Коментари - Борисов: Експертен кабинет ме устройва, но не е отговорно, близки до Радев ме "сготвиха", шапка им свалям | Днес.dir.bg

Влизай на майка ти в путката.

Никога България не е имала по-прост министър председател.

Боже колко си умен

Чета коментарите и не мога да повярвам на очите си, колко е деградирал нацията и колко е изпростял материала. Не мога да повярвам колко олигофрени има пред компютрите си. Явно ДС е потигнала целта си с опростачването на населението. Живи и здрави да сте , приятна вечер.

Да не пропеят някои момичета, че си се възползвал от положение, сексът е бил без съгласие. Леле майко . На тулупа обвиненията могат да надминат тези на черепа. За лъжа са най-леките. Ужас! Дъно. Тотален престъпник.

Ами другия път ще изберем тебе. Явно си умник.

Президентът е върл женкар, мило и драго дава за да го вкара. По стар комунистически обичай пари за еане не дава, но урежда на работа във ВВС и осигурява ведомствени жилища. С други думи, на него еането му излиза безплатно, но на данъкоплатците им излиза солено.

Ако имаш нужда от проститутка иди в Студентския град. В Резиденция Бояна могат да те застрелят.

Не се червим, напротив, готвим се напролет да ви опънем жартиерите.

"Хубава женица" го наснимала, а председателят на парламента е "проста кърджалийска путка"!? Случайно някой да знае къде тоя противен тип си държи прехвалената от пресата харизма?

Имаш предвид, че ДС успя да разсипе дясното и да сложи този крадлив идиот за премиер?

Употребява се и в холивудските филми, но ти понеже гледаш само руски филми не си забелязал.

Крадлив да беше.

Да не ама не!

тулупа е сготвен със кисело зеле

преди каза че е дрон сега па курва било

:))) Само вродената и крайно висока култура, възпитание, чувство за такт и безкрайна свенливост на Великия ни Премиер, генерал, доктор, инженер, заслужил тенисист, футболист, шахматист, архитект и каквото още се сетите, му пречат да признае грозната постъпка на президента Радев - изпратил една хубавичка госпожа, която излъгала Премиера, че идва да свирят на цигулка и да играят шах. Обаче най-брутално изнасилила г-н Борисов в собствената му спалня. След това документирала изнасилването като вкарала снимачен екип. А пачките и кюлчетата в чекмеджето са били предвидени от милостивия ни Премиер за хуманитарни помощи. Пищовът пък е бил донесен от госпожата - с него е заплашвала Премиера по време на изнасилването му.

Ли защо го е страх от оставка, като знае какви ги е вършил. Затвора ще му се види тесен.

ТУЛУПА ПОДВЪРДИ ЧЕ СНИМКИТЕ СА РЕАЛНИ ХА СЕГА ГЕШЕВ??? КО ЩЕ ПРАВИШ, ИЛИ ОЩЕ ЩЕ ГОНИШ КОКОШКИТЕ НА СЕЛО

:))) Хубавата женица го наснимала в негово отсъствие. А проснатият напреко на леглото толуп кой ли ще да е? Предположения - Гешев, Пеевски или Каракачанов...

Който е гласувал за ГЕРБ, да си признае и да се гръмне веднага.

Радев пратил на Боко прекрасна госпожа с кюлчета злато, пачки и пищак. Навярно я е изпратил с дрона. В негово отсъствие „да нащрака всичко“. Само не мога да си обясня, щом това е станало в негово отсъствие, що чини той на кадро напреко на кревата. Не мога да повярвам, че този човек е министър председтел! Той е болен и мястото му е в психиатрията.

Всички комунисти ли сте толкова елементарни или само Радю? Четеш и не можеш да схванеш какво е казъл. Прочети пак и помисли малко преди да пишеш...

България е страната на неограничените възможности-щом един шофьор на джипка може да и е Министър председател представяте ли колко тираджии са потенциални кандидати за това място,за нас бусаджийте няма да говоря колко сме:))))

Та да ти открехна че по света се възхищават на Борисов. И изобщо плюенето е голямо ама като плюете нагоре...

По писанията ти личи, че си от паплачта на Тиквата.

Разбира се, че не се червите! За това трябва да имаш и нещичко в главата, за да вденеш какви ги дрънка Тулупа!

тоя толуп вече е неадекватен! казваше че сладко бил спинкал ся пък не бил там, ем така става като постоянно лъже маже и краде!

Тулупа още ли е на власт? Този тъпанар къде се бута в първа лига при Президента, като чели му е на акъла или на образованието? Такъв простак може да вирее само в средата от +80% дебили каквато има само в България.

Съдейки по гласът му от записа и по бутилката уиски от снимката,не съм сигурен дали има спомен колко прекрасна и красива е била Дамата:)))

Една лесна справка показва, че безработицата в САЩ за юли е 10,2%, / намаление с 0,9% спрямо юни/ а не 25-30% както твърди Борисов. Т.е. той лъже или не знае. И в двата случая, за да твърдиш това -просто си много много ограничен.

Спалнята на Борисов, снимки, видео и ”прекрасна госпожа” - сюжет от ”Яневагейт” се повтаря 24.09.2020 Спомняте ли си „Яневагейт“? А разказа как Борисов снима в спалнята си с две камери, а после показва заснетото и го обсъжда докато играе карти? Това бе през 2016 г., преди Румен Радев да стане президент. На фона на днешното изказване на Борисов, че президента го е „сготвил“ с „една приятна госпожа“, нека припомним и този разказ за случващото се в спалнята на премиера. В началото на ноември 2016 г. излезе нова порция от записите по аферата "Яневагейт". Публикувани са от сайта "Биволъ". Става ясно, че премиерът Бойко Борисов прави секс с "посетители" и записва клипчета с две камери, които след това гледа и обсъжда заедно с охраната си. Новият запис бе продължение на вече публикуван запис, в който бившата шефка на Софийски градски съд (СГС) Владимира Янева споделя пред колежката си Румяна Ченалова и пред адвокат Момчил Мондешки, че ако е искала да преспи с Борисов, за да си реши проблема, е можела да го направи преди 5 години. Ето реплики на Янева в първия запис: „ Аз ако съм искала да преспя с Бойко съм щяла да преспя преди 5 години. Ся зорлем да го правя пет години по-късно, просто, когато не искам, няма смисъл. Ся за к'во трябва да отида да влизам в някаква ситуация, в която да се чудя ни напред, ни назад, да стане още по-лошо. Няма смисъл си влизам в такава ситуация. Ти к'ъв мислиш ще ми бъде разговора с него? Че ме пита юридически правилно ли съм подписала СРС-та ли?“ След това от следващия публикуван запис става ясно, разговорът между тримата продължава, като Мондешки разказва подробности около това с какво се сблъскват "посетителите" на Борисов и как заснетите секс клипове премиерът обсъжда с охраната си. Ченалова: Е толкова ли па ниско? Мондешки: Той е така и после разказва на всички квооо… Янева: Моля ти се… Мондешки: С кого, с коя, клипчета си прави, има две камери в тва, после ги рас… с охраната много се забавляват… Ченалова: Е… Мондешки: Ловят се на бас дали от първия или от втория път. Там е страшно! Янева: Ми естествено. Мондешки: Цинично е. Вечер се събират на карти, люпят семки и обсъждат клипчето. Ченалова: Много е грозно т'ва. Мондешки: Хахаххахаа, добре, че (не се разбира). Добре извинявай, т'ва не е… „Оттук-нататък Янева дава вече известните от предните сезони примери за положително отношение на премиера към някои от жените, към които Борисов проявявал по-специално отношение отколкото „като за едното ч…“. като щастливката, на която купил къща в Барселона за милион и половина евро, за жената на негов приятел от кръга „Котараците”, която ходила в „Шервиньо” и била назначена за протокол в МС, Мая за която „разбрала половин София”… Самата Янева обаче никак не е уверена, че ще попадне в този привилегирован контингент и ситуацията “ни напред – ни назад” от която става по-лошо, добива зловещо измерение. Разсъжденията са очевидно за сексуалните действия на Борисов към Янева, които щeли да бъдат записани на клип, обсъждани от охраната и от широк кръг приближени около премиера. С други думи материал, който може да послужи да бъде изнудвана и компрометирана в бъдеще. Особено унизително за “жертвите” на подобни сексуални посегателства е твърдението, че позорните клипчета се гледали от различни, неопределен брой лица, които се “забавлявали” с тях, а охраната от НСО, дори “ловяла бас” и си правила своеобразни залагания от кой път ще се случи контактът!“, коментират тогава записите от „Биволъ“. Всички чухме скандалната поредица от записи "Яневагейт", но разказите бяха омаловажена от всички действащи лица, споменати в нея, в това число и от премиера Бойко Борисов. Той ги определи като "две каки си говорят", без да отваря дума за адв. Мондешки, който сам призна за разговорите. Някой прие ли днешните му думи за "приятната госпожа", която му е изпратена от президента насериозно? Фрог Нюз

Този човек правеше по-добре докато се криеше и мълчеше, но последните му изяви от джипката разкриват в пълен вид неговата абсолютна арогантност и безпомощност. Да обвиняваш по най-идиотски, лишен от каквато и да е логика, начин някой друг за собствените си не грешки, а престъпления е направо жалко! Борисов, по-добре мълчи, защото всеки опит да се защитаваш като нападаш другите силно отвращава нормалните хора.

Явно ня Борисов повече не му издържат нервите и с публично откровения просташки коментар за президента Радев с откровено неприкрита злоба разкрива не само кошмарите и страховете си, но и долния си характер! От тук нататък картинката е съвсем неприятна - няма никаква пречка пред пълната му деградация! И в това сриване до абсолютното дъно му предстои да открие колко сам е (ке е) всъщност и как най-преданите му боклуци първи ще му забодат нож в гърба! Винаги е много нелицеприятна картината, когато уплашен злобен човек не успява да се контролира на публично място, много кофти за държавицата ни, че такъв ни натресоха за премиер шайка престъпници с власт и ресурси, но сега те точно ще му берат в крайна сметка гайлето - президентът Радев просто трябва да спре да му обръща внимание и напълно трябва до то игнорира. Но европейските бюрократи и тарикати не могат повече да ои позволят този рукс, защото вече и върху тях се трупат пасивите от дългото им мълчание и подкрепа за Борисов, и резилът е и техен!

