През май 2022 г. на конференция на Руския антивоенен комитет във Вилнюс се обсъжда, наред с други неща, идеята за създаване на документ на "добрия руснак". Това название влиза в употреба благодарение на публикация от 19 май 2022 г. в канала "Можем объяснить" в Telegram (той принадлежи на Михаил Ходорковски, член на Руския антивоенен комитет), в която цитира "един от организаторите" на конференцията във Вилнюс.
Предполага се, че това е един вид сертификат или гаранция: че собственикът на този документ, макар и руски гражданин, не подкрепя режима на Путин и неговата военна агресия в Украйна.
Проектът "Сигнал" разказва откъде идва това словосъчетание, има ли перспективи за появата на подобен документ, кои руснаци са "добри" и има ли такива изобщо.
Според първоначалния замисъл този документ трябва да улесни живота на политическите емигранти, които заради "токсичния" руски паспорт не получават визи или разрешения за пребиваване, не могат да откриват банкови сметки, не ги вземат на работа или не могат да си наемат жилище.
Идеята за "паспорт на добрия руснак" се провали с гръм и трясък още преди да бъде реализирана. Дори авторите й скоро предпочитат да го забравят като нещо неловко. Но не се получава: изразът "добри руснаци" все още се използва саркастично от много украински автори. Общото им послание е просто: Вашата държава ни бомбардира, а вие се оплаквате, че не ви откриват банкови сметки в Европа; с какво сте по-добри?
Откъде идва словосъчетанието?
Словосъчетанието явно идва от английското "good Germans" и това е принципно важно.
След поражението на Германия във Втората световна война там се провежда денацификация от окупационните администрации: съветска, американска, британска и френска. Те съответно имат правото да определят кои немци са "добри" (т.е. степента на тяхното участие в нацистките престъпления) и кои не са.
Тук веднага възниква първият проблем с "добрите руснаци": за тях няма такава външна инстанция. Може би само засега.
Политиката на денацификация в Германия до голяма степен е неуспешна. Милиони германци са били подложени на унизителна бюрократична "проверка" в окупационните администрации. И твърде често идейните нацисти са получавали документи за това, че са чисти, в замяна на подкупи или "по изключение" в замяна на ценни разузнавателни данни или, да речем, чертежи на ракета "Фау-2".
Разбира се, че когато мнозинството германци се изправят пред "денацификаторите", те заявяват, че не знаят нищо за Холокоста или зверствата на СС, не одобряват войната и са се присъединили към Националсоциалистическата германска работническа партия (NSDAP), "защото така е било прието". Разбира се, "денацификаторите" обикновено не са били склонни да им вярват. И най-често са били прави. Обикновените германци може и да не са знаели всички ужасяващи подробности за Аушвиц и Бабий Яр, но за тях е било просто невъзможно да не знаят нищо за Холокоста до 1945 г.
От друга страна, властите в окупационните зони, най-вече британската и американската, са разглеждали тези процеси като формалност. Те търсят "добри германци", които да могат да изградят нова, нетоталитарна Германия. А това неочаквано често са били членове на бившия нацистки политически, делови и интелектуален елит.
Затова както в английския, така и в други езици изразът "добри германци" почти веднага се поставя в кавички. Тоест "добрите руснаци" всъщност са пародия на пародията.
Непосредствено след войната за много германци не е било очевидно, че нацизмът е абсолютно зло (за тях буквално всичко е било "не толкова еднозначно"). През 1951 г. само една трета от гражданите на ФРГ смятат, че само Германия е виновна за Втората световна война. До 1967 г., след съдебните процеси във Франкфурт срещу бившата администрация на Освиенцим, те вече са две трети.
Признаването на колективната отговорност на германския народ за нацизма е много по-ново явление. Символично може да се смята, че то води началото си от 7 декември 1970 г., когато германският канцлер Вили Бранд коленичи пред паметника на жертвите на Варшавското гето. А през 70-те и 80-те години на ХХ век се появява "спорът на историците" - огромен дебат в пресата за закономерността или случайността на нацизма, за колективната вина и отговорност, както и за възможността за немски патриотизъм.
