Кой в руския елит може да подкрепя Пригожин
Ръководителят на ЧВК „Вагнер“ е разчитал на солидарността сред висшите офицери и може би не е грешал
Евгений Пригожин почти стигна до Москва, без да срещне голяма съпротива от страна на армията и силите за сигурност. Ръководителят на ЧВК "Вагнер" е разчитал на солидарността сред висшите офицери и може би не е грешал.
Ударът, който бе нанесен на политическия режим на Владимир Путин от похода на "Вагнер" към Москва, вероятно ще бъде за системата не по-малък шок от решението на Кремъл да започне война с Украйна. Една от основните характеристики на бунта е, че редовната армия не застана на пътя на "Вагнер", докато той се цяла нощ придвижваше от полевите лагери към Ростов на Дон.
Теоретично щабът на Югоизточния окръг в Ростов би трябвало да е едно от най-защитените места в страната, която от почти година и половина е въвлечена в мащабна война. Но се оказа, че Пригожин лесно може да отиде там със своите наемници и да вземе в своеобразен плен двама генерали - заместник-началника на Главното управление Владимир Алексеев и заместник-министъра на отбраната Юнусбек Евкуров. Въпреки значителния брой части на Министерството на отбраната по пътя на "Вагнер", силите на ЧВК не срещнаха никаква съпротива. Според самия Пригожин граничарите и военните, които срещал по пътя, напротив, приветствали вагнеровците и отчасти се присъединили към тях.
Съпротива не последва дори след ясните сигнали от Кремъл - наказателно дело срещу Пригожин и призив първо от генералите, а след това и лично от Путин. Армията като че ли предпочете да заеме неутрална позиция. Всичко това подсказва, че в йерархията спецслужбите и армията може да има доста хора, които симпатизират на Пригожин и на чиято подкрепа той е разчитал, а вероятно и получил.
Спектакъл за офицерите
В своите гласови послания в началото на бунта Пригожин явно се обръщаше предимно към групи от старши и средни офицери от армията. Той заявяваше, че отива "да се разправи с Шойгу" за удара, който уж бил нанесен на лагерите "Вагнер", и оправдаваше обикновените бойци, твърдейки, че Министерството на отбраната използвало "артилеристите и пилотите на хеликоптери без те да знаят". Ръководителят на ЧВК не се противопоставяше на армията, а напротив, заяви, че се провежда "марш на справедливостта", включително и от тяхно име.
Критиката на Пригожин към армейската върхушка от патриотична гледна точка попадна на благодатна почва на раздразнените от постоянните провали и уморени от войната армейци. Осъзнавайки това, Пригожин премина от възгласите "Шойгу, къде са боеприпасите?" през май към по-дълги форми на комуникация, опитвайки се да формира своя политическа позиция, която да се споделя от не малка част от армията. Ясно е, че групи от военни и служители в сферата на сигурността едва ли биха могли да си позволят открито да подкрепят ръководителя на ЧВК, но Пригожин се стремеше да изгради у тях чувство за солидарност с лозунгите му, така че по-нататък тези групи да могат да използват аргументите на Пригожин и самия него, за да сменят ръководството на Министерството на отбраната.
Мизинцев и Суровикин
Руската армия, както и другите държавни структури, не е монолитна, а се състои от много групи, които са в конкуренция за позиции и парични потоци. Само част от висшия команден състав на армията е лоялен лично към Шойгу и Герасимов, повишен с тяхна помощ и получил за опека договори, свързани с Министерството на отбраната. През последните месеци Пригожин се опитва да спечели благоразположението на друга група генерали, които, от една страна, нямат преки отношения с Шойгу, а от друга - са недоволни от начина, по който се управлява армията през последните години.
Ръководителят на ЧВК "Вагнер" открито подкрепи двама високопоставени генерали: Михаил Мизинцев и Сергей Суровикин. Той публично предложи първият да бъде назначен за министър на отбраната, а вторият - за началник на Генералния щаб.
Мизинцев, известен на западната преса като "касапина от Мариупол" заради ръководенето на обсадата на града, започна да се издига по служба още преди Шойгу и Герасимов да заемат постовете си. През последните месеци на Анатолий Сердюков като министър Мизинцев е назначен за началник на Централния команден пункт на Генералния щаб, който по-късно е трансформиран в Национален център за управление на отбраната (НЦУО).