Особено ми хареса как Борисов днес, явно тотално дезориентиран и излязъл от равновесие, и уплашен от американците, на които толкова се подмазваше, излезе с поредната си тъпа лъжа как бил предупреждавал ... Путин и Медведев за техните капии и мрежи в България! Наистина става много забавно, защото този скандал със САМО двамата руснаци е всъщност отчаяна поредна постановка за прикривате на очевадния факт, че всъщност началниците на Борисов са точно в ... Москва, или по-точно се отчитат в Москва! Да видим дали и докога американците ще продължават да се правят, че не го знаят:)

Много по-лесно е да се преброят случаите, когато през последните 10 години Борисов всъщност каза истината. Защото той е патологичен лъжец, което означава, че бидейки и заклет егоцентрик той започна и сам да си вярва на лъжите! Ако не свърши в затвора има голям шанс да се озове в психиатрична клиника, защото заболяването му доста динамично прогресира!

Още се води, но нито той, нито онези, началниците му, дето го монтираха на този пост и за лидер на партия, която Цв.Цв. Му създаде пак по тяхна заповед не знаят вече защо! Резилът им е пълен!

Отивам да закусвам Първо една бира Загорка и от снощната пача

Управлява ни един бавно развиващ се уранготан.

“...Но кучето, което най-много вдигаше кръвното на Димата Руснака се наричаше Бойко Пожарникаря, или както беше известен в средите (на мутрите - Бел.моя) - Боко Тиквата. Той вървеше подир Брадатия (Румен Пашата) като по клисар. Изгради под неговото крило огромна охранителна фирма (“Ипон”), която си развяваше байрака ИЗ цяла България, без да се отчита на никого. Самият Боко придружаваше Пашата винаги, когато той посещаваше офиса (на СИК - Маджо) и Димата нееднократно го бе засичал да се пазари с охраната по най-различни поводи. - Момчета, дайте да върнем колата на еди-кой си! - предлагаше Тиквата. - Ще кярим и аз, и вие. Не пропускаше и най-малката възможност да спечели някой лев, а всъщност съществуваше като паразит, залепен за тялото на организацията (СИК). И то само заради Пашата! - Защо го мъкнеш този пожарникар? - попита директно един ден Димата. - Много свестен мъж е - отвърна Пашата. - Винаги може да бъде полезен. Димата разбра, че трябва сам да се заеме с въпроса, още повече в лицето на Маргина имаше пълен съмишленик. Той също ненавиждаше Боко Тиквата. Двамата го издигнаха в момент, в който неговият покровител Пашата отсъстваше от България и го пребиха от бой. - Искаме петдесет процента от всичко, което печелиш - срита го Димата. - Нещо да не ти е ясно? - Всичко ми е ясно - потвърди примрял от страх Боко. Димата и Маргина, разбира се, можеха да пратят коит своите професионално биячи, но искаха всичко да изглежда чисто пред органиията. Ако Пашата поставеше въпроса защо са смачкали вярното му куче, спокойно можеха да кажат, че това е лична разправия и няма нищо общо с бизнеса. Димата безспорно попадна в бизнеса случайно. Всички знаеха, че е бил най-обикновен гепач на Карамански... Пашата напусна офиса доста ядосан, макар че отстрани не му личеше. Умееше да се владее и това бе най ценното му качество. Двата мерцедеса, двувратки S класа, го очакваха както винаги пред входа. Те бяха може би най-скъпите, внесени в България, пък и единствен Пашата се движеше от всички акционери с двойна охрана. Само Маджо си позволяваше понякога да ползва две, три или повече коли, но обикновено и той се придвижваше само с една. Пашата обаче не изневеряваще на правилото си. Изборът му не беше от най-сполучливите - двувратките не предоставяха достатъчно пространство, за да се вмъкнат бързо бодигардовете на задната седалка и въпреки, че той първи измисли плътната охрана, нямаше кок да не остане поне за десет секунди незащитен. При това всички знаеха, че се води задължително на предната седалка. Колкото и да се правеше на тежкар, Пашата изглеждаше смешен в очите на съдружниците си и с някои други свои странности. Понеже напълня и продължаваше да се охранва, спортните дрехи вече изобщо не му ставаха. Започна да си шие костюми по поръчка, да носи вратовръзки с огромни възли и изобщо да се държи като тежкар, от най-скъпите, макар да си оставаше същият селяндур. Никой обаче не отричаше вродената му хитрост и лукавство. Той не влизаше в открит конфликт и отбягваше всякакви караници. Зададеше ли се буря на хоризонта, Пашата безследно изчезваше. Той имаше и една друга особеност, за която малко хора подозираха - Буш изключително мързелив. Вясваше се в офиса от дъжд на вятър, но на жена си обявяваше, че има изключително много работа. В офиса също определяше деня си като претрупан със срещи и се навираше в апартамента на отсъстващия гнрал Бояджиев, късно го посрещаше любимият му мастиф Оникс. Освен нова там винаги имаше нещо сготвено за него, защото се страхуваше да яде по ресторанти. Когато съвсем го хванеше съклета, лъжеше любовницата си, че има сепия от делови следобеди и се прибираше да се наспи при жена си. Така направи и този ден, но още щом вкара корите в двора и забеляза, че Маджо също се е прибрал. Те бяха комшии, делеше ги само един жив плет.

