Много е вероятно никога да не узнаем как точно и защо е бил убит Евгений Пригожин, лидерът на руската наемническа групировка "Вагнер". Също така е много вероятно той да е бил убит, най-вероятно по заповед на Владимир Путин, но вероятно и по заповед на неговите врагове от руското министерство на отбраната, които вероятно отдавна са мечтали за този момент и са вярвали, че най-накрая ще могат да го убият безнаказано.
Повечето западни коментари за убийството се фокусират върху страха от Путин, който смъртта на Пригожин ще предизвика сред руския елит, или върху скритата крехкост, която тя разкрива в руския режим.
Това не е съвсем погрешно, но се пропускат няколко отдавнашни страха, които са широко разпространени сред руския истаблишмънт - и всъщност изобщо сред руското население - и които ще повлияят на развоя на събитията: страх от поражение и хаос и страх един от друг. Това, което наистина тревожеше повечето членове на елита, беше, че Путин не предприе действия много по-рано, за да сложи край на публичната вражда между Пригожин и руския министър на отбраната Сергей Шойгу, както и че въоръжената демонстрация на Пригожин носи рисковете да се стигне до катастрофално вътрешно разделение в Русия, което да доведе до поражение в Украйна.
Изходът от войната е в центъра на вниманието на всички. Ако се съди по последните неуспехи на украинските настъпателни операции, ако руският режим и държава останат единни, руската армия има добри шансове да защити съществуващите линии. От разговорите, които съм водил, става ясно, че голямото мнозинство от елита и обикновените руснаци биха приели прекратяване на огъня по сегашните бойни линии и не биха отправили никакво предизвикателство, ако Путин предложи или се съгласи на такова прекратяване на огъня и го представи като достатъчна руска победа.
Твърдолинейните националистически елементи в елита и армията биха били дълбоко недоволни; но те бяха отслабени от падането на Пригожин и съпътстващите стъпки, които Путин предприе, за да ограничи влиянието им, включително уволнението на двама генерали и ареста на бившия командир на сепаратистите в Донбас Игор Гиркин. Въпреки това Путин явно все още се страхува от тяхното влияние и от продължаващото им възхищение от Пригожин, поради което несъмнено се е погрижил погребението на Пригожин да бъде строго частно.
Предпочитаната от твърдолинейните националисти програма, която е пълна победа в Украйна и би довела до пълна мобилизация на населението и икономиката по примера на 1942 г., би била дълбоко непопулярна сред по-голямата част от населението и би представлявала смъртна заплаха за собствеността на икономическите елити - несъмнено затова Путин досега я е отхвърлял.
Общото нежелание на елита да постигне пълна победа в Украйна обаче не е равнозначно на готовност да приеме руското поражение - което е всичко, което украинското и американското правителство предлагат в момента. Никой от московския елит, с когото съм разговарял, а и много малко от по-широката общественост, не е казал, че Русия трябва да предаде Крим и източните части на Донбас. Освен ако Украйна не признае официално руския суверенитет върху тези територии - нещо, което Киев категорично изключва - руснаците, които са на това мнение, смятат, че Русия трябва да задържи допълнителните територии, които е завзела след миналогодишното нахлуване, за да предотврати всяка бъдеща украинска атака срещу Крим и Донбас.
Няма доказателства, че руският елит, а и обикновените руснаци, са искали инвазията да се случи. Решението е взето от Путин и непосредственото му обкръжение. Но все още има общо нежелание Русия да бъде победена и унизена в Украйна. Тук може да се направи сравнение с някои мои познати американски войници, които не желаеха нахлуването в Ирак, но които също така, след като американската армия беше ангажирана там, не искаха да я видят победена.
Това поставя руските либерали пред тежка дилема: как да се противопоставят на войната, без да подкрепят украинската страна във война, в която загиват руски войници и която заплашва Русия с катастрофално поражение. Това припомня едно интервю с Джон Мъсгрейв, ранен ветеран от Виетнам, който е станал страстен противник на войната, но въпреки това реагира с шок и ярост, когато Джейн Фонда пътува до Северен Виетнам и се снима с войници от Виетконг. Много руски либерали на Запад по същество са възприели подхода на Фонда, като открито подкрепят враговете на Русия. Това може и да е морално правилно, но е изключително малко вероятно да им помогне да спечелят бъдещи свободни избори в Русия, ако такива някога се случат.
Страхът на елита от руско поражение е свързан с крайния страх от руска анархия, който се споделя от голяма част от населението като цяло. Всъщност те са съгласни с някои от най-твърдите антируски елементи в САЩ и Източна Европа: че пълното поражение в Украйна би довело до падането на режима на Путин, а това от своя страна би могло да доведе до период на хаос, който сериозно да отслаби или дори да унищожи Руската федерация.
Страховете от ново смутно време имат много дълбоки корени в руската култура и бяха силно съживени от катастрофалния опит на 90-те години на миналия век. От гледна точка на по-малките бизнес среди собственичката на верига кафенета ми казва, че въпреки силния гняв от корупцията на приближените на Путин, повечето от нейните познати бизнесмени все още са лоялни към Путин, защото той е сложил край на мафиотските изнудвания и конфликти от 90-те години, които са направили успешното управление на бизнеса не само много трудно, но понякога и фатално.
В основата на този страх на елита е страхът един от друг, а може да се каже и от самите себе си. Хаосът от 90-те години на миналия век включваше жестоки борби между т.нар. олигарси, включително в някои случаи и убийства. Изглежда, че днешните елити вярват, че без силен лидер като Путин, който да ги държи в ред, те не биха могли да посредничат в различията си и да поддържат държавата заедно.
Въпреки всички тези фактори, благоприятстващи продължаването на властта на Путин, едно тежко поражение в Украйна много вероятно би обрекло режима му на гибел. От друга страна, евентуалните съперници на Путин от средите на истаблишмънта не е необходимо да познават меланхоличната история на Ваймарска Германия, за да разберат, че режим, който поема властта под сянката на катастрофално поражение, едва ли ще бъде стабилен или успешен.
Анатол Ливен е директор на програмата "Евразия" в Института "Куинси" и автор на книги, сред които "Украйна и Русия: Братско съперничество"
Превод Dir.bg
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}