Според замисъла на Сердюков НЦУО трябва да разтърси цялото архаично управление на армията и да подобри координацията на подразделенията. Шойгу не спира тази реформа и потвърждава назначаването на Мизинцев на поста, като му връчи личен щандарт.
Въпреки това Мизинцев очевидно не успява да се присъедини към кръга на Шойгу. След избухването на войната с Украйна и превземането на Мариупол той първо беше пратен да се занимава с материалното осигуряване на армията, а през април тази година изглежда изобщо е уволнен от служба, след което се оказа заместник-командир на "Вагнер".
Пригожин е наел генерала по някаква причина. Дори и без официална длъжност, Мизинцев, който през последните 10 години заема една от ключовите позиции в Генералния щаб, запазил е влиянието и връзките с онези офицери, които сам е довел или повишил. Възможно е репутацията на Мизинцев сред тези хора да е изиграла роля за безкръвното превземане на щаба в Ростов на Дон.
Сергей Суровикин, бившият командващ групировката руски войски в Украйна, многократно бе възхваляван от Пригожин и военните кореспонденти, които споделят неговите възгледи. Началото на административната кариера на Суровикин също е поставено в последните години, докато министър е Сердюков. Генералът е трябвало да създаде и оглави военната полиция - бившата военна комендатура, но с допълнителни функции по отношение на разследването на правонарушения във военните обекти. Тогава военната прокуратура се противопоставя остро - новата структура е трябвало да поеме и част от нейните функции.
Щом става министър, Шойгу не иска да дразни службите за сигурност и правоприлагащите органи и затова не настоява за създаването на военна полиция и назначаването на Суровикин. В крайна сметка генералът е преместен на друг пост, където все още де факто ръководи създадената под негово ръководство структура, но не успява да получи за нея правото да извършва разследващи дейности.
Лоялният батальон на военната полиция се оказва полезен за Суровикин в Сирия, където генералът ръководи операция в защита на режима на Башар Асад. Въпреки че през януари тази година подаде оставка като ръководител на военните операции в Украйна, Суровикин остана един от ключовите хора в ръководството на Генералния щаб, без да е от най-близкия кръг на Шойгу и Герасимов.
Сред ръководството на руската армия Суровикин се ползва с може би най-голям авторитет сред средния офицерски състав. За него се говори, че "пази живота на войниците".
По време на метежа Суровикин се оказа първият генерал, който публично призова "Вагнер" да спре, но дори в това видео той казва, че са една кръв с бойците на ЧВК. Генералът е записал това обръщение, защото вероятно се е опасявал, че бунтът ще навреди на нещата на фронта, а не от лична лоялност към Шойгу, който преди няколко години е стопирал важна инициатива в кариерата му - военната полиция.
Нещо повече, Суровикин и Алексеев явно са записали обръщенията си на едно и също място. Но във видеото, което се появи сутринта на 24 юни, Пригожин унижава генералите Евкуров и Алексеев, които е намерил в щаба в Ростов. Суровикин не е с тях.
Макаровските
Вероятно основната група, на чийто неутралитет или мълчалива подкрепа е разчитал Пригожин, са старшите офицери, които са направили кариерата си по време на същите реформи в армията на Сердюков. Нейният вдъхновител и главен лобист е предшественикът на Герасимов като началник на Генералния щаб Николай Макаров.
Смисълът на провежданите от него промени е да се прочистят и окрупнят армейските подразделения. От шест военни окръга стават четири, а вместо четиристепенна командна система се въвежда тристепенна, с долно звено под формата на многофункционални бригади.
По същество офицерският корпус е разтърсен, като се уволняват 80% от полковниците и 70% от майорите, което дава възможност на новите кадри да преминат на длъжностите командири на бригади и по-високи. Уволнените военнослужещи тогава дори организираха протестни митинги под надслов "Армията срещу Сердюков".
Офицерите, направили кариера благодарение на реформите на Сердюков, могат да бъдат наречени "макаровски", въпреки че нямат нищо общо лично с отдавна изпадналия в немилост генерал Макаров. Те изобщо не образуват отделна самоосъзнаваща се група.
Въпреки това те представляват определен слой руски старши офицери, които не дължат кариерата си на Шойгу или Герасимов. Те също така са по-склонни да се съгласят с критиките на Пригожин към армейската върхушка, защото също смятат, че след като е станал министър на отбраната, Шойгу напразно не е продължил структурните реформи на Макаров - и заради това днес Русия не може да се справи с ВСУ.