Глава VI Димата не дочака Маджо и вбесен се прибра в офиса. Явно, този ден не беше от най-добрите за него, защото там завари Пашата. Той идваше изключително рядко. Правеше се на началник, макар че беше съдружник и нищо повече. Бяха седнали с Поли над някакви сметки, смятаха и пресмятаха на хиляда половината. Димата никак не обичаше брадатия и обикновено отбягваше всякакви разговори с него. Пък и като характери те толкова се различаваха, че не можеше да става дума за приятелство между тях. — Румене, трябва да поговорим сериозно с теб — нахвърли се върху Пашата още от входа Димата. — Имам предвид твоите бригадири Вили Културиста и Жоро Плувката. — Какво са сбъркали? — изправи се миролюбиво Пашата. Той не обичаше конфликтите. Винаги беше готов на компромиси, най-вече с тези, които не го обичаха. — Направи ги милионери! — избухна Димата. — Двамата държат по четиридесет-петдесет човека. Милионите, които си въобразяваш че изкарват, отиват по разпределение. — Отиват друг път. Богатеят на наш гръб, без да им пука. — Как така на ваш гръб? — Моите хора влизат в някое заведение да си приберат полагаемото и твоите веднага се изтърсват след тях — разпери ръце Димата. — Първата им работа е да заявят, че обектът вече е преминал под твой контрол и да ги изгонят. — Дай ми конкретен пример — ядоса се най-сетне Пашата. — Не ми говори общи приказки! — Давам ти го веднага — тропна с юмрук по масата Димата. — Мои момчета заклещили един крадец, който работи самосиндикално и му извадили душата с пинсета без памук. Признал си всичко. Тогава пристигнали твоите хора с поредната си лъжа. Заявили, че те отдавна работят с него и прибрали плячката. — Добре де, ще се разберем. — Няма какво да се разбираме! Не съм толкова глупав, за да си представя дори за миг, че не делят с теб. — Остави ме да проверя случая — пропусна думите му край ушите си Пашата и видимо притеснен конфликтът да не стане по-сериозен, напусна офиса. През цялото време Поли не взе страна. Седеше мълчаливо отстрани и наблюдаваше двамата. Познаваше Димата добре. По всичко личеше, че раздразнението му идваше от друго място и по друг повод, но пък характера му не позволяваше да търпи никакви обиди. Пашата се държа значително по-меко, в любимия си стил. Той действително имаше алергия към караници и открити заплахи. — Видя ли го? — обърна се Димата все още разярен към Поли. — Видях — кимна онзи. — Ако си приятел, искам на този да му изловим всички крадци. Карат най-хубавите коли в София. Където и да ги срещнат твоите хора бият, вземат им автомобилите и не дават никакви обяснения! Доведете ми ги, да им еба путката майчина. — Щях да ти предложа същото — ухили се Поли. Димата имаше основание да ненавижда Румен Пашата. Докато той крадеше коли за Карамански в Чехия и Унгария, брадатият се подвизаваше на кротко място в България. Димата се върна естествено без нито една стотинка, на всичко отгоре и с куп дела, които се водеха срещу него в поне три европейски страни. А бившата барета Пашата вече стоеше като портиер на казиното в хотел „Плиска“ и имаше зад гърба си собственика Илия Зъбчето, както и управителя на заведението Джема. Димата се изгради като личност изцяло на улицата, а Румен я ползваше единствено за придвижване. По време на войната с каратистите и боксьорите и големия скандал около „Дескрийм“ Димата бе в първите редици, а Пашата изобщо не присъства. Същото стана и при отвличането на Слави Каратиста. Сетне Димата замина в изгнание в Гърция, а Пашата успя да се докопа до Маджо и да се подмаже на Генерала. Изобщо не беше ясно по какъв начин се превърна в главен акционер в начинания, които Димата и другите момчета започнаха още преди Десети ноември. На всичко отгоре, Пашата идваше от малко планинско селце над Лакатник и Димата открито говореше зад гърба му като за оня брадат селяк. Самият той беше градско момче и ненавиждаше хитрината на селяндурите. Както и прикритата им зад привидна доброжелателност огромна алчност и злоба към всички и всичко. Бригадирите на Пашата също будеха отвръщение у Димата. Вили Културиста беше отрасъл в добро семейство в дипломатическия квартал на София. Получи прилично образование и до едно време растеше като „детето на мама“. Сетне внезапно всичките му комплекси се събраха накуп и той започна неудържимо да се тъпче с анаболи. Набързо се прочу като един от най-големите „химици“. Стигна и надмина сто и двайсет килограма живо тегло. Ходеше като мечок и се държеше изключително просташки. Без някаква особена причина остана на свръхсрочна служба в жандармерията във Враня, но се издъни много бързо. Заспиваше на дежурства, крадеше камуфлажни дрехи и обувки, най-редовно нарушаваше субординацията. Накрая го уволниха дисциплинарно и той стана охрана на бившия барман Джоката. Там също се издъни. Двама селяци го пребиха от бой пред дискотеката на Джоката, дори се опитаха да му счупят ръката, обаче тя беше толкова дебела, че в крайна сметка не успяха. Вили веднага се оплака на шефа си. Джоката обаче беше непоклатим. — Не мога да си позволя охрана, която може да бъде бита — напъди го той. Междувременно Пашата се запозна с баща му — шеф на авиодиспечерите на летище София. Вероятно са се харесали, защото дебелият Вили получи правото да си събере бригада от четиридесет човека. Изискването му беше всички да бъдат над сто килограма. Приличаха на банда озверели свине. За нула време се прочуха като най-гадните и мръсни животни в столицата. Събираха се обикновено в някое кафене, в очакване на поредната акция и клиентелата на мига изчезваше. Ако случайно се появеше влюбена двойка, буквално се гавреха с нея. Това още повече дразнеше Димата. Той нямаше нищо против да направи комплимент на хубаво момиче, но не и да го щипе по задника и да му бърка под полата пред погледа на гаджето му. Всъщност Димата не можеше да понася нищо от това, което правеше бригадата на Вили Културиста, когото вече наричаха Вили The Boss. Беше разговарял с него един единствен път. — Абе, пич? — огледа го снизходително той. — Така както си се напомпал с анаболи, дали няма да се спукаш, ако те боцна с една игла? Приличаш на детски балон, мама му стара! — Аз се зобя и вдигам щанги, за да мога после да се гърбя — озъби се Вили. — Сериозно? — ухили се Димата. — Сериозно. Ако работех в детска градина, щях да ходя по витошките пътеки, да пия вода от бистри ручейчета и да дишам напоения с боров аромат въздух. — Ти наистина си завършен идиот! — махна с ръка Димата. Той живееше природосъобразно, спортуваше много, разхождаше се из планините, изобщо изглеждаше съвършено за годините си. Почуди се дали сега да опердаши Културиста или да го остави за по-нататък. Накрая се отказа. Такова леке не заслужаваше никакво внимание. И от този момент нататък го заобикаляше, сякаш такъв човек не съществува. Другият бригадир на Пашата, известен като Жоро Плувката, беше значително по-деликатен мъж. Преди Десети ноември работеше в БОИ — службата за обществено издирване на МВР, и като такъв го внедриха сред първите чейнчаджии на „Магурата“. Съсипа сума народ. Предаде когото можа и вкара в затвора някои от най-яките чейнчаджии. Разконспирираха го по възможно най-глупавия начин. Дадоха му медал и по закона за моралните стимули публикуваха Указа в Държавен вестник. Ако Пашата не беше го прибрал, сигурно щяха да го убият. Плувката работеше с най-големите изверги от крайните квартали на София — предимно от „Свобода“, „Надежда“ и „Обеля“. Димата трудно можеше да си представи по-големи простаци от тях. Ходеха на глутница със шушляковите си анцузи и вършеха невероятни простотии. — Е заради тия, ни изскочи прозвището „мутри“ — често провтаряше Димата. Той се славеше като стратег и безнесмен в сянка от голяма величина. Жоро Плувката често говореше с него. — Как си, копеле? — поздравяваше го той. „Копеле“ беше типично софийски лаф, а според Димата родът на този тарикат едва ли имаше корени в столицата. — Ти откъде си, бе? — попита го веднъж Димата. — От „Обеля“ съм. Ама не от панелните блокове, а си имам къщичка. — А, значи си от село — отмести го Димата и престана да се занимава с него. Всъщност той го мразеше не само заради селенията му и простащината на неговите дебеловрати идиоти, а и заради миналото му на ченге и всички предателства, които бе извършил. Този тип юнаци дълбоко го отвращаваха. Беше абсолютно убеден, че на тях не може да им се вярва за нищо и че са по-вредни отколкото полезни за бизнеса. Разбира се най-много мразеше Пашата. Не можеше да търпи този брадат хитрец и го подозираше във всичко. Комбинативният ум на Димата безпогрешно разкри, че зад охранителната фирма „Атлас“ и зад застрахователната „Аполо“ без съмнение стои именно Румен. Няколко пъти постави въпроса пред Маджо, който също се дразнеше от тяхното присъствие на пазара, но Пашата винаги успяваше да укроти топката. — Те са на баретите, оставете ги да изкарват по някой лев! Фирмите наистина се водеха като собственост на бившите барети. Димата особено не можеше да търпи президента на „Атлас“ Алексей Каратиста — бивш шеф от специализирания отряд за борба с тероризма. Смяташе го за голямо лайно. Едва ли имаше човек, който да каже добра дума за него. Вонеше отвсякъде. Шефът на „Аполо“ се ползваше със сравнително добро име. Знаеха го като Кимбата и също идваше от СОБТ. Никога не отказваше услуга. Въпреки това Димата го наблюдаваше с подозрение, твърдо убеден, че от бивше ченге не може да стане нищо друго освен настоящо ченге. На всичко отгоре, след уволнението си Кимбата шофира известно време боклукчийски камион. Падение, което Димата не можеше по никакъв начин да прости. И не на последно място, за негово лъвче се броеше Златко — някакво селянче от Трявна, което вместо да си наляга парцалите, се ежеше на всички. Той също беше минал през командосите, но след това изпадна до такава степен, че го заковаха като портиер на Първа частна банка преди Моллов да я изпусне. Изобщо, пълен помияр. Димата обичаше жените. Около него постоянно се въртяха курви от най-висока класа. Въпреки това той уважаваше семейството и макар че се беше разделил с жена си й остави достатъчно пари, апартамент, кола и всякакви други екстри. Поддържаше добри отношения с нея и се грижеше за детето си. В известен смисъл можеше дори да се твърди, че е патриархален човек. Пашата се правеше на света вода ненапита, но Димата не му вярваше за нищо. Той знаеше прекрасно, че първата жена на Брадатия го бе изхвърлила и не искаше повече да го вижда, затова се бе оженил за втората — едра мадама, дъщеря на висш служител от МВР и самата тя служителка във същото ведомство. От нея също имаше дете. Хората около Пашата го убеждаваха, че този брак е плод на истинска любов, но на Димата такива приказки не му минаваха. Сделката се виждаше с просто око. На всичко отгоре, между двата брака Пашата изведнъж осъмна като голям бос и успя да забърше бивша барманка от Японския хотел. Момичето безспорно беше красиво и освен това много добро. Брадатият го заряза в името на кариерата си, но го прехвърляше от апартамента на Гоцев, в апартамента на генерал Бояджиев. Разбира се, когато те отсъстваха за дълъг период от време. Понеже се правеше пръв приятел на животните, връчи на момичето три неаполитански мастифа, които гълтаха цялото й време. Грижеше се за тях като бавачка. Годините минаваха, тя вехнеше. С една дума Пашата направо й съсипваше живота. Това още повече вбесяваше Димата. Но кучето, което най-много вдигаше кръвното на Димата, се наричаше Бойко Пожарникаря или както беше известен в средите — Боко Тиквата. Той вървеше подир Брадатия като по клисар. Изгради под неговото крило огромна охранителна фирма, която си развяваше байрака из цяла България, без да се отчита на никого. Самият Боко придружаваше Пашата винаги, когато той посещаваше офиса и Димата нееднократно го бе засичал да се пазари с охраната по най-различни поводи. — Момчета, дайте да върнем колата на еди-кой си! — предлагаше Тиквата. — Ще кярим и аз, и вие. Не пропускаше и най-малката възможност да спечели някой лев, а всъщност съществуваше като паразит, залепен за тялото на организацията. И то само заради Пашата. — Защо го мъкнеш тоя пожарникар? — попита директно един ден Димата. — Много свестен мъж е — отвърна Пашата. — Винаги може да бъде полезен. Димата разбра, че трябва сам да се заеме с въпроса, още повече в лицето на Маргина имаше пълен съмишленик. Той също ненавиждаше Боко Тиквата. Двамата го издебнаха в момент, в който неговият покровител отсъстваше от България и го пребиха от бой....

Пашата надникна вкъщи, колкото да се увери, че жена му за пореден път е хукнала по магазините и реши вместо да поспи, както бе свикнал, да прескочи до Маджо. За него това не представляваше проблем. Минаваше през живия плет и охраната съвсем спокойно го насочваше към мястото, където в този момент се намираше Маджо. — Шефа си пийва в зимната градина — посочиха му те великолепната беседка, обрасла в екзотични растения. Маджо очевидно не беше в най-доброто си настроение. Още го държеше неприятният разговор с Илийката, пък ако се съди и от преполовената бутилка уиски, чашките също се трупаха една след друга. — Ще ми правиш ли компания? — лениво погледна той Пашата. Говореше бавно, провлечено и пискливо, както винаги, когато бе минал мярката. — Сипи ми толкова — сви палеца и показалеца си Пашата на не повече от два милиметра разстояние. Той избягваше алкохола, а още повече, когато смяташе да говори сериозно. — Имаш да ми казваш нещо? — Не ми харесва Димата. Смятам, че трябва да се отървем от него. — Знаеш, че винаги можем да го направим, обаче той е твърде полезен за организацията — комбинативен, умен, изобщо голям шмекер. — Помни ми думата, че той и този Поли все някой ден ще ни скочат. — Да не сте се скарали нещо? — леко се надигна Маджо. — Обвини ме, че хората ми щавят наред — направи сърдита физиономия Пашата. — А те не щавят ли? — И ти ли вярваш на тези измислици? — Щавят, мой човек, и то яко. При това знам, че не им вземаш пари и си ги оставил да доят за себе си — съвсем се изправи Маджо. Той наистина нямаше представа, че Пашата взима процент, и то не малък. — Добре де, ще им свия перките! Но запомни едно: нито Димата, нито Поли са читави. Маджо си наля поредната чашка уиски, напъха цигарата в цигарето, запали я и отново се отпусна на плетения стол, загледан във висящите цветя над главата му. Пашата тутакси разбра, че повече не е желан. Стана и се оттегли тихомълком. Малко след като мина живия плет, шефът на охраната му изтича към него с днешен вестник. — Какво има? — попита Пашата. — Прочети! — разгърна му точно на определена страница онзи. Статията беше подписана от редакционен колектив и в нея се изнасяха доста нелицеприятни данни за Пашата. Това винаги го дразнеше. По неизвестни причини той си въобразяваше, че всички трябва да го обичат, въпреки безобразията на неговите бригади. Настроението му съвсем се срина. Вдигна телефона и се обади на Генерала. — Чест и почитания, началник! Как си? — Четох, четох — отвърна му Гоцев. — Добре са те наредили. — Няма ли начин да дам опровержение? — Има, но първо ще дойдеш при мен. Трябва да ти кажа какво да говориш, защото ми омръзна да чета и да слушам глупости.

