След атентатите от 11 септември 2001 г. Владимир Путин беше първият чуждестранен лидер, който се обади на президента на САЩ Буш, за да изрази съболезнованията си. Двадесет и две години по-късно, след ислямисткото нападение срещу Израел, най-жестокото и с най-много жертви в историята на тази страна, Путин изрази съболезнованията си едва след забележима пауза и такива изрази, че да не бъдат приети за подкрепа. Всичко това въпреки факта, че Израел не се присъедини към санкциите срещу Русия и беше много предпазлив по отношение на помощта за Украйна.
Причината за такава различна реакция е не само в сложността на многоактната израелско-палестинска конфронтация, но в това, че собствената ѝ война промени Русия до такава степен, че се промени и позицията ѝ както по отношение на арабско-израелския конфликт, така и по отношение на актовете на политическо и религиозно насилие в западните страни.
Усвояване на наследието
Краят на Студената война се отрази по различен начин върху политиката на САЩ и Русия в Близкия изток. Победителят се променя по-малко от победения, тъй като предишният курс е довел до победа. САЩ останаха верен съюзник на Израел, въпреки някои нюанси, дължащи се на по-многостранната политика на Демократическата партия.
С разпадането на съветския лагер обаче Русия престана да бъде еднозначен съюзник на арабите. Особено след като мюсюлманският свят не ѝ съчувстваше в чеченските войни, а Израел, напротив, изглеждаше като ценен партньор в борбата срещу ислямистите. Въпреки това отношенията с арабския свят не бяха напълно охладени. Сравнително успешната от гледна точка на поставените цели намеса в гражданската война в Сирия, противно на прогнозите, сближи Москва дори с консервативните арабски режими от Персийския залив, които бяха враждебно настроени към СССР. Новата дружба бе подсилена от общите картелни интереси на руския петролен и газов сектор.
В същото време отношенията на Русия с Иран достигнаха нивото на съюзнически. Москва изглеждаше равноотдалечена, или по-скоро, предвид интереса ѝ към близкоизточните дела, равноприближена сила в раздирания от конфликти регион и дори извличаше дипломатически ползи от това.
Нахлуването в Украйна повсеместно разруши предишната, относително балансирана позиция на Русия в света. Би било изненадващо, ако балансът ѝ в Близкия изток не беше пострадал. Кратката загуба на властта на премиера Нетаняху, чийто авторитарен тип политическо лидерство импонира на Путин, напомни на Москва, че личният "съюз на властители" с Израел може да не продължи вечно. Нетаняху покани свои опоненти в ръководения от военните кабинет на националното единство на Израел и допуснатият удар от страна на Хамас или една не особено успешна, продължителна военна операция в Газа може в крайна сметка да му коства властта.
Но процесите в самата Русия са още по-разрушителни за предишния баланс. Когато Русия оспорва международно признатите граници на Украйна или дори самото ѝ право на съществуване, тя го прави от името на единствен пазител и разпоредител както на съветското, така и дореволюционното имперско наследство. Важни части от това наследство са както дружбата ѝ с арабите срещу Израел и Запада, така и вътрешният ѝ "мирен" антисемитизъм, който ѝ позволява да определя несъгласните като етнически и културно чужди.
Усвояване на това наследство се вижда, когато властите се опитват да укрепят съюза си с обикновените хора не само чрез преследване на ЛГБТ, но и под формата на немислими доскоро шеги на високо равнище по еврейски въпроси и агресивни изблици на по-ниски нива, които изведнъж вече не се смятат за неприемливи.
Във външната политика този съюз с простия човек в лошия смисъл на думата съответства на опита да се съюзим "с обикновените хора" срещу несправедливия световен ред под антизападни, антиколониални и антиимпериалистически лозунги. В този глобален "обикновен човек" Кремъл съзира естествена, почти вродена неприязън към либералите, гейовете, интелектуалния, политическия, артистичния и финансовия елит и, разбира се, известен фолклорен антисемитизъм.
Путин, заедно с обикновените хора, се бунтува срещу безчувствените елити у дома и по целия свят. В опаковката от антиимпериалистически лозунги агресията на Русия срещу по-слабата Украйна се представя като смела атака от обсадена крепост към собствените ѝ земи, окупирани от могъщ враг - Запада. Но не е ли точно това, което прави Хамас в съзнанието на своите поддръжници?