Във вдигналото доста шум интервю ръководителят на "Вагнер" буквално разделя историята на руската армия на такава отпреди 2012 г. и след 2012 г. При Шойгу, казва Пригожин, в армията "започва да доминират чинопоклонниците и блюдолизците".
Всъщност Шойгу не отменя повечето от инициативите на Сердюков и Макаров, но наистина отменя някои кадрови решения, за да си спечели лоялността на армейското ръководство. Например той възстанови намалените преди това до бригади Таманска и Кантемировска дивизии. Това отдръпване в кадровата политика забави повишенията на офицерите от макаровската вълна.
Нещо повече, генерал Макаров може да се смята за кръстник на ЧВК "Вагнер". Именно на Макаров и неговото обкръжение принадлежи идеята да се създаде частна военна компания от пенсионирани военни, която да изпълнява неудобните за редовните войски задачи. Позицията на ръководител на бъдещата ЧВК "Вагнер" е закрепена за Пригожин още преди оставката на Макаров през 2012 г. Шойгу не понечва да стопира това решение и не го отменя, за което днес вероятно съжалява.
Малко вероятно е Пригожин някога да е поддържал връзка с Макаров - бившият началник на Генералния щаб изобщо е изчезнал от радарите. Но подобна общност на произход може да е добавила точки на ръководителя на Вагнер в очите на недоволните офицери в навечерието на бунта. А недоволството сред тази група се трупа вече от дълго време. За разлика от Пригожин, офицерите не са готови да изразят раздразнението си открито, но анонимно не се притесняват да критикуват както Министерството на отбраната, така и Путин.
Дюмин и адютантите
След провала на метежа Пригожин едва ли ще дочака назначаването на генерал Мизинцев за министър на отбраната, но на този пост напълно ще го удовлетвори и друг човек - генерал-полковник Алексей Дюмин. Бившият адютант и началник на охраната на Путин е работил и за ГРУ, а през 2014 г. е оглавявал силите за специални операции на Министерството на отбраната.
Смята се, че именно това елитно подразделение, създадено, между другото, също по време на реформите на Сердюков и Макаров, е осигурило успешното анексиране на Крим. През последните седем години Дюмин отговаря за Тулска област, където интересите на отбранителния сектор са традиционно силни. В същото време името му все още се появява при всеки разговор за наследник на Путин.
В интервютата си Пригожин обсипва Дюмин с комплименти за ръководството на операцията в Крим през 2014 г. The Insider по-рано разкри, че Дюмин и Пригожин имат общи бизнес интереси, а източници на "Медуза" твърдят, че Дюмин и друг бивш адютант на Путин, Дмитрий Миронов, неофициално са подкрепяли ръководителя на "Вагнер" в критиките му към Министерството на отбраната миналата есен.
За разлика от много други губернатори, които на 24 юни по повикване от Кремъл записаха призиви в подкрепа на президента и осъдиха Пригожин, Дюмин не коментира по никакъв начин случващото се. Веднага след обявяването на споразуменията с Лукашенко в интернет се появиха съобщения, че Дюмин е участвал в преговорите с "Вагнер". Пресслужбата на губернатора побърза да отрече това, а Песков не потвърди, но и не отрече тези слухове.
Бомбата на Пригожин
По този начин към началото на "марша на справедливостта" Пригожин може би е имал усещането, че може да разчита на солидарността на много средни и старши офицери от руската армия, към които при успех могат да се присъединят определени групи от управляващия елит. Например генерали, които не са пряко свързани с Шойгу, или бивши путински адютанти, които желаят да повишат статута си в руската система.
С първите той не греши - по-голямата част от армията наистина не му се изпречи на пътя. Въпреки това залогът на Пригожин на елитни групи, които също като него биха искали да сменят ръководството на Министерството на отбраната, изглежда не се е оправдал. Путин еднозначно подкрепи позициите на официалната армия, с което отряза другите сили от всякакъв път на солидарност с "Вагнер".
Въпреки това бунтът на Пригожин разкри мащаба на кризата в управлението на руската армия и във военно-силовия елит като цяло. Ситуацията, при която старшите и средните офицери при метежа да си позволят подобие на "италианска стачка", всъщност гарантира, че ръководителят на ЧВК може да бъде заменен от други, които искат да се разправят с групата на Шойгу, апелирайки към негласното, но нарастващо недоволство в руската армия.
Превод: Dir.bg
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}