Глава VIII Пашата се събуди към два часа следобед, облече любимия си халат и тръгна да се разхожда из двора. От охраната на секундата му връчиха огромна чаша с кафе. — Нещо ново? — попита намусено той. — Маджо те търси няколко пъти. Казахме му, че спиш. — Поръча ли нещо? — Нареди да ти предадем, че в четири часа има събиране на акционерите в офиса, на който непременно трябва да присъстваш. По-лоша новина от тази едва ли можеше да има. Румен ненавиждаше каквито и да било задължения и най-вече тези, свързани с другите акционери. През главата му минаха хиляди предположения — от възможно оплакване на Димата, до поредната караница заради неговите бригади. Душицата му се сви като смачкан вестник. Румен израсна на воля в малкото си селце. Пасеше кравите наред със всичките си набори, играеше с тях на чилик и отвреме-навреме изяждаше по някой и друг бой. Пердашеха го по всевъзможни поводи, но най-вече защото никога не се защитаваше. Беше изключително страхлив. Когато завърши прогимназия, изненадващо се появи близък роднина на майка му с огромно влияние в Министерството на вътрешните работи. Взе го под крилото си и без никакво усилие го настани в спортното училище. Записа го в специализираната паралелка за гребци, макар че до този момент Румен не беше виждал гребна лодка наживо и смяташе Искър за най-дълбоката река в света. С течение на времето спортното училище разкри пред него неподозирани възможности да се промени. Започна да вдига щанги, да кисне по цял ден във фитнес залата, а по-късно откри и химията. Тялото му видимо наедря. Лицето му също се промени и селското момче постепенно се превърна в млад мъж. Точно тогава известният роднина отново се намеси. Премести го в милиционерското училище в Пазарджик. Там вече Румен придоби нови умения. Преподавателят по психология обучаваше бъдещите командоси да стресират заловените престъпници с отчетливи и стряскащи команди, което изцяло промени тембъра на гласа му. Свикна да говори тежко, бавно, заповеднически. Освен това в пазарджишкото училище, бе единствено в страната, където разрешаваха тренирането на спорта карате и той избърза да се запише в курса. Не беше от най-добрите, но стигна до нациналния отбор заради невероятната си упоритост. — Дърво си — навикваше го треньорът му. — Отпусни се, освободи въображението си. Румен изобщо не се стряскаше. Той просто искаше да преодолее най-сетне комплекса си и ако му падне някой от традиционните побойници от неговото детство, да му го върне. Особено след като влиятелният роднина отново се намеси и този път го назначи в Специализирания отряд за борба с организираната престъпност. По онова време за това специализирано звено към МВР се говореше само шепнешком. Беше забулено в тайни и догадки. Румен изкара там близо осем години. Междувременно се ожени за изключително интелигантна жена, която бързо прозря зад лъскавата му външност краварчето от затънтеното село. Изгони го на секундата. Правилата в специализираното звено все още бяха много строги и оттам също го освободиха. Така Румен се озова на улицата. Пусна си брада и постепенно се превърна в Пашата. Докато се разхождаше мрачно из двора и отпиваше от чашата с кафе, Пашата си спомни едно далечно гостуване на същия този роднина, комуто дължеше цялото си минало и настояще. Пристигна на село заедно с някакво момче на неговата възраст. Денят беше хубав, слънчев и весел. Майка му врътна агне на чеверме. Възрастните седнаха около масата, а той и момчето се отделиха встрани и започнаха да подритват току-що подарената им футболна топка. Скараха се за нищо. Гостенчето веднага се нахвърли върху Румен и за секунди го повали на земята. — Защо му се даваш? — разтърва ги уважаваният от всички роднина. — Та ти си два пъти по-силен от него? — Страх ме е — отвърна Румен, сведе очи и заплака. Това беше доста отдавна. Днес в четири часа трябваше да иде на общо събрание в офиса на организацията. И поне пред себе си можеше да признае: „Страх ме е! Пак съм по-силен, но ме е страх“. Общото събрание започна точно в уречения час. Пашата пристигна спокоен и уверен, натъпкан до козирката с транквиланти. Обикновено той не участваше в дискусиите. Седеше чорбаджийски облегнат на стола, с преплетени пръсти и опънати крака, и взимаше думата едва накрая. Така беше най-лесно да избяга от конфликтите и да обобщи като последна инстанция всичко изречено. Този ден обаче го изненадаха. — Събрали сме се, колеги, за да обсъдим некоректното поведение на Румен. Пашата направо онемя. Смяташе, че предния ден са решили всичките проблеми помежду си, дори беше споделил глътка питие с Маджо. — Нещо не разбирам? — надигна се той. — Ще ти кажа всичко поред, за да разбереш — кротко отвърна Маджо, който ръководеше общото събрание направо по комунистически. Все пак така го бяха научили навремето. — Първо — ти никога не си ми бил приятел. Вярно, че остана около мен, когато другите заминаха в изгнание, но не си спомням някога да си поръчвал някого или пък да си стрелял. Изчака да се върнем и да наложим страх сред хората, а сега глупавите ти келеши го експлоатират най-безмилостно. — Не си прав — опита да се защити Румен. — Второ — прекъсна го безцеремонно Маджо. — Държиш се като девица и оставяш винаги черната работа за другите. И трето — не му позволи той никаква реплика. — Дима, дай му вестника! Димата само това чакаше. Хвърли сутрешния вестник на масата и Пашата с изненада видя интервюто си, което смяташе че ще излезе на следващия ден. В него подробно се обясняваше колко чисто е името му и как не би искал да бъде забърквано с всевъзможни гангстери. А на всичко отгоре, на въпроса: „Вярно ли е, че воювате с Карамански?“, Пашата бе отговорил по доста странен начин: „Не мога да воювам с човек, с когото се познаваме още от гребането и сме стари приятели.“ — С кого си стар приятел, бе? — надвеси се над него Димата. — Имаме ли по-голям враг от Иво? В този миг се възцари пълна тишина. Никой от акционерите нямаше представа как ще реагира Пашата. Цялото интервю изглеждаше нелепо, а откровено заявената му дружба с Карамански направо смайваща. Пашата обаче запази хладнокръвие. — Слушай ме внимателно, Димчо! — погледна небрежно вестника той. — Всичко, което съм казал тук е подчинено на някаква стратегическа цел. Първо искам да отклоня вниманието на медиите от нашата организация. След това — да успокоя Карамански. Ако утре трябва да се преговаря с него, ти ли ще идеш? Пък и така помагам на хората, които се занимават с един от най-важните ресори на организацията — разтвори ръце той към Поли и бай Миле, седнали в ъгъла на залата. — Има ли още? — обади се Маджо. — Има — изправи се Пашата. — Смятате, че не съм ви бил приятел никога и едва ли не съм натрапник в тази организация? Аз обаче съм поканен да работя с вас от най-важния човек — от този, който стои зад всички вас до един. Запомнете го един път завинаги! Маджо внезапно омекна като печен праз, кимна одобрително и започна упорито да се занимава с цигарето си. Ехидната физиономия на Стоил също се стопи от лицето му и на нейно място се настани доброжелателна усмивка. Поли остана непроницаем. Нито едно мускулче не трепна около скулите му, очите му останаха вторачени в Пашата, както преди. Бай Миле най-сетне затвори зяпналата си уста и шумно премляска. Той беше предоволен, че Пашата го нарече „ресор“, без да му е много ясно какво точно значи това. Досещаше се обаче, че става дума за убийствата. Маргина съчувстваше на Румен най-много. Не беше свикнал да го вижда така притиснат до стената и с облекчение прие обясненията му. Димата обаче нямаше никакво намерение да се предава. Той отдавна бе замислил отмъщение, каквото никой друг не си представяше. Обиколи цялото помещение и едва тогава се изправи срещу Румен. — Да еба майка му мръсна, долна, да еба аз на твоя човек! — развика се Димата. — Заради кого мислиш, че лежах двайсет дена в болницата след побоя в „Аякс“? Заради кого бе, тарикат? — Дръж се като бизнесмен — опита се да го успокои Пашата. — Ще ти дам аз един бизнесмен! Ако иска да ни даде някакви обяснения и да работи с нас този твой толкова важен човек, нека да дойде тук! Не сме крастави! Пашата замълча за миг, после уморено разтри слепоочията си. Стана му ясно, че няма да се измъкне леко. — Какво желаеш? — попита той. — Настоявам да ощавиш Киро Японеца — ухили му се нагло Димата. Явно знаеше много добре, че Пашата бе в отлични отношения с циганина и смъкваше от него много пари. — Аз ли трябва да водя бригадите? — опита се да отклони темата той. — Ти ли? Та ти никога не си излизал на улицата! Акцията ще ръководят твоите бригадири! Даваме им нашите момчета. Пашата съвсем се сбърка, обаче вече нямаше наистина накъде да мърда. Погледна безпомощно към Маджо, който едва чуто потвърди: — Решено, Румене! — Кога? — стана Пашата и с последните остатъци от достойнството си се запъти към изхода. — Утре в единайсет часа пред входа на Южния парк — подхвърли присмехулно зад гърба му Димата.

