Не на дюнер или на имамбаялдъ, както все се привижда на разни „национално-отговорни фактори”, а тъкмо на „руска салата” – по московска рецепта, с неясни съставки, нелицеприятен вид, че и отровен привкус.

За последното, освен политиците, определено има принос и медийната майонеза, с която една корпулентна групировка забърква всяка политическа каша, а пък каши у нас – бол.

В резултат видимо, ама съвсем видимо се отделихме от Румъния. Преди от Брюксел трудно съзираха разликата между едната и другата страна на Дунава. Политически и корупционни скандали, простотии, разправии и неразбории – държавният глава и премиерът се хванали гуша за гуша, народни избраници се заплашват и бъхтят в парламента, едно-две лица, близки до властта, си поделят всички обществени поръчки в страната.

Сега нещата в Букурещ изглеждат доста по-различно. Съдебната власт заработи и си върши работата, а румънските медии обговарят промяната като „ефекта Йоханис” – по името на президента Клаус Йоханис, етнически немец, който зададе в румънската политика по-нормален тон и съумя да подтикне румънските политици към конструктивност, а не само към това да се заливат с помия.

У нас е другояче. Да си спомняте смислен политически дебат от последното десетилетие, важен за бъдещето на България? Не спорове около изкърпването на стари пътища или за реиндустриализацията на изгнили заводски инсталации, а за нови технологии, креативни индустрии и отрасли, които биха могли да решат бъдещето на следващите поколения в страна, неизобилстваща с енергийни ресурси? Или пък смислен дебат по миналото, което продължава да тегне над нас? И то не за „извечната робия” на българите, а за смазаните съдби на милиони българи във времето на комунизма и последиците от това.

Българският дебат, доколкото въобще го има, е подчертано битов, снизен в социалната долница и в силно отпадъчна окраска.

Какво да очакваме от една страна, където премиерът е смятан за „тиква”, главният прокурор за „цаца”, председателят на парламента за „лелка”, а бивши съдийки са „каки”? Където основно питане към лидера на лявата опозиция е не какво казва, а на колко чашки е днес; а пък вождът на крайните националисти освен че е патологичен русофил, но и безчинства по улиците. Иначе всички са „интелектуални бижута”.

Ала най-дълбинната низост е, че няма разлика дали дебатът се води в парламента или в корпулентната преса. Езикът, широтата на възгледите и отпадъчността на метафорите е една и съща. В жълто-кафяво.

Затова политика и медии у нас са на път да се слеят в една и съща телесност. Знаем чия. Както и знаем #Кой е нейният поръчител.

Оттук насетне декорите и задръжките падат, а калните пръски се разлитат във всевъзможни посоки, обливайки всичко и всеки.

У нас „ефектът Пеевски” неутрализира всяка възможна нормализация, сходна с „ефекта Йоханис” в Румъния.

Живеем в страна, в която може да се живее без правила.

В която обществената поръчка за магистрала „Хемус” спира така, както е и била обявена, без особен скандал, само с твърдението, че „нямало пари”.

В страна, в която на въпрос от българи от чужбина дали премиерът Борисов има нещо общо с всевластния г-н Пеевски, ни се отговаря, че властите са преустановили контрабандата на цигари за близо 2 млрд. лв., без никой, най-вече прокуратурата, да разследва има ли тогава връзка между това лице и споменатата контрабанда.

В страна, където паралелно на новата руско-турска война вървят и нови исторически канонизации: Ахмед Доган става новия Левски, а г-н Пеевски – новия Боримечка, действащ с медийни бухалки наместо с черешово топче.

В страна, в която едни медийни пощенски кутии открито обвиняват други такива, че и те били на г-н Пеевски, както и че техните „системни анализи” и перманентни гнусотии се носели на флашки или пък се разпращали от нарочен мейл.

От кой мейл или от мейла на #Кой?

Не знам дали това е от голямо значение.

Истината е, че живеем сред пръски кал и смрад.

Днес тъй, утре – инак. Ала винаги в съответствие с „морфичния резонанс” на Поръчителя.

В началото на XXI в. цамбуркаме из медийните калища от края на XIX в.

Тогава, в зората на българското Освобождение, първите читатели на газети с пълно основание обвързвали съдържанието им с друга тяхна, чисто физиологична употреба.

Ситуацията е с болка описана от естет като д-р К. Кръстев в списание „Мисъл” в статията му „Съдбините на периодическия печат в България” (1900).

Ето пример оттам за политическия „системен анализ”, извършен с характерната и до днес за „пиковите издания” яснота и метафоричност:

„Известното нечисто животно Н. (съкращението е мое), като няма работа, цял ден ходи като хрът, сам, по краищата на града, из боклуците и нечистотиите. А ний седим и се чудим, защото това животно е станало толкова гнуснаво и пише все за нечистотии, пък не ни дохожда на ума, че на свинята мястото й е в нечистотиите. Като политическа свиня, той е прав в похожденията си. Нека лочи, от които ще нечистотии. България е свободна за такива свине да газят, гдето щат…”

И още „един мъничък образец от изумителната безцеремонност на пресата” от онова време, който ни дава д-р Кръстев:

„Съобщават ни, че откакто тая муха е влязла в главата на К. (съкращението е мое), той така се бил изплашил, че едва ли не всеки ден менял гащите си. Колко е страхлив този човек се вижда от това дето веднъж – като министър – в Казанлък, когато народът се разбунтувал против него, той в един час променил три чифта гащи…”

Тъжното, да не кажем погнусяващо, е, че оттогава досега из българските медии се развяват все тези „непрани гащи” и все разни „свине газят, гдето щат”.

#Кой знае.



Текстът е публикуван тук