума за опитите за концептуализиране на "путинизма" чрез платформи като "ДНК на Русия " или осмиваните от експертите идеи за пентабазис. Концепциите за патриотично възпитание - от традиционни ценности до пренаписани курсове по история - също се въвеждат в образователната система от предучилищно до университетско ниво. Към това може да се причисли и опитът за пресъздаване на съветските пионери чрез "Движението на първите", форума "Ние сме заедно", проекта на Общоруския народен фронт "Всичко за победата!" и всевъзможни доброволчески и самодейни инициативи. Всичко това е насочено към формиране на провоенно движение и осигуряване на неговата масовост.
Досега това изглеждаше по-скоро като форма на корпоративен просперитет за кураторите на вътрешната политика: те създаваха ярки, динамични, угодни на Путин проекти, за които обществото можеше само да гадае, камо ли да ги намира за привлекателни. Сега, и особено след изборите, всичко това може да започне да придобива много по-сериозни, всеобхватни форми.
Проблемът на тези усилия е, че не се върши никаква фундаментална идеологическа работа от съветски тип - властите просто не знаят как, не знаят и дори не искат да я вършат. "Най-висшата и всъщност единствената ценност за сегашната власт е приватизираната от нея държава - тя винаги е права и риторично се отъждествява със Страната и Отечеството. В резултат на това идеологията работи твърде избирателно, а основният критерий за "правилност" е лоялността, което обезценява всякакви опити за създаване на стабилни идеологически структури: те непрекъснато се нагласят и адаптират към всяка конкретна ситуация/действащо лице. А самият набор от консервативни ценности (семейство, силна държава, деца, раждаемост, патриотизъм) до голяма степен се гради единствено върху противопоставянето на Запада и неговия либерализъм.
Експертите или журналистите могат да разсъждават какво е "путинизъм", но за населението това няма особен политически смисъл, освен ефимерното "За всичко добро срещу всичко лошо". Кой би оспорил, че държавата трябва да е дееспособна и суверенна, че семейството е важна ценност, а децата са цветята на живота?
Силовите структури обаче се нуждаят от по-надеждни и универсални подходи, и именно по тази причина се дразнят от прекалено "корпоративните" идеологически конструкции на кураторите на вътрешната политика. Правоприлагащите органи компенсират идеологическата слабост на държавата, като бързо развиват репресивно законодателство: в страната действа цензура, опозиционните информационни ресурси са блокирани, критиците на режима са признати за чуждестранни агенти (и вече са заплашени с конфискация на имуществото), протестите са фактически забранени, а извънсистемната опозиция е смазана (тези, които не са заминали, са в затвора).
Властовият подход предполага криминализиране на всяко девиантно поведение. И дори не става дума толкова за антивоенна или опозиционна гледна точка, колкото за отклонение от определена политическа позиция. Ярък пример за това е арестът на режисьора на пиесата "Финист Ясен Сокол" Евгения Беркович и драматурга Светлана Петричук, които са обвинени в оправдаване на тероризма. Пиесата разказва за руски жени, които бягат в Сирия, за да станат съпруги на терористи.
Постановката предизвиква голямо раздразнение у ФСБ, която вижда в нея романтизиране на тероризма. Подобна "корпоративна" тяснопрофесионална интерпретация в една здрава политическа среда не би излязла извън рамките на професионалната общност и би била неутрализирана от обществената подкрепа за пиесата. Но руската действителност прави реална заплахата от реални затворнически присъди за тези, които просто са "паднали под ножа".
Оказва се, че отсъствието на установена държавна идеология в условията на военно време и правно безправие отваря кутията на Пандора за хаотично изобретяване на причини за преследване и прилагане на закона. Така през ноември Върховният съд уважи жалбата на Министерството на правосъдието за признаване за "екстремистко" на "международното обществено ЛГБТ движение" (което формално просто не съществува). За първи път властите отстраниха цяла субкултура от правното поле, а за да бъдеш обявен за "екстремист", дори не е необходимо да си човек с нетрадиционна ориентация: достатъчно е да проявяваш публична толерантност към ЛГБТ общността.
Идеята е на Министерството на правосъдието. Все още обаче не е ясно дали тя е внесена отвън (например от ФСБ), дали е спусната "отгоре" (от президентската администрация), или е лична инициатива на Чуйченко. Източник, запознат със ситуацията около ръководителя на Министерството на правосъдието, заяви: Чуйченко винаги е търсил начини да изгради отношения със силите за сигурност, а в сегашните условия на дълбока несигурност за бъдещето (и предвид миналото му на чиновник, близък до някогашния либерал Медведев) патриотичният устрем се превръща за него (както и за много други) във форма на оцеляване.