Глава IX Пашата слезе първи пред офиса и се заговори с двама приятели, които не бе виждал отдавна. Нямаше какво толкова да си казват, но той в никакъв случай не искаше да го заподозрат, че бърза да се прибере ядосан и че проявява някаква несигурност. Както винаги се владееше дори в най-трудни моменти. Лъжовната му природа не издаваше нито един от проблемите му. Маджо се измъкна малко по-късно, хвана го под ръка и приятелски му предложи: — Ела да те черпя едно кафе отсреща! Двамата влязоха в сладкарницата, настаниха се в запазеното винаги за тях сепаре и тъкмо да си поръчат кафето, се появи бай Миле. — Къде се криете бе, мръсници? — ухили се като пача той. — Бягате от стария приятел, а? — Сядай, Милчо! — махна му небрежно Маджо. Пашата също нямаше нищо против бай Миле да присъства, макар че предчувстваше важен разговор. Той смяташе дебелакът за безобиден гуляйджия, пък и всъщност не бе го виждал да прави друго, освен да яде и да пие. В качествата на Поли изобщо не се съмняваше, дори до известна степен се боеше от него, но бай Миле възприемаше по-скоро като поредната измишльотина на Маджо. — Не се сърди, Румене — потупа го дружески по рамото Младен. — Ние с теб сме широко скроени хора и не можем да искаме всички да са като нас. Важното е мир да има и работата да върви. — К’во толкова съм направил? — сопна се Пашата. — Сега ще ти кажа как те възприемат нашите хора. Подготвяш си сделките в офиса на организацията, след това сключваш договорите в „Атлас“ на Алексей Каратиста и накрая ги финализираш в офиса на Кимбата от „Аполо“. Навремето ме убеждаваше да оставим тези организации на мира, защото зад тях стоят бивши барети и ченгета и ще ни бъдат полезни в битката срещу ВИС, така ли е? — Така е. Ти ми даде разрешение да работя с тях. — Да, но те не ни станаха нито съдружници, нито пък се държат приятелски настроени към нас. Нещо по-лошо — превърнаха се в алтернатива и някой ден ще ни скочат. — Гарантирам ти за тях… — опита да се защити Пашата, но Маджо го прекъсна: — Нищо не ми гарантирай! Знам, че не взимаш пари от тях, но ги оставяш да богатеят. А това е лошо. Богата конкуренция е последното, което бих си пожелал. — Ами какво става с мен? — изтърси ни в клин, ни в ръкав бай Миле, който през цялото време слушаше разговора зяпнал, без да разбира дори част от смисъла му. — Какво да става бе, Милчо? — обърна се към него Маджо. — Напоследък никой не говори с мен и я карам на сух хляб. Няма ли да ми дадете нещо? — Ти имаш да даваш май повече — деликатно му напомни Младен за онези един милион марки, загубени от дебелака в туризма. — Аз пък си мисля, че имам да взимам! — почервеня като рак бай Миле. — Пий си кафето засега, после ще се оправяме — загърби го отново Маджо и се обърна към Румен: — Разбра ли ме какво ти казах? — Разбрах — кимна Пашата. — Но така и не ми стана ясно как изведнъж реши да обявиш, че не съм ви бил приятел? — Това беше за пред другите, Румене! Малък театър. Нали знаеш, че никога не забравям кой ми е приятел и кой не? — После се загледа разсеяно през прозореца и съвсем сериозно завърши: — Имам една молба към теб. Остави най-сетне Румяна на мира! Момичето е на трийсет години вече, не може цял живот да гледа мастиф. — Ще я оставя, когато ти зарежеш Милкана — усмихна се Пашата. Милкана беше любовницата на Маджо. Тя също бе на трийсет години. След това отръска невидимите трохи от костюма си и леко се приведе: — Иначе другото ще го приема за вярно. Аз наистина съм ти приятел — стана Пашата, ръкува се с двамата и излезе от заведението. Той обикновено избягваше тяхната компания, особено на публични места, и сега с облекчение пое глътка витошки въздух преди да тръгне към колата си. Другите двама останаха в сепарето, за да платят сметката. По-точно, щеше са плати Маджо, защото бай Миле избягваше да си бърка в джоба. — И аз си тръгвам, Милчо! Имаш ли да ми казваш нещо допълнително? — остави петдесет лева на масата Младен. — Имам — изрепчи се бай Миле. — Сега съм те хванал, иначе не мога да ти видя очите. — Криво ти е май? — Криво ми е. Не ми давате работа и няма пара. Ще взема да си направя собствен отряд. — Ти луд ли си, бе? — Не съм луд. Ходите по разни гръцки морета, ама не ме взимате. Вече не ставам за компания? — Ами иди в Хърватска. Иди в Черна гора. Нали имаш много приятели там? — Как ще ида в Хърватска, бе, нали съм воювал на страната на Аркан? А пък в Черна гора колко съм вършал… — Тия глупости и плещи на някой друг — почеса се с досада Маджо. — Освен това, престани със софрите. — Аз пия само вечерно време. Не се наливам като теб от сутринта. — Не се наливаш, ти! Знам че всеки обяд си прокарваш хапката с по два литра червено вино. — Ти сега не ме отплесвай! — По-тихо — опита се да го укроти Маджо. — Какво си се развикал като в кръчма. — Ще викам, щото аз ви отървах и ви извадих от калта — тупна се по гърдите бай Миле. — Кой работи с най-големите бандити — бай Миле, кой поема най-тежките поръчки — бай Миле, кой гладува най-много — бай Миле. Викате ме на тия събрания да седя като чучело. — Не си чучело, мой човек, нали си акционер като нас? — Акционер съм аз… И искам да ти кажа, че този милион няма да го върна! — Ти не го дължиш на мен, Милчо. Дължиш го на организацията, дори и на себе си. — Кура му Янко, дължа! Хич не ми пука за вашите смешни бригади. Още утре ще събера моите бандити и ще ви разпилеят като пилци. Само че те искат пара. Бандит без пара днес е твой, утре е на оня отсреща. Маджо се опита на няколко пъти да прекъсне разговора и да покаже със жестове на бай Миле да не говори толкова високо, но онзи изобщо не прихващаше. Не само това, изложи го още повече. — Какво ми шъткаш и ми махаш? — зина той — Давай работа за бандитите, щото трябва да се яде. — Много добре знаеш, Милчо — отвърна му този път с не по-малко висок тон Маджо, — че ние не работим с бандити и нашият бизнес е прозрачен! — След което притегли една салфетка, написа на нея „Кимбата“, подчерта с две черти името и веднага я изгори. — Ясно — намигна му бай Миле. — Айде да вървя, че да подготвям работата — вдигна се той и едва на входа се присети, че не е уговорил възнаграждението. Обърна се и очерта с показалец един S с две вертикални линии. Маджо прикри с длан устата си, ужасен от простотията на дебелака и тихо прошепна, артикулирайки с устните си ясно, сякаш говори на ням: — Колкото кажеш! Този ден на Пашата не му се прибираше вкъщи. Нареди на шофьора да го кара при любовницата му Румяна, която все още обитаваше апартамента на генерал Бояджиев. Изведе любимия си мастиф Оникс на разходка, заобиколен от охраната си, седна на една пейка и любовно се загледа в кучето. Наистина беше прекрасен екземпляр. „Отдавна не съм имал толкова красиво и мощно куче! — помисли си той. — А само след дни трябва да го пусна да се бие. Ще го направят на парцал! Това е животът! Който държи каишката, разполага със съдбата ти.“ Кучешките боеве се провеждаха тайно в сателитните градчета около София и Пашата не пропускаше да участва с голям залог. Въпреки че беше скръндзлив и му се свидеше дори да даде един лев за кило домати. По алеята мина прегърбен старец с кофичка кисело мляко. После шумна тълпа ученици. Накрая, средна на възраст жена, напълнила торбите си със зеленчуци за зимнина. Пашата се загледа след тях и отново се сети за своите съдружници. Бай Миле беше голям простак. Подозираше го донякъде, че е склонен да участва в убийства, но не беше сигурен. Поли винаги се държеше потайно и злобно, и в мълчанието му имаше стаена заплаха. На Стоил не вярваше нито дума. Избягваше да говори с него, а още по-малко да прави общ бизнес. Към Димата се отнасяше с пълно пренебрежение. Направо се гнусеше от този най-обикновен крадец, брутален и безкомпромисен тип. Маргина мразеше още от спортното училище. Изобщо в йерархията борците винаги бяха смятани за най-прости и тъпи, а гребците — едва ли не за интелектуалците на елитния спорт. Това беше и причината борчетата често да налагат такива като Румен. Достатъчно основание, за да го ненавижда завинаги. Маджо също не му харесваше особено. Трудно му беше да разбере неговата същност. Изглеждаше спокоен и вечно замислен, държеше се дружески, обаче отдалеч си личеше, че има двойно и тройно дъно. С една дума, Пашата не смяташе организацията за приятелско обкръжение, а още по-малко възприемаше тези хора като свои съдружници. Намеренията му вървяха в съвсем друга посока. Дълбоко в душата си, Пашата си оставаше милиционер. Основните му бригадири също бяха бивши служители на милицията или на различните подразделения на МВР. През последната година той поръчваше най-големите жестокости, които стресираха държавата докрай, но всъщност ги изпълняваха разни боклуци, които един ден имаше намерение публично да унищожи. Същата тактика прилагаше и към бригадите на СИК. Очакваше да се самоизчерпят, да дотегнат на всички и тогава възнамеряваше да пусне своите хора едва ли не като спасители. Щяха да разчистят терена, да налепят стикерите и да прибират от поуспокоените собственици на заведения, малки предприятия и всевъзможни занаятчии парите, които ония с удоволствие щяха да дават доброволно. Пашата не искаше да става император. Мечтата му беше да се оттегли на старини и да си живее спокойно с натрупаните мангизи. Дори нямаше намерение да дърпа конците като сив кардинал. Достатъчно му беше неговите хора да се самоиздържат и да не го закачат. Твърдо вярваше, че този ден все някога ще дойде. Единственият човек, от когото Пашата нямаше представа как да се отърве, естествено беше Гоцев. Подозираше го отдавна, че е забъркан по някакъв начин в убийството на Крушата, Васко и дебелия Андро, макар че нямаше никакви доказателства. Но за два случая знаеше точно. Докато служеше в Специалния отряд за борба с организираната престъпност, Румен имаше двама много близки приятели. Единият беше Цончо — неговият инструктор по бойни изкуства. А другият — Янко Джудиста, който по-късно мина през следствения отдел и накрая завъртя частен бизнес. Създаде изключително добре организирани охранително-детективски фирми — „Боди“ и „Виктория“. Всички го познаваха като жизнерадостен, ведър и самоуверен мъж с ясна визия за бъдещето си. Животът изобщо не го плашеше, дори в едно интервю по телевизията заяви пред цяла България, че единственият начин да не стане милионер е да стане милиардер. По това време Гоцев заемаше мощна позиция в МВР. Властта все още беше нито риба — нито рак, нито комунистическа, нито капиталистическа. Вече не толкова тоталитарна, обаче далеч от демокрацията. Сестрата на Симеон Втори — Мария-Луиза, реши да посети България и естествено фирмите на Янко Джудиста поеха охраната й. Справиха се чудесно, но Генерала по неизвестни причини побесня. Бродеше като отвързан из мрачните коридори на министерството: — Искаш ли да заемеш мястото на този Янко — извика един ден Румен той. — Джудиста е един от най-добрите ми приятели — отвърна чистосърдечно Пашата — Дума не може да става да му подливам вода. — Махай се оттук! — напъди го Генерала без да подозира, че съдбата му готви още по-голям удар. Седмица след като изпрати княгиня Мария-Луиза, Янко Джудиста се зае с разследване на мистериозното убийство на телевизионната журналистка Татяна Титянова. В София се носеха какви ли не слухове. Някои от тях достигаха до горните етажи на властта, а Гоцев вече познаваше упоритостта и праволинейността на Янко. Евентуални разкрития можеха да доведат до невероятен скандал. Още повече, министерството научи по свои канали, че Джудиста се е добрал до неопровержими доказателства. И точно когато всички медии очакваха те да бъдат обявени, Янко неочаквано се самоуби. Изненадата беше огромна, а за Пашата — равносилна на тежък психологически шок. Нито за миг не повярва в това самоубийство. Още повече се шашардиса, когато другият му приятел Цончо го потърси, за да му съобщи, че заминава спешно за Щатите. Нямаше време да остане дори за погребението. — Разбери ме — гледаше го Цончо право в очите, докато седяха в ресторанта на аерогарата. — Толкова години работа в Службите, а нямам нито една стотинка. В България вече е опасно за мен. Изобщо не може да се говори за никакво бъдеще. Разбери ме! — Кога за последен път видя Янко? — попита между другото Пашата. Нямаше нищо предвид. Просто му стана мъчно от факта, че губи двама приятели наведнъж. — Снощи — отвърна без да отмества очи Цончо. — Сигурно съм последният, който е разговарял с него. Разбери ме! След това двамата отидоха заедно до изхода, разцелуваха се и едва в колата на Пашата най-сетне му светна под шапката. Именно Цончо най-вероятно беше ликвидирал Янко. И над тази мокра поръчка отново тежеше сянката на Генерала. Той го извика още на другия ден: — Виждаш ли какви шеги си прави с нас съдбата — посрещна го Гоцев във видимо добро настроение. — Отказа да заемеш мястото на Янко, а той сам ти го отстъпи. Настанявай се. — Не ме бива за такива неща — отклони поканата Пашата. — Имам един приятел Боко, който е роден за охранителна дейност. — Боко Тиквата ли? — ухили се Генерала. — Същият — потвърди Румен. Така на мястото на „Боди“ и „Виктория“ се появи нова, изключително мощна охранителна фирма. Боко не забрави услугата и Пашата взимаше доста големи пари покрай него, както и обратното. Това, което го учудваше бе странното поведение на Боко. Избягваше го напоследък, не му вдигаше телефона и не смееше да се срещне с него, въпреки че най-редовно превеждаше сумите. По всичко личеше, че се опитва да създаде имидж на напълно независим човек. „Майната ти!“ беше махнал тогава с ръка Пашата, сякаш отпъждаше досадна муха. И мислите му отново се върнаха към неговия мощен роднина, който много отдавна доведе в малкото му селце едно момче и го принуди да се бие с него. Защото именно Гоцев беше роднината, проправящ от най-ранна младост пъртина в живота.

