Другите са променящата се социална среда, в която се случват биографичните събития; те са "малкото общество", където се ражда индивидът, където изгражда представа за собственото си Аз... В биографиите и автобиографиите разказът за личния живот е и история на "значимите други".

В житейските разбирания на много хора доминира представата, че другите са предимно положителен фактор за формиране на личностната биография. (Тези образци за биографично развитие не са само от непосредственото обкръжение на индивида. Те могат да бъдат непознати пряко личности от миналото или недостъпни идоли от настоящето.)

При определени обстоятелства другите могат да играят и негативна роля в личностната биография... Не всеки е способен да се пребори с краха на вярата в другите. Това обстоятелство довежда до трайна загуба на доверие в контактите, дори и с малко познати хора.

Отчужден от средата си, индивидът се превръща в горд аутсайдер, ценящ себе си, но непознат за другите, от които в крайна сметка зависи пълноценното социално присъствие на всеки в обществената среда.


Почти всеки, дори и при кратки контакти с други хора, неволно е научавал епизоди от житейските им истории. Потребността да разкажеш за себе си изглежда универсална или поне широко разпространена във всички култури и възрастови групи.

Какъвто и социалнопсихологичен статус да заема индивидът, каквито и пречки да среща в общуването, потребността да разказва за себе си остава непроменена. Т. нар. места на всекидневието са социалните полета, където човек е най-силно склонен да възпроизвежда разказите за себе си.

В продължение на година и половина правих наблюдения на феномена „разказът за себе си в местата на всекидневието”. Конкретният терен бе сбор от квартални кафенета, летни градини, бирарии, епозодични опашки от хора, чакащи за плащане на сметки, чакални на автогари и други подобни места в София и провинцията.

Публиката на тези места е доминирана от т.нар. обикновени хора: тези, които не членуват в изискани клубове, нямат големи банкови сметки, пътуват с автобуси и влакове, не ходят в чужбина на почивка... Непретенциозните хора в непретенциозните места на всекидневието не са аутсайдери, но изглеждат еднакво – по питиетата, които си поръчват, по дрехите, които носят, по езика, на който говорят...


В резултат на наблюдението се очертаха няколко типа изрази, които служат за прелюдия към биографичния разказ. Ето обобщено представяне на някои от тях:


Встъпленията към разказа за себе си изглежда са много важни за разказвача. Вероятните причини са следните:

а. Да говориш пред другите за себе си, е свързано с известни притеснения...

б. Този, който търси начин да привлече вниманието върху себе си, се стреми да се представи като добър и житейски мъдър човек, с когото си заслужава да се разговаря.

в. Когато човек търси публика, за да разказва за себе си, той проявява завидно търпение. За него не всеки е подходящ за тази цел. Той търпеливо изчаква да се появи подходящият слушател.

Щом има среда за биографичен разказ, се появяват неписаните биографии, които остават завинаги в „библиотеката” на местата на всекидневието.

За разлика от традиционния подход неписаните биографии не следват възрастовите етапи и обективните факти в развитието на индивида. Тъкмо обратното – биографичният разказ е разгърнат като следствие от дадено събитие или житейско прозрение.

„Честността ме съсипа”. Така започват своя разказ хора над средна възраст, а патосът в думите им е придружен с гняв. Всички случаи на потъпканата честност са представени като заговор спрямо доброто, което носят в себе си.

„Бедата” от притежанието на моралното качество честност е сякаш безкрайна. Но по-важните последици разказвачът представя чрез няколко негативни житейски обобщения:

1. Никой не ме иска за приятел. „Честният човек” не прощавал на никого, който послъгва, дори за най-дребните неща. И един ден осъзнал, че познатите започнали да го отбягват. Жена му не го изслушвала, а децата му не разговаряли с него, освен за формални неща. Хората около него станали недостъпни в психологически смисъл.