Процесът на идеологизация днес е интересен, защото при него няма единен център за вземане на решения, няма концепции, няма опити за консолидиране на наратива в обща картина на света. Нещо повече, различни участници или органи се конкурират помежду си за подходи и методи. Докато кураторите на вътрешната политика се опитват да "възпитават" младите хора, ФСБ координира арестите на дисиденти, Е-центърът на МВР преследва политически активните лица, а Министерството на правосъдието се опитва да защити Русия от "враждебните" либерални ценности и изисква конституционна реформа.
Държавата вече е поела контрола над личния живот, разгонвайки "голи партита", затваряйки нощни клубове, "отменяйки" морално пропаднали артисти и дори наказвайки обикновени руснаци за предмети с цветовете на дъгата и други символи, които са неподходящи от гледна точка на правоприлагането. И тъй като не съществува нито единен център за обединяване на всичко идеологическо, нито стратегическа визия за идеологията, която да е разбираема за всички, много ще зависи от обстоятелствата и от уменията и наглостта на ключовите играчи.
В същото време преди изборите властите все още се опитваха да не нагнетяват излишно обстановката и да не реагират прекалено остро, за да бъде "картината" спокойна и предвидима. Но след вота този възпиращ фактор ще изчезне, така че нов кръг от спонтанна идеологизация и репресии изглежда неизбежен. Режимът ще започне да изгражда "патриотично" общество с правилни ценности, да следи за морала и да защитава народа от "разрушителното влияние на западния либерализъм" с удвоена сила.
На този фон много важен момент е завръщането на протеста. Смъртта на Алексей Навални на 16 февруари провокира първата вълна от открити антивоенни и антипутински протести във воюваща Русия. Първоначалната позиция на властите предполагаше бързо погребение на опозиционера, т.е. тихо отстраняване на източника на политически рискове.
Но в резултат на това за първи път от началото на 2022 г. властите се сблъскаха с открито народно неподчинение: хората излязоха въпреки предупрежденията на работното място и в институциите и въпреки всеобхватните усилия на "вертикалата" да попречи на превръщането на погребението в политическо събитие.
Това, което се случи, беше заявка за завръщане в политиката на опозиционно настроената част от населението. И въпросът не е в това каква ще бъде динамиката на протеста или колко бързо властите ще потушат всичко и кой ще бъде вкаран в затвора. Въпросът е, че почти за първи път от началото на войната руснаците показаха, че сред тях има противници на войната и Путин, и то доста. И това е точно онова, което Кремъл и лично държавният глава така усърдно отричат в продължение на много месеци. И това не е толкова предизвикателство към репресивния апарат (не може всички антивоенно настроени руснаци да бъдат умъртвени), колкото идеологически проблем. Началото на новия мандат на Путин ще бъде белязано от въпроса: как да бъдат неутрализирани онези, които скандираха "Не ни е страх"? Ако властите се справят без церемонии с несистемните професионални политици и активисти, какво да кажем за опашките за подписка за единствения антивоенен кандидат Борис Надеждин? Или с цветята на гроба на Навални и на паметниците на жертвите на политически репресии?
След като тази част от обществото е показала, че съществува, тя ще има редовни възможности да напомня за себе си. Към това трябва да се добави и друг, по-непознат за Кремъл риск - потенциалните протести на "съгласните": раздразнението на "военните кореспонденти", майките и съпругите на мобилизираните хора и ултрапатриотите, много от които може да са лоялни към държавата, да мразят Запада и да желаят края на Украйна, но да презират Путин и неговите корумпирани военни.
Тази уязвимост на протестите ще бъде силен стимул както за разширяване на "институционалната" репресия, така и за развъртане на маховика на държавната идеология. В крайна сметка, колкото повече вътрешни "дразнители" има, толкова повече властите ще трябва да реагират на тях. И тъй като управлението на политическите рискове вероятно ще остане полицентрично (т.е. в сферата на отговорност на вътрешнополитическите надзорници, различните правоприлагащи органи, информаторите и дори отделните управляващи), всеки играч или структура ще продължи да се бори с "непатриотите" и да защитава традиционните ценности с удвоена сила.
Интересно е, че именно тук е и слабостта на Путин. От години хардлайнерите го критикуват, че е нерешителен и не желае да наложи пълен политически контрол. И сега има много играчи, които се опитват да компенсират половинчатите мерки на Путин с по-агресивни действия. Не е изключено смъртта на Навални да е отчасти пример за "престараване на терен": пренебрежителното и презрително отношение на Путин, който винаги е подценявал Навални като политик, създаваше условия за произвол на местно ниво, водеше до фактически изтезания и завърши със смъртта на политика.