Глава XIV Женята ми се обади рано сутринта. По гласа му разбрах, че не е на кеф. — Чакам те пред Южния парк — каза ми той. — И какво ще правим там? — попитах. — Обикновена масовка. Масовката беше най-досадното нещо и най-тъпата простотия, до която прибягвахме. Изсипвахме се като природно бедствие върху жертвата и грабехме кой колкото може. После по същия начин изчезвахме. Понякога полицаите арестуваха двама-трима от нас и ни държаха известно време в ареста, колкото да ни скъсат нервите, с което всичко се изчерпваше. Големите босове не плащаха нищо. Принципът към по-малките се изчерпваше с пиратския призив: „Каквото вземете, си остава за вас!“ Пристигнах пред главния вход на Южния парк някъде към десет часа. Беше почерняло от народ. Всички носеха плетени докерски шапки и се правеха на много важни, единствено Женята се разхождаше между тях гологлав, с червения си анцунг и червения суитчър. Не познавах почти никого. Бригадите на Пашата си личаха по строго поддържаните си катинарчета, с които, мислеха че приличат на своя върховен вожд. Повечето от другите се оказаха пълни новобранци, събрани от кол и въже. — К’во ще правим? — издърпах аз настрани Женята. — Абе, поредната дивотия — троснато ми отвърна той. — Искат да щавим Киро Японеца. Японеца имаше славата на най-известния кардараш — циганин, който печелеше от всичко. Събираше данък от джебчиите между Сточна и Централна гара, шеташе безнаказано из циганските квартали и не се съобразяваше с никого. Жена му работеше като представител на Мобиком и имаше офис в хотел „Шератон“. Щабът му се намираше до складовете в Илиянци, където неговите хора паркираха цяла армада от мерцедеси S и E класа. Обикновено се движеха като стадо, целите окичени в златни ланци, гривни и всякакви подобни дрънкулки. Да се чуди човек, как издържаха с толкова метал цял ден. — Работата няма да стане лесно с тия перекендета — придърпах аз отново Женята. — Виждам ги, че са гола вода всичките — съгласи се той. — Мислех да останем по-назад, ама май трябва да сме в първите редици и поне да вземем за нас каквото ни се полага. — Защо не тръгваме тогава? — Чакаме някакви вождове на Пашата. Вили Културиста и Жоро Плувката. — Ние висим вече четири часа… — Ами к’во да правиш? — повдигна рамене Женята и точно тогава забеляза слизащия от колата си Дима. — Какъв е тоя панаир? — обходи с поглед той приличащата на мравуняк тълпа. — Какъвто сте ни го пратили — озъби му се Женята. — Хората на Пашата тук ли са? — Няма ги. Ще остареем докато ги чакаме. Димата извади телефона си и последователно набра три номера. Вдигнаха му едва на четвъртия. — Румене, ти ли си? — извиси глас той, без да се съобразява с никого. — А-а-а, не си ти значи… Е, кажи му на твоя шеф, че е пълен педераст — довърши разговора Димата и вбесен прибра телефона в джоба си. Хората на Пашата, наричани още „пашите“ заради рехавите си брадички, се държаха важно и надуто, а другите се бяха разпръснали и подпийваха сутрешната си бира. Не се криехме от никого. Отвреме-навреме минаваше някоя полицейска кола, намаляваше леко и отминаваше по пътя си. Поли пристигна към обяд. — Пак ли цирк? — изправи се с ръце в джобовете той до нас. — Цирк я! — отвърна му ядосан Димата. — Бригадирите на Пашата пак се осраха. — И какво правим сега с тая пасмина? — Нямам представа. Все пак трябваше да се вземе някакво решение и тъкмо го умувахме, когато изненадващо се появи нов юнак — дебел, грамаден, с поглед на недозаклано теле. — Здрасти — представи се той. — Аз ще водя акцията. — Ти ли? — изгледа го насмешливо Поли. — Така ми е наредено. Киро Японеца изобщо не беше дребна риба. Дълги години слугуваше на Карамански, а от известно време работеше за Пашата. Подробност, за която подозираше единствено Димата. Полицаите около Илиянци отдавна бяха купени и то до такава степен, че Киро влизаше в участъка, след като арестуват някого от враговете му и ги гърбеше пред очите на всички. За Поли беше пределно ясна невъзможността дебелият да се справи с акцията. — Женята ще води! — нареди той. После прибра Димата, двамата се качиха в колата и изчезнаха. — Няма такива работи! — изрепчи се огромният мъжага. — Вие с Пашата ли сте, или против Пашата? Това беше стар номер на Румен. По такъв начин той често поставяше в неудобно положение както съдружниците си, така и техните подчинени. Женята обаче не се уплаши. — Абе, ти не си ли бивш гепач от центъра на София? — изгледа внимателно той дебелия. — Що ми се струва, че навремето съм те ловил там и съм ти плюл в устата? Тълпата, която беше замряла в очакване на развръзката, избухна в смях. Женята явно ги беше спечелил на своя страна. Дори „пашите“ го гледаха благосклонно. — Слушайте ме сега, момчета! Всички по колите и гледайте да не се загубите по определените ви маршрути. Взимате каквото ви падне, но ключовете на мерцедесите давате на мен. Докарал съм най-добрите шофьори в София, няма нужда да се хабите! Докато се придвижим и се дислоцираме на различни места в квартал „Свобода“ и „Надежда“, минаха още два часа. Само глухите и слепите май не разбраха какви намерения имаме. Женята съвсем се взе насериозно като вожд и съобщи на отговорниците по телефона: — Чакайте по места, ние отиваме с Жоро да разузнаем какво е положението. — Да ти го начукам в конспирацията — ядосах се аз. — За какво се правихме толкова време на тайнствени, като съобщаваш на сто души къде ще бъдем. — Ти трай сега и не се бъркай в работи, от които не разбираш. Аз съм си направил предварителен план. — Като си го направил, сваляй ме тука и върви да си го изпълняваш! — Не се сърди бе, Жоре! — примоли се Женята. — Ще свършим за пет минути. Минахме покрай кафенето почти пълзешком и забелязахме, че всички коли са там. Женята веднага почна да им изчислява цената. — Жоре, тоя мерцедес — първия, ще го продадем, S класата става служебен, а ти направо си вземаш роудстара и да знаеш, че много ще ти отива. — Поли ти каза никога да не изчисляваш предварително плячката, защото всичко може да се случи — окончателно се вбесих аз. — В ръчичките са ни — потри нос Женята, обърна колата и след като се върнахме на изходния пункт, нареди на всички: — Момчета, има една горичка пред кафенето. Навлизате масово в нея и викате колкото можете, за да ги стреснем. Давайте! Така и стана. Цялата банда нахлу с мощни викове в кафенето и за нула време го натроши. Само дето вътре нямаше нито един циганин, отвън — нито една кола, а от Киро Японеца, когото трябваше да приберем като заложник, за да го продадем срещу откуп, липсваше и най-малка следа. — Свободни сте! — разпусна бригадите Женята и двамата с него потеглихме към офиса. По пътя той се обади по телефона на Поли. — Свършихте ли? — попита онзи. — Всичко е наред — бодро отвърна Женята. — Карате ли ми Японеца? — Никого не караме. Кафенето беше празно, но го направихме на бербап. — След пет минути да си тук! — затвори му Поли. В офиса ни посрещнаха толкова студено, сякаш влязохме в хладилник. На Поли направо не му се говореше. — Сядай и пиши изложение до мен, с копие до Маджо — нареди грубо той на Женята. — Искам всичко по случая и най-подробно описание на твоето поведение. — К’во ще пише бе? — рипна Димата. — Той не знае цялата азбука. — После се обърна към мен, разтри слепоочията си и вече по-кротко попита: — Кажи как стана, Жоре? Разказах му нещата от игла до конец. Нямаше нужда да крия нищо, защото Димата така или иначе щеше да научи подробностите. Той мълча известно време, след което отново избухна: — Ще те катерим към Витоша, Женя, да знаеш! — закани се Димата. След това се вторачи в Поли и отчетливо добави: — Това е оня педераст прокажен Пашата, няма кой друг да е! Целият е пунт и пластика, да му еба майката! Той ни е издал. Пак е използвал пинизите на баба Илийца.