2. Не преставах да търся приятели. „Честният човек” вярвал, че моралната му принципност и прямота ще бъдат забелязани и оценени положително. Но това все не се случвало.

3. Започнах да харесвам собствената си самота. „Честният човек” не ходел на гости у роднини, не споделял празници с колеги, не се застоявал със съседите си. Във всички познати виждал врагове на принципите си. Чувствал се самия себе си само сред малко познати хора (т.е. като тези от местата на всекидневието).

Такъв разказващ лансира внушението, че планира и гради биографията си в съответствие с един водещ морален принцип. Това е много привлекателна илюзия и ако човек се вживее в нея, може да пренастрои житейската си енергия в тази насока. Но такова идеално поведение не би могло да се приеме като изцяло реалистично...

„Не знам защо, но в живота срещах само пречки.” В някои случаи тази преценка изцяло доминира в самовъзприятието. „Човекът, на когото всички пречат”, не приема себе си нито като победен от живота, нито като аутсайдер. Той се представя като „борещия се човек”, този който е в кръгова отбрана. Има малко съмишленици и повече разчита на себе си.

Биографичният разказ на този тип човек е тревожен, но много от съдържателните момент в него са тенденциозни и видимо нереалистични. Трудно е да се приеме, че в биографичното време на един зрял човек са заредени само капан след капан.

Защо той се чувства „обречен”да се бори постоянно със сили, пречещи на пълноценното му присъствие в света? Могат да се предложат няколко обяснения:

- Ниската професионална квалификация. За много хора тя създава реални трудности, но и самото им сравняване с другите, които имат по-висок социално-икономически статус, е потискащо. Индивид, попаднал в тази ситуация, се чувства в безизходица и му остава един шанс да запази самочувствието си. Това е да прехвърли вината върху институциите и отделните лица, приемани като „пречки”.

- Неадаптивност към обществените промени. Адаптацията е труден процес и не всеки може да се справи с промените, които настъпват в живота му. Той може да се окаже изключен от обществената динамика; той само формално присъства във всекидневието, чувства се чужд на обкръжението си и в крайните случаи губи вкус към живота...

Ниската професионална квалификация и трайната неприспособимост към социалните промени рядко биват осъзнавани като индивидуални слабости. Личността по-скоро ги възприема като външни „прегради” пред своята реализация в обществения живот.


„Отдадох всичко на децата си, а сега, когато ми трябват, ги няма.” Мнозина се въздържат от тази тъжна констатация, но възрастните често я споделят. Тя се разкрива по-лесно пред слабо познати хора, защото близки и роднини не биха я чули безкритично.

След кратко споменаване на фактора „недоволство от децата” се преминава към серия разкази – примери за познати и приятели, които са били зле третирани от децата си. По същество обаче това са разкази не за другите, а за себе си. Защо е нужно прикритието на „огорчени познати”. Възможни са няколко отговора, например:

- Когато се говори за други, е по-лесно да се изразят остро критични твърдения към изконно близки хора, каквито са децата;

- Когато разказваш за себе си чрез премеждията на други, се предпазваш от евентуални морални укори. (А и разказвачът бързо се ориентира дали казаното от него е прозвучало приемливо...)

„Две грешки объркаха целия ми живот.” Самобичуването е по-рядко срещано при разкриването на личностна биография. Наблюдаваният случай визира житейски „грешки”, които са масово разпространени; важното в него е не самото събитие, а начинът, по-който се преживява.

Първата грешка се отнася до неудачен избор на брачен партньор, а втората – до невъзможността на човека да осигури жилище на детето си. Невероятен е начинът, по който тези събития се разказват и преразказват с часове, като се изразява внушението, че целият житейски път е зависим от тях.

Разказвачът например сочи, че още в първите семейни години е осъзнал погрешния избор на партньор. Смята, че това е зла съдба, сполетяла добър и честен човек, който цял живот е нямал куража да поправи младежката си грешка. И започнал да се самосъжалява, да се смята за жертва на своето малодушие.