Войната взема властта
Една от основните тенденции на военното време е значителното увеличаване на влиянието на военния дневен ред върху вземането на държавни и политически решения. Войната създава ограничителна рамка, която забележимо стеснява полето за политически маневри не само за елитите, но и лично за Путин. Самият той неволно става зависим от този дневен ред.
Във вътрешната политика това може да се види в начина, по който Путин трябва да се адаптира към новата реалност. Вече писахме за това как президентът трябваше да избере по-подходящ, но политически по-малко благоприятен формат за номинацията си за нов мандат. Кураторите на вътрешната политика бяха подготвили "граждански сценарии" с акцент върху развитието на страната и постиженията от последните 20 години, но президентът в крайна сметка заложи на военизиран вариант: обявяването на номинацията беше направено на среща с герои от "спецоперацията".
Путин сега е максимално чувствителен към провоенните, мобилизиращи аргументи. Президентът следва логиката на "Всичко в името на войната" вместо по-прагматичен подход, който би му позволил да разчита на подкрепата на по-широки слоеве от обществото.
Твърдо про-военният лагер в руското общество е около 15% (например според Russian Field 17% не биха подкрепили подписването на мирно споразумение с Украйна). Максимално "провоенни" настроения демонстрират средно около 22% от руснаците, които смятат прекратяването на огъня за неприемливо при каквито и да било условия. Ако вземем предвид и около 25% от тези, които са против войната (според Russian Field точно толкова биха отменили категорично СВО), се оказва, че преобладаващото мнозинство са "пасивно-безразлични", които са готови по един или друг начин да подкрепят решение на Путин, както да се започне настъпление, така и да се започнат мирни преговори. В това отношение войнствената кампания на Путин от политико-технологична гледна точка не беше много ефективна и слабо адаптирана към руското мнозинство.
Така или иначе, това не попречи президента. Така например в обръщението си към Федералното събрание той говори емоционално и патетично за подкрепата на Русия за нейните "братя и сестри" (жителите на окупираните от Русия територии на Украйна), за сплотеността и абсолютната подкрепа на народа за военната операция. Социологическите данни обаче показват, че подкрепата на населението до голяма степен се основава на делегирането на пълната отговорност на ръководството на страната. В същото време обществото възприема войната като отбранителна и не желае да освободи украинците (още по-малко да установи там проруски режим) на всяка цена.
В този смисъл наративите на Путин за "абсолютното единство" са в силен дисонанс с реалното отношение на хората към войната. И ако Кремъл и лично Путин продължат да милитаризират реториката и да изискват всеобща милитаризирана консолидация, ще се появи възможност за политическо разминаване между правителството и общественото мнозинство, което е свикнало да живее така, сякаш войната е някъде на заден план и не оказва влияние върху ежедневието. В това отношение новият мандат на Путин може да постави основите на сериозно политическо изпитание. Той няма да означава непременно масови протести или дори социално напрежение. Но ще означава избледняване на ефекта на сплотеност, характерен за периода на водене на въоръжените действия (на английски език този феномен е известен като rally around the flag), както и ерозия на качеството на подкрепата за Путин.
Това създава интересна ситуация. От една страна, Путин и властите като цяло агресивно се опитват да прокарат една нова реалност - живот по силата на военни закони, които им позволяват да "отменят" известни личности, участващи в "неприлични" партита, да обявяват демонстрациите на нетрадиционни (или дори традиционни, но откровени) сексуални отношения за екстремизъм или да налагат ограничения върху абортите. От друга страна, населението е склонно да продължи да живее в съответствие с гражданската логика. Хората са предали на властите "правомощията" да защитават територията на страната от НАТО и от условните "нацисти" в Украйна, но не искат да воюват, нито пък искат да позволят на държавата да регулира особено силно личния им живот.
Събитията на фронтовата линия също могат да засилят това разминаване. Путин вижда в 2024 г. прозорец от възможности. Украйна губи способността си да оказва успешна военна съпротива, а на Запад въпросът за военната и финансовата подкрепа за Киев става все по-спорен от политическа гледна точка. Президентските избори в САЩ през ноември, които могат да доведат до завръщането на власт на Доналд Тръмп, противник на финансовата помощ за Украйна, плашат европейците, които са принудени да намерят собствени подходи за защита от потенциална руска агресия (позицията на френския президент относно евентуалното изпращане на въоръжени сили в Украйна).