Глава XXI Генерала разпечата пура „Кохиба“, отряза единия край с гилотината и си поръча коняк „Курвоазие“. Рехавата му косичка създаваше впечатление на подредена косъм по косъм. Беше както винаги гладко избръснат и с великолепен костюм. Суперскъпите бифокални очила му стояха така, сякаш беше роден с тях. Срещу него седеше Маджо. Той също не изглеждаше по-зле. Избръснатата му до синьо гъста брада му придаваше особен чар. Късо подстриганата черна коса със едва загатнат път отсрани стоеше като на менекен. Беше облечен с елегантно сиво сако, под което се подаваше матово бяла риза. Единствено панталоните изглеждаха като крадени, но той открай време не можеше да намери точно своята мярка. Белите му обувки също леко смущаваха, обаче всичко това се компенсираше с баровската поза, характерна за него. Както обикновено седеше леко изпънат назад и гледаше небрежно към тавана. По едно време вдигна дясната си ръка без да продума. Личният му телохранител Бабаса веднага изтича със шише уиски Royal Salute и с кутия цигари бял Davidoff. Маджо дори не се обърна да го погледне. Изтегли бавно една цигара и бавно си я напъха в цигарето. Слугата услужливо му подаде огънче. Маджо дръпна блажено и издуха дима в посоката, в която гледаше. Намираха се в ресторанта на Интерпред. Генерала издърпа една салфетка, написа на нея „Кимбата“ и разтвори ръце. Жестът му означаваше най-просто казано: „Докога ще чакам?“ Маджо още един път изтегли дима от цигарата, наведе се леко и съвсем тихо отвърна: — Знаеш ли какво, приятелю, смятам да отменя тази поръчка. — След което отново се дръпна назад. — Да пиша ли и аз? — едва чуто промълви той. Генерала се повъртя на стола видимо смутен, огледа пурата и направи нещо необичайно за него. За втори път отпи от коняка в разстояние на една минута. — Няма смисъл! — каза той. — И още нещо, приятелю — наведе се отново към него Маджо. — Мисля да ударя направо Пашата. Този път Гоцев видимо загуби самообладание. Изчака Маджо да се облегне отново на стола, хвърли поглед за всеки случай на съседните маси и положи длан върху ръката му: — Румен е виновен за всичко, приятелю, знам го прекрасно. Не съм сантиментален човек, но докато съм жив аз, ще бъде жив и той. — Нали говорим за бизнес? — Досега сгрешихме с много от нашите хора — отдръпна се Генерала. — Те трябваше да са живи. Давам си сметка, че Румен в случая не ни предложи никакъв друг изход, обаче присъдата му остава — жив! Маджо загаси остатъка от цигарата си, отново вдигна ръка и Бабаса веднага притича с кутията бял Davidoff. Ритуалът се повтори едно към едно. — Как така сме сгрешили, приятелю? — изобщо не си направи труда този път да запази каквато и да конспирация Маджо. — Нали през цялото време изпълнявах каквото ти искаше? — Добре, де. Нека аз да съм виновният — съгласи се Генерала. Избърса си по навик очилата и продължи: — Исках да въведа американския модел. — Аз от американски модели не разбирам. — Добрия, лошия и злия. — Добрия беше Васко, нали? — провлечено измънка Маджо. — Точно — кимна Генерала. — Аз съм лошия? — Точно. — А кой е злия? — Още не сме го измислили. Двамата за пореден път замлъкнаха, без да се гледат и отстрани изглеждаха просто като приятели, опитващи се да убият скучния следобед на чашка. А всъщност всеки от тях калкулираше трескаво възможните и невъзможни промени в един непознат за обикновените хора свят. — Какво общо има с това Кимбата? — обади се по едно време Маджо. — Ще ти обясня, но първо искам да знаеш от мен нещо друго — погледна го този път право в очите Генерала. — Ние с теб проявихме не гордост, в което по принцип няма нищо лошо, а горделивост. Оттам дойдоха всички беди. Никой не обича да бъде унижаван. — Така да е. — И то си е така. Но нашата грешка извади на видело един нов и то много по-обичан „добър“ — Кимбата. И той без да иска развали схемата. Вече сме минали по този път, приятелю. — Ясно — доля чашата с уиски Маджо. — Само не можах да разбера кой ще бъде злият. — Маргина, естествено. Ресторантът не беше от най-добрите. Предпочитаха го, защото бе удобен на Генерала и лесен за охраняване. Климатиците му отдавна трябваше да бъдат сменени, сградата отвън изглеждаше доста модерна, но отвътре беше напълно амортизирана. Кухнята беше чак на другия край на салона, въпреки това оттам се чуваха пискливите гласове на готвачките и дрънченето на тенджерите от алпака. — И все пак мисля, че Кимбата няма да ни пречи с нищо — изправи се най-сетне на стола Маджо. — Пък и американската ти схема съвсем не се е изчерпала. Винаги ще имаме нужда от „добър“. — Тази роля ще я дадем на Пашата — приключи най-сетне с пурата си Генерала. — Не го виждам някак си. Струва ми се доста бездарен, за да я изпълни както трябва. — Виж какво, Младене! — затисна отново ръката му с длан Генерала — Румен е селяк, каквито сме и аз, и ти. А селякът знае две и двеста. Ще играе точно по сценария, повярвай ми! Няма да сбърка нито една реплика. — След това внезапно се изправи, притисна ръката на Маджо в дланите си като в сандвич и преди да си тръгне, бодро му каза: — Няма да ти губя повече от времето, приятелю! Пожелавам ти безсмъртие! Измъкна се с бърза крачка от ресторанта, обаче Маджо му знаеше номерата и веднага дръпна пердетата към улицата. Долу Генерала отръска сакото си и съвсем спокойно тръгна по тротоара, а оттам през градинката към своето жилище. Очевидно не бързаше за никъде. Просто беше свършил своята работата за този ден и при това според него отлично.

Глава XXII Мени и Иван Кубето привечер пиеха бира с пържена цаца в едно дървено капанче сред копторите на квартал „Дружба“. Не си говореха нищо. Двамата общо знаеха не повече от петдесетина думи и ги употребяваха само при крайна необходимост. Иван Кубето както винаги седеше вторачен в яките си, космати ръце. Той мразеше целия свят. Ненавиждаше преуспелите, защото имат пари. Не можеше да понася смеха на младите и свежите им лица, всяка красива жена го изваждаше от равновесие. Мени беше малко по-друг сорт. Висок и торбест като кенгуру, той нямаше никакво отношение към хората. От познатите си в квартала се отнасяше с особено уважение единствено към Кимбата, защото докато беше в затвора именно той спаси бизнеса на баща му. Просто тръгнал да пазарува и заварил някакви мутри да отмъкват цялата кайма от магазина. — Оставете всичко на мястото му! — ударил с юмрук по тезгяха Кимбата. После наритал юнаците и ги изхвърлил завинаги от „Дружба“. Запазеният бизнес помогна на Мени да разполага все пак със собствен апартамент след излизането си от панделата и дори вече замисляше как да го продаде и изпие. Хич не му пукаше, как го е осигурил баща му. Всъщност Мени изобщо не беше наясно защо точно се е родил, къде живее и какво става около него. Харесваше Кимбата поради два неоспорими факта. Той го черпеше задължително една бира, когато тръгваше на пазар и още една, когато се връщаше. Дори понякога се сещаше да замени втората със сто грама гроздова ракия. Бай Миле обаче за него си оставаше Бог. На неговата трапеза се ядяха кебапчета и кюфтета на корем, пиеше се без мярка, а отвреме-навреме дори оркестърът в заведението поздравяваше сътрапезниците с любимите им песни. Пък и бай Миле му осигуряваше работа понякога. Чат-пат го побийваше, но това не беше болка за умиране. Осъществяваше на практика мечтата му да бъде в кириза, каквото и да значеше това. Кимбата обитаваше със семейството си осемдесет и шест квадрата апартамент в съседния вход и едва ли можеше да се намери човек в квартала, на когото не бе помогнал по някакъв повод. Жена му изглеждаше изключително красива дори за бивша стюардеса и настояща инструкторка по аеробика, а двете му момченца приличаха на ангелчета. Никой не беше ги виждал нито да се карат, нито да ходят някъде поотделно. Около тях витаеше атмосфера на безметежно щастие, което не предизвикваше никаква злоба у другите. Радваха им се от сърце. С изключение разбира се, на Иван Кубето. Той не познаваше това чувство. Денят угасна като свещ, но навън остана топло и на никого не му се прибираше вкъщи. Заведението се препълни до краен предел. Жената на Кимбата мина с двете момченца и усмихната поздрави: — Здрасти, Мени! Как си? — Екстра, да ти кажа — потупа тумбака си той. — Когато съм най-зле, все така да съм. Петнайсетина минути по-късно се появи и Кимбата. Той обичаше да пазарува и пак се беше натоварил с две торби най-различни продукти. Кимбата обожаваше семейството си. Гордееше се с красивата си и умна жена, а децата боготвореше. — К’во правите, момчета! — поздрави весело той двамата пияндури. — Да ви черпя ли нещо? — Ами ако ти се откъсне от сърцето… — ухили се като ряпа Мени. — Имам причина. — Айде, бе… Я кажи да чуем? — Ще се местя оттук. Купих два апартамента в квартал Витоша. — Ами тогава по две ракии на човек — разпери ръце Мени. — Да го отпразнуваме както си му е редът. Двамата с Иван Кубето запалиха цигари в шепите си по стар затворнически навик и веднага заградиха с другата ръка чашите с ракия, които келнерът донесе. Кимбата мина покрай бара колкото да плати поръчката и спокойно се прибра вкъщи. Пътьом размени по няколко реплики със стоящите по пейките бабички. Заговори се с домоуправителя във връзка с някакъв предстоящ ремонт. Той не отказваше на никого нищо. Жена му понякога се караше заради безкрайната му доброта и склонност да обръща внимание на всякакви отрепки. — Нашият човек, а? — вдигна най-сетне плешивата си кратуна Иван Кубето. — Поръчка, братко! — яростно се зачеса по врата Мени. — Свястно момче, ама какво да правиш… Не е като Васил, който мразеше дъртите тарикати като нас и само се чудеше как да ги изчисти от пазара. — Васил си получи заслуженото — ухили се нагло Кубето. — Нали това ти казвам, а това момче си е свястно. — Какво му е свястното? Сега ще иде да гушне красивата си кукличка и двете морски свинчета, а ние с теб висим като парцали. — Човекът почерпи по две ракии. — Черпил той… Мангизите му течат от крачолите. — Добре, де — приключи разговора помирително Мени. — Дай да я свършваме тази работа, че да вземем някой лев. Кимбата имаше слабост към нетрадиционните автомобили. Напоследък караше един червен пикап с луксозно купе. Оставяше го след работа в собствения си паркинг под моста на булевард Цариградско шосе, здрависваше се приятелски с пазачите и се прибираше вкъщи с обичайната си ведра походка. Понякога пазаруваше от съседните магазини. Тази вечер обаче жена му не беше поръчала нищо. Мина покрай Мени без да го забележи. Нито пък чу, когато онзи вдигна мобилния си телефон и каза само една дума: — Сега. Иван Кубето чакаше малко по-надолу със зареден пистолет. Пашата научи за убийството на Кимбата половин час по-късно. Изтича разтреперан до колата и стигна до „Дружба“ за някакви минути. Някой вече беше прибрал момчетата, но жената на Кимбата все още стоеше изпаднала в шок, заобиколена от млади и напълно безразлични полицайчета. — Как си, мила? — прегърна я Пашата. — Никак — отвърна му тя. — Нали разбираш, че не мога да остана дълго тук! Копоите във всички случаи ще заподозрат нещо, а след малко ще дойдат и журналистите. — Разбирам — кимна тя.