„Винаги правех компромиси, не живеех собствения си живот”. Разказвачът свежда перманентния си конформизъм до няколко измерения и причини.

1. Семейството: „Родителите ми внушаваха, че другите са по-важни от мен и трябва винаги да се уча от тях”.

2. Стилът на конформно поведение е бил обвързан с постоянно социално одобрение, с позитивни санкции; така човекът се е оказал стимулиран се придържа към него: първо в семейството, в училището, после в трудовата среда и т.н.

3. Когато похвалите намалявали, конформистът търсел начини да прави нещо за другите с цел да го забележат. Но с течение на времето тяхното одобрение изисквало от него все по-големи усилия...

За съществен поврат в житейската си история разказва пенсиониран наскоро конформист. Изведнъж се оказало, че никой не го забелязва, той от никого не получава похвалите, с които е свикнал.

Не е необичайно човек да се чувства донякъде отчужден след пенсиониране. Но в случая на конформиста не е липсвала трудовата среда или отделни колеги, липсвали са похвалите, които са осмисляли положителната му самооценка. Тази промяна е довела до редица последици:

- Появява се болезненото чувство, че животът е преминал по грешни релси. Конформистът осъзнал, че може би никога не се е харесвал такъв;

- Той стига до философско обобщение, че не е живял „собствения” си живот. Бил е субект на „друга” биография, произведена от неговите грешки и формирана от обществото, което харесва хората на компромиса и подчинението;

- Бунтът на осъзнатия конформист е насочен не само към себе си, но и към различните институции, с които е имал досег. Конформизъм и бунтарство са несъвместими, но в случая бунт има, поне в мислите на недоволния от своята биография човек.
Общо за неписаните биографии от местата на всекидневието е, че те разкриват неудовлетворение от едни или други личности, институции и събития. Срещу тях се изправя конструираният образ на разказвача, който носи белезите на страдалец, на жертва и на силна морална устойчивост.

В тази рамка са и други „теми”, освен споменатите, например: „Винаги съм попадал на лоши началници”, „Ако не беше завистта, сега щях да съм друг човек”, „Родителите ми бяха неуки и нямаше кой да ми отвори очите”...

Биха могли донякъде да се обобщят и мотивите за биографични разкази в местата на всекидневието. Сред тях има:

1. Търсене на мълчалива оценка за правдивост. Човекът се стреми разказът му да бъде не само чут, но и приет като споделена истина. Обикновено това одобрение е налице.

2. Търсене на съчувствие. Героят е онеправдан, самотен, бори се за морални принципи. Ако предизвика и срещне съчувствие, това е психологическа победа; като че ли думите му не са казани напразно.

3. Предпочита се „анонимна” среда. Пред малко познати хора житейският разказ потъва в неизвестност. Това е защита от критичността на действителната рутинна среда, която е трудно съвместима с въображението на своите членове.

Близко, но и различно явление е изграждането на „Фалшиво Аз”. С този термин се означава целенасоченото представяне на неверен образ за себе си. То често се среща в биографичните истории, разказвани на местата на всекидневието, но в не по-малка степен и в другите форми на общуване.

Пред малко познати хора жадният за внимание индивид приповдигнато разкрива биографични събития, винаги „много важни” и винаги предизвиквани или възпирани от него.

Ако на такъв разказвач потръгне, той е в състояние за кратко време да представи житейската си история като роман (обикновено нереалистичен), изпълнен с изключителни епизоди. Но по същество фалшивото Аз е прикриване на личностни ограничения и слабости.

- - -
* Текстът (със заглавие на dir.bg) е съкратен вариант на студията на социалния психолог проф. Дончо Градев „Местата на всекидневието и разказът за себе си”. Тя е част от колективната монография „Другите в биографията на личността”, пусната неотдавна от Университетското издателство „Св. Климент Охридски”.