Възниква парадоксална ситуация, в която позицията на Украйна става все по-уязвима от стратегическа гледна точка, но ескалацията се засилва. На този фон Путин бърза да прокара идеята за мирни преговори (или, откровено казано, за обсъждане на условията за капитулация на Киев), за да успее преди нов кръг от военна ескалация вече с участието на Запада. От вътрешнополитическа гледна точка обаче началото на мирни преговори може да се превърне в най-силната заплаха за вътрешния наратив за необходимостта от обща консолидация. А ако Русия закрепи военното си предимство на фона на реториката на Путин "готови сме за мир", страхът от външна агресия ще започне да намалява.
Ако между Русия и Украйна започне мирен процес, Путин ще се окаже в двойно по-противоречива позиция. От една страна, ще му бъде много по-трудно да консолидира обществото около войната, да насърчава военната логика и да оправдава намесата в личния живот. В атмосфера, в която военната ситуация се е "наклонила" в полза на Русия, властите ще трябва да разчитат повече на репресиите и принудата, както и на инструментите на държавната идеология, за да поддържат политическия контрол.
От друга страна, един "мирен" Путин не само не се харесва на "ястребите", но и ги плаши. Разбира се, засега представителите на този лагер нямат собствена политическа субектност, но трябва да се има предвид, че след като започна войната като своя лична кампания, Путин беше принуден да включи в нея значителна част от управляващия елит. Сега някои от тях просто се възползват от новите възможности за кариерно израстване, други мълчат и се надяват да я изчакат, но мнозина станаха част от тази война, участници във военни престъпления, отговорни за милиони съсипани животи и стотици хиляди жертви. Тази фракция в руския истаблишмънт - военните, правоохранителите, "мениджърите" на "новите територии", Росгвардия, многобройните "доброволци" и "медийни бойци" - е обхваната от панически страх от "отстъпването" на войната и възможните последици от компромисите.
Малцина в руските власти наистина разбират на какви отстъпки е склонен Путин, но по-важното е дали няма да загуби ценно време, решавайки да започне такива преговори? Едно е, когато Русия се опитва да се възползва от военната слабост на Украйна и да я въвлече в преговори от позицията на силата, като я подтиква да капитулира, и съвсем друго, ако Украйна, започнала тези контакти, просто саботира процеса, трупайки сили и чакайки подновяване на западната военна помощ.
Колкото и уязвима да изглежда Украйна днес, изключително трудно е да си представим ситуация, в която официален Киев (дори ако Володимир Зеленски бъде заменен от някой друг) ще се съгласи с всички условия на Москва. Изхождайки от днешните условия, нека приемем, че Путин може да постигне всички цели на "специалната операция" само чрез радикално разширяване на физическото присъствие на руската армия в Украйна (което засега изглежда малко вероятно). И тук не става въпрос само за военните възможности - това ще оставим на военните експерти - а и за това, че една нова вълна на мащабна офанзива може да предизвика ефект, подобен на този в началото на войната: украинското население отново да се обедини около властите в стремежа си да защити земята си на всяка цена. С други думи, Украйна може просто да постави Путин пред дилема: или унищожавай (което със сигурност би означавало пряк сблъсък с НАТО), или напусни. И не е сигурно, че Путин, загрижен за "спасяването на братския народ", ще избере първото.
Новият, вече шести мандат на Путин, обещава да бъде политически най-трудният за сегашния режим. Стремежът на Кремъл да затвърди консолидацията на обществото около "специалната операция" чрез военна програма и репресии ще започне да губи своята актуалност на фона на трудността (или невъзможността) да се изпълни задачата за осигуряване на капитулацията на Украйна.
Ако Путин се откаже от пълномащабно военно решение (като оставим настрана въпроса за достатъчността на ресурсите за подобна офанзива) и бъде въвлечен в преговори, за които самият той се бори толкова дълго време, екзистенциалността на войната за населението ще започне да изчезва, а елитите ще усетят нерешителността на президента, който може да пропусне момента на стратегическото военно предимство на Русия.
Дълбокият дисбаланс в позицията на Путин (дали война или мир, дали преговори и компромис или "да стигнем до Киев"), неясните цели на "специалната операция" на фона на бързо разгръщащата се спирала от репресии и идеологически ограничения, съчетани с все по-видимата намеса в личния живот - всичко това неизбежно ще създаде натиск върху режима отвътре. Това не означава, че режимът ще рухне или че ще избухнат масови протести. Но вътрешните противоречия ще се задълбочат, личната роля на Путин ще бъде обезценена, а значението на руските елити ще нарасне.
Ако Путин все пак реши да прибегне до пълноценен военен вариант, това може да доведе до безпрецедентна катастрофа, в сравнение с която събитията от края на февруари 2022 г. ще изглеждат като лека и мирна разходка.
Превод Dir.bg
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}