Глобалният бунт срещу установения от Запада ред на нещата до известна степен прави Русия и Хамас естествени съюзници и със сигурност не им дама да се превърнат в противници, както това до неотдавна се случваше с другите глобални бунтовници - ИДИЛ. Тогава Русия се опитваше да използва войната на страната на Асад срещу ИДИЛ и други ислямисти в Сирия, за да се опита да се сближи със Запада след Крим, Донбас и сваления Боинг. Не беше постигнато истинско сближаване, но тогава Русия все пак успя да обърне украинската страница.
Ако преди Русия се опитваше да се възползва от общочовешкото отвращение от ИДИЛ или от западното възмущение от терористите, които разстреляха редакцията на "Шарли Ебдо", то новият контекст не оставя на Москва такъв избор. Израел и Украйна имат едни и същи ключови съюзници в настоящата си война, а хората от Глобалния юг, от чието име Русия се опитва да говори, симпатизират на палестинците, въпреки бруталността на Хамас.
Подкрепата за палестинците в конфликта им с Израел в глобалния Юг е много по-широка, отколкото подкрепата за Русия в конфликта ѝ с Украйна, а самите палестинци са много по-автентични, успешни и дълготрайни жертви на глобалната несправедливост и в авангарда на борбата срещу нея, отколкото Русия. Москва, която претендира за същата роля, трябва да помисли как най-добре да се присламчи към тези много по-широко признати жертви, тъй като собствената ѝ изкуствено подклаждана антиимпериалистическа реторика ѝ пречи да се присъедини към редиците на съюзниците на Израел.
Малко вероятно е Путин рязко да развали отношенията си с Израел по подобие на СССР. Малко вероятно е и Израел да направи това по своя инициатива. Но изкушението да се яхне вълната на подкрепа за палестинците е силно и тласка Русия в посока на сближаване с противниците на Израел. В същата посока я тласкат и близките ѝ отношения с Иран - един от малкото открити съюзници във войната срещу Украйна и доставчик на военно оборудване.
Домашни проекции
върху конфликта в Близкия изток сега също се проектират вътрешните обиди и свади - поведение, което може да се нарече геополитика през ключалката. На агресията срещу Украйна в границите на Русия съответства агресия срещу всяко несъгласие с тази война. Някои от противниците на войната заминаха за страни със свои собствени незавършени конфликти - от Армения и Грузия до Сърбия, Израел и Кипър.
Изострянето на конфликтите там се представя от професионалната и доброволната пропаганда като заслужено наказание, застигнало предателите: не искахте да участвате във войната на собствената си родина, сега ви е застигнала чуждата. И дори като един вид мистична вина на преселниците: те водят войната след себе си.
Мнозина поддръжници на истинската война основават позицията си по отношение на стария и многоактен близкоизточен конфликт на моментна културна злопаметност. Те избират страна в този конфликт въз основа на това, че някой лично неприятен за тях артист, писател или просто група съграждани са се озовали в Израел. Искахте да избягате от грубите мужици с оръжия и мръсни камуфлажи в света на музикалните фестивали с шарени коси? Няма страшно, в нашия нов свят мъжете с мръсни камуфлажи ще ви преследват, където и да бягате от тях.
Това преживяване е разобличително в два смисъла. Първо, то показва образа на този нов свят и методите за борба за него срещу неугодния световен ред - и едното, и другото са крайно аматьорски. Второ, той разкрива механизма на вземане на големи политически решения, заемане на дипломатически позиции, съставяне на програмни текстове, където най-важната мотивация се оказва дребнавото отмъщение към един неприятен артист, автор, политик, към група непослушни граждани, които не са се обадили, не са оценили, не са отвърнали с взаимност, отнесли са се без уважение - та там службата им да не е като мед, животът да не е сладък, да не забравят от кого се канели да се махнат.
Тази абюзна, както биха казали днес, основа на външната политика, гражданския патос и световния ред - спри, къде тръгна, ти защо се закачаш с нашите момичета, ти от кой квартал си - се среща и у официалните руски говорители. От стилистична гледна точка това е съвсем в съответствие с тава как руският режим залага на популизма и антиелитаризма във вътрешната и външната политика.