Днес признаването на отговорността на целия германски народ за войната и Холокоста, за това, че е подкрепял или най-малкото е търпял Хитлер, знаейки за неговите престъпления, е консенсус на почти всички политически сили в Германия, с изключение може би на крайнодясната "Алтернатива за Германия". Впрочем търсенето на "добрите германци" обаче все още продължава: видни бизнесмени и политици предпочитат да ги търсят в собствените си семейства, като мълчат за своите роднини военнопрестъпници.
В какво се заключава "добрината"?
В случая с "добрите германци" - в това да са се борили или поне не са сътрудничили на нацистите. В случая с "добрите руснаци", очевидно, е да бъдат против войната и против Путин. С всички корекции относно несъпоставимостта на нацизма с който и да е друг режим (неговата уникалност в световната история е един от основните изводи в "спора на историците").
На практика обаче не-сътрудничество е изключително ненадежден критерий. Може ли да се смята за "добър германец" един учител от Бавария, който не е бил идеен нацист, но е бил принуден да се присъедини към нацисткия профсъюз (други не е и имало), защото в противен случай просто е нямало да бъде взет на работа? А за "добър руснак" - учител, да кажем, от Воронежка област, който е бил член на СИК на фалшифицирани избори, но лично не е добавял фалшиви бюлетини в урните?
А може ли да се смята за "добър германец" или "добър руснак" човек, който просто е искал да си живее живота и не се е посветил на борбата с режима?
След Втората световна война и двете Германии - ГДР и ФРГ - твърдят, че представляват "истинската, добрата Германия".
Немският писател и нобелов лауреат Томас Ман напуска Германия веднага след идването на Хитлер на власт през 1933 г. и записва антинацистки призиви към сънародниците си по време на войната. На 29 май 1945 г., три седмици след капитулацията на Германия, той, вече гражданин на САЩ, произнася реч в Библиотеката на Конгреса, в която категорично отказва да се смята за "добър германец" и като цяло разграничава "добра Германия" и "лоша Германия".
Във Франция, почти веднага след Втората световна война, дори се появява специален термин - résistantialisme (нещо като "съпротивленчество"). Използва се с презрение към хора и цели организации, които преувеличават участието си в Съпротивата и използват за разправа с политическите си опоненти (включително лишаване от избирателни права и затвор) обвинения в това, че не са били "достатъчно добри" по време на нацистката окупация.
През 1987 г. френският историк Анри Русо въвежда много сходен, но принципно различен термин - résistancezialisme. Той твърди, че фактът, че определени лица се представили и представят за герои на Съпротивата и на тази основа си претендират за определен специален статут във френската политика (същността на първоначалния résistanceialisme), е половината от проблема, или дори по-малко. По-лошото е, че с това всъщност се занимава цяла Франция като колективна личност. Французите съвсем сериозно се смятат за "нация на Съпротивата", в която колаборационизмът или пасивната лоялност към нацистите са по-скоро изключение, отколкото норма (в 40-милионна Франция е имало между 100 000 и 400 000 бойци от Съпротивата).
Подобни успокояващи митове съществуват в много европейски страни. Австрия през 1945 г., непосредствено след официалното отменяне на аншлуса (присъединяването към Германия през 1938 г.), по внушение на Сталин се обявява за "първата жертва на нацизма". Тази идея служи за основа на цялостната политика на страната през следващите четиридесет години: въпреки че Австрия е пълноценна част от Третия райх, тя не признава собствената си отговорност за престъпленията на нацисткия режим, не плаща репарации и не преследва бивши членове на NSDAP и други нацистки организации.
В Италия все още е широко разпространен изразът "italiani brava gente" ("Италианците са добри хора"), според който всички са толкова мили и симпатични - абсолютно непонятно е как такава прекрасна страна може да стане родина на фашизма. Според този подход фашистките "черни двайсет години" (1922-1943 г.) не са нищо повече от случайност - Мусолини просто е объркал "добрите хора".
При смяна на режима "добротата" често се оказва много важен политически актив. Ако се инициира лустрация, това е единственият шанс за поне някаква значима обществена роля при новата власт.
Нещо повече, липсата на "доброта" често не се компенсира от никакви заслуги и никакво покаяние. През 80-те години Лех Валенса се превръща в национален герой и национален лидер на Полша (така да се каже, образец на "добър поляк") като борец срещу комунистическия режим. После се оказа, че през 70-те години, още преди "Солидарност", той е сътрудничил на службите за сигурност. През 90-те години на миналия и в началото на новия век Полша е разтърсвана от непрекъснати скандали заради тези разкрития. Те изиграват важна роля за това, че Валенса губи президентските избори през 1995 г. и 2000 г. и сега е по-популярен в чужбина, отколкото в Полша.
Могат ли "добрите руснаци" да изградят "добра Русия"?
Накратко - не. Защото "добрият руснак" е статус, който първоначално изобщо не е измислен за употреба в Русия.
Защитавайки идеята за "добър руски паспорт" на същата конференция във Вилнюс през май, живеещият от години във Великобритания руски бизнесмен Евгений Чичваркин не споменава нищо за борба с режима. За него това е начин да улесни живота на богатите емигранти от Русия в Европа. Не за да доближи изграждането на "прекрасната Русия на бъдещето" или да подготви завръщането в нея на руски граждани, избягали от войната, преследванията и "традиционните ценности".
Руският антивоенен комитет неволно разкрива, че целта му е съвсем различна.
Ако се съди по разпръснатите официални и неофициални данни, броят на напусналите Русия през 2022 г. (тя все още не е завършила) се измерва със стотици хиляди. Писателят Борис Акунин (той също от години не живее в Русия) нарича тяхното бягство "най-голямата и най-радикална опозиционна демонстрация в съвременната история на Русия".
Дори да е така, тази акция не води до смяна на режима в Русия. По-скоро е обратното. Това е основният упрек към руските емигранти от страна на много украинци и европейски политици (предимно от балтийските държави): "вместо да бягате, по-добре да бяхте свалили Путин".
Инициативата с "паспорта на добрия руснак" прилича по-скоро на (неуспешен) опит за формиране на пълноценна руска диаспора. Това не е просто група от хора, които идват от една страна и живеят в различни други държави. Според класическото определение на израелския политолог Габриел Шефер, диаспората е и политически организирана група, която поддържа стабилни връзки с родината.
Руснаците, живеещи в бившите съветски републики; съветските емигранти; постсъветските емигранти; емигрантите от 2022 г. - това са напълно различни групи, които не образуват единна диаспора като еврейската или арменската.
В кризисни ситуации като войната в Украйна диаспората може да повлияе на ситуацията у дома по различни начини: финансова и информационна подкрепа за някои сили или инициативи, лобиране в приемащите страни и т.н. Много руски емигранти се опитват да направят всичко това, но поради своята разпокъсаност имат, меко казано, ограничен успех.
Полският журналист и политически анализатор Славомир Сиераковски обаче смята, че "новата руска диаспора" (тази, която се опитва да се организира през 2022 г.), за разлика от "старата", може да изиграе ключова роля в реформите в Русия след края на управлението на Владимир Путин. Но при едно категорично условие: тя трябва да се откаже от амбициите си на велика сила, както полската диаспора след Втората световна война се отказала от идеята за "Полша от море до море" (от Балтийско до Черно море - има се предвид мечтата за възраждане на Жечпосполита в границите от XVIII в., когато тя е владяла значителна част от балтийските държави, Беларус и Украйна).
Така че на практика се оказва, че функцията на "паспорт на добър руснак" се изпълнява от паспорт или разрешение за пребиваване на държава, различна от Русия (за предпочитане, разбира се, на държава - членка на ЕС). А що се отнася до смяната на режима в Русия, с това изглежда ще трябва да се занимават онези, които нямат такъв "паспорт". А те едва ли ще търсят помежду си "добри руснаци" - няма защо.
И нещо интересно за... Буркина Фасо
През 1984 г. президентът на Горна Волта Том Санкара преименува страната на Буркина Фасо. Първата част на името, "буркина", означава "честен" или "достоен" на езика моси (най-разпространения език в страната). Втората част, "фасо", означава "бащин дом" или "родина" на езика диула (говорен от по-малко от 1% от населението на страната). Така се оказва, че Санкара нарича своята държава "родина на достойни хора". Той идва на власт чрез военен преврат и я губи (заедно с живота си) по същия начин.
Превод Денис Коробко Dir.bg (заглавието е на редакцията)
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}