Епилог Няколко месеца по-късно Пашата караше по стръмния път към родното си село, където беше построил малък храм в памет на Кимбата. Всъщност, по стар навик не се мина докрай. Даде част от парите, а майка му събра останалите от дарения. Ходеше там обикновено нощем, палеше свещ и молеше Господ за милост. Все някой трябваше да опрости греховете му. Пашата беше умен мъж, но му предстояха още доста дни, за да разбере, че няма значение каква карта си изтеглил от колодата. На трътлестия Мени се беше паднала седмица спатия. С нея той не можеше да участва в никаква игра. Румен и Маджо държаха в ръцете си по два попа, но никой от двамата нямаше намерение да отстъпи на единия, за да направи другия тройка. Генерала по правило притежаваше каре Аса. И въпреки това те всички бяха обречени.

Глава 9 — Какво мисли сега да прави нашият общ приятел? — погледна ме с усмивка Маджо, докато се разхождаше с ръце в джобовете из детската съблекалня на стадион „Славия“, където бе поредната ни среща. — Ще се затвори на Щъркелово гнездо, докато Женята свърши нещо — наблюдавах го с безразличие, седнал на една от дървените пейки, докато той нервно обикаляше около мен. — Защо Женята, а не ти? — изтъня гласът на Маджо. Бях забелязал, че винаги когато беше ядосан, гласът му минаваше във фалцет. — Извини ме, ако това, което ти кажа, ти прозвучи нагло, но според мен е истина! — нямах никакво намерение да прехвърлям границите на добрия тон. — Ееее — Младен провлачи думите си, разпери ръце и наклони глава наляво, една от типичните му пози, когато разговаряше със събеседниците си. — Слушам те! — Повече от година се правех, че работя по Гоцев и Бай Миле, като залъгвах Поли. Рискувах живота си. Сега искаш да направя същото и с Пехливанов. Наистина ли го мислиш за толкова тъп и се надяваш той да ме чака една година, докато ти успееш да свършиш нещо? — Окей! — преглътна нервно Маджо. — За това си прав, но пък сигурно не си забравил, че аз съм ти дал капаро. А ти още нищо не си направил по нашата сделка. — Ще ми е много трудно, докато дублираш поръчките. С бездарниците на Бай Миле само го подплашвате и ми пречите. — Чакай сега малко — дръпна се рязко Маджо. — Нямам представа за какво ми говориш. Явно си в грешка. Не знам за никакъв Бай Миле и никакви бездарници. Говорим за нашата сделка. Ако ти имаш други сделки с някого и си забравил за нашата, това си е твой проблем. — Виж!… — станах рязко аз и свалих до коленете си шушляковия анцуг, а същевременно вдигнах фланелката си до гърдите. — аз не те записвам, както предполагам, че правиш ти. Изненадан от реакцията ми, Маджо се дръпна леко уплашен. — Хайде оправи си дрехите! — каза ми с тон на досада. Чертите му се отпуснаха. Сякаш с едно движение сам свали маската от лицето си. — Просто напоследък ми се насъбра много! Затова не ми се сърди — съвсем омекна той. — Цял ден говоря с всякакви идиоти и вече не мога да различавам приятелите от враговете. Иначе това, което казваш, е така. Работата с гранатомета е голяма простотия. Ти сам знаеш — зашептя той, — че аз никога не се интересувам как ще станат нещата. За мен е важен крайният резултат. — Все пак трябва да има някаква елементарна етика — нападнах го аз. — При Поли имаше зоологическа градина и родилен дом, а тук е на пъпа на Борисовата градина, където минават майки с деца. — Е, някой пострада ли и в двата случая? — ядоса се отново той. — Не, но това е чиста случайност. — Виж, Жоро! Ти знаеш, че ние сме правили много такива неща. Досега не се е случвало да засегнем невинен човек. Или може би греша? Ако е така, поправи ме — погледна ме настоятелно. — Сигурен ли си, че го искаш? — Естествено — зениците му се разшириха и ме загледа с неприкрито любопитство. — Ватманът, който беше застрелян на „Хладилника“? — Пак нещо не те разбирам! — сконфузи се Маджо и не успя да скрие добре изненадата си. — Говоря ти за ватмана, когото си накарал да застрелят на кръговото на „Хладилника“. — Не съм карал да го застрелват. Тогава стреляха по моите коли. Може би го е убил заблуден куршум! Не знам защо после онези идиоти от „Убийства“ го направиха битово престъпление, не съм ги молил за това. Знаех за случая от Поли и неговата версия бе съвсем различна. Наистина наемници бяха стреляли по Маджо, но неговите хора ги бяха заловили и убили, след което ги бяха качили в багажника, за да ги заровят. В последния момент забелязали ватмана, който ги наблюдавал през цялото време. Застреляли и него. Знаех и за друг мръсен случай. Преди години Бай Миле се опитваше да влезе в търговията с човешки органи. Беше хванал двама идиоти, които превозваха трупове от моргата. След като осъществи няколко сделки, Бай Миле се бе уплашил, че ще проговорят, и неговите хора ги бяха прилъгали на среща с уговорка да им платят парите. Но на срещата ги убили. Така и не намериха никога телата им. Реших да не ровя в старите рани на Маджо и промених темата. — Като спомена за идиотите от „Убийства“, се сетих, че Пехливанов прекара доста време там след стрелбата по него. — Не се и съмнявам — усмихна се ехидно Маджо. Бай Миле отвори рязко вратата и показа рижата си глава. — Къде сте се скрили, бе? Аз да не преча? — Влизай, влизай, Милчо! — покани го нервно Маджо. — Нашият човек е седял в „Убийства“-та — обясни му веднага той. — И к’во е говорил? — За теб например е казал, че те познава като обикновен пияница — с удоволствие му казах аз. — Добре е направил — кимна с безразличие Бай Миле. Намести огромния си задник на тесните пейки, запали цигара, почеса се по главата и тъжно въздъхна: — Лошото е, че не е казал така. Няколко дни вече всички възможни куки на София обикалят около нас. Сложили са ме на сериозна разработка. — Този нещастник им е наговорил какви ли не глупости. Започнал е с това, че ние сме убили Васил Илиев. — А това беше преди в години — издуха дима от цигарата си в лицето ми Бай Миле. — Има ли някакво значение, Милчо, колко години са, след като не сме го направили ние? — погледна го с упрек Маджо, на когото все му се искаше да се изфука колко големи убийства са организирали, но никога не му стискаше докрай. — Не съм казал, че сме го убили ние… Просто исках да обясня, че всички останали убийства през тия 6 години ги е приписал на нас — виновно сведе глава Бай Миле. — Пехливанов ми каза, че сте имали и сериозен враг в „Убийства“-та — погледнах ги изпитателно и двамата. — Кой, бе? — изненадано подскочи Бай Миле. — Иван Тенчев. — Ами освен да попитам новия главен секретар за това… за този враг — разсмя се самодоволно Маджо. Бай Миле също се разтресе и започна да пляска по бедрата си. Чак сега зацепих, че атентатът срещу Пехливанов съвпадаше с встъпването в длъжност като главен секретар на Бойко Борисов. Направо си беше в първия му работен ден. Маджо на секундата улови мислите ми. — Не сме чакали Бойко. Знаеш, че в тези неща няма ден и час. Просто, когато излезе удобен момент. — Дори на мен ми е кофти, че ще му навредим на момчето. Първият работен ден и да те посрещнат със стрелба с гранатомет в град като София, никак не е приятно… — направи се на сериозен Бай Миле. Спогледаха се с Маджо и отново се разсмяха силно: — Дай да не го лъжем Жоро, наш човек е! — Нормално е да изчакаме Бойко да стъпи в длъжност — с малко