Въпреки това световният елит като адресат не остава извън полезрението. Владимир Путин обича да повтаря успешни ходове. Това е видно от историята на преизбиранията му, военните авантюри, конституционните манипулации и опитите му да стабилизира отношенията със Запада срещу общия враг, като обърне една неприятна страница.
Преди осем години конфликтът в Близкия изток му помогна да фиксира печалбите и загубите от тогавашната си политика спрямо Украйна. Сега той може да се надява да повтори успеха. Предложението да се обедини със Запада срещу Хамас, както някога срещу ИДИЛ, е невъзможно, но Русия може да се опита да продаде посредническите си услуги, еднаквата близост до страните в конфликта.
Ако конфликтът се проточи или има тежки имиджови последици за съюза между Запада и Израел, Москва може да се опита да действа по начин, който да сложи точка на поредния смъртоносен експеримент с украинската независимост. Шансовете за подобна роля на Русия обаче са минимални: воюващата страна може да бъде военен съюзник, както в Сирия, но едва ли ще бъде успешен мирен посредник, а и дори и в Кремъл не биха посмели да участват в конфликта между Израел и Хамас в не миротворчески формат.
Обръщане на страницата
Независимо от това дали този път Москва ще успее да играе поне някаква игра в Близкия изток, обръщането на украинската страница отчасти вече е в ход. Руската партия на войната постоянно се оплаква, че губи на информационния фронт. В действителност след преминаването към позиционна война на реалния фронт и на информационния фронт се наблюдава известно затишие. Новият внезапен конфликт, чието протичане и мащаби още не са предрешени, измести украинските новини от преден план по целия свят. По същия начин вниманието на политиците е разпръснато, а съчувствието на общественото мнение се разкъсва между няколко жертви.
Трагедиите в палестинските територии дават на Москва възможност за успешна релативизация: Русия е обвинена в същите престъпления, които извършва съюзникът на Запада, правилото за съчувствие към цивилните жертви от двете страни на израелско-палестинския конфликт трябва да се разпростре и върху руско-украинския конфликт. Ако там не се отхвърлят още на прага версиите за смъртта на цивилни граждани, причинена от огъня на собствените им бойци, трябва да се чуят и анабогичните руски версии - в противен случай ще има двойни стандарти.
Изострилият се близкоизточен конфликт, наложен в световното обществено мнение върху руско-украинския конфликт, дава доста удобен за Русия резултат: САЩ, НАТО, Израел и Украйна се оказват от едната страна на световния ред, а съответно Русия, палестинците, арабите и развиващият се свят - от другата. Това погрешно отъждествяване дава на Москва по-голяма степен на определеност, когато ще апелира за подкрепата на Глобалния юг и ще разчита на разбирането на антиамериканските и антизападните сегменти на световното обществено мнение.
Неизползвани възможности
От момента, в който стана ясно, че блицкригът срещу Украйна се е провалил, Русия лелееше идеята за втори фронт, който да сложи край на войната при приемливи за нея условия. Изпробваха енергийни и зърнени варианти, мечтаеха за нова мигрантска криза и изостряне на обстановката около Тайван, за вътрешнополитическа криза в САЩ и т.н. А сега вторият фронт се отвори и той наистина дава на Русия определени предимства под формата на разсейване на вниманието на пазителите на световния ред и надежда за размяна по формулата "ние ви помагаме да се измъкнете от Палестина, а вие ни помагате в случая с Украйна".
За разлика от предишни години обаче деструктивните процеси в управлението на външната и вътрешната политика изглежда са отишли твърде далеч, за да може руското ръководство да се възползва от подобни възможности.
Вместо да търси в едни кризи изход от други, както е правил в миналото, руският режим, подвластен на разрушителни емоции, попаднал в плен на собствената си обида, която сега пронизва буквално всяка дума на неговите лидери, на своеобразно разбираното чувство за справедливост, превърнало се в жажда за отмъщение, и в бунтарската логика на световната революция, едва ли ще може да играе конструктивна роля дори в отровения от вражда регион.
Собствените постижения ще бъдат заменени от поредния поток от гръмки осъждания на Америка. Ако някога всяка криза е била възможност за Русия, то сега по-скоро Русия изглежда като материал за криза.
Превод Dir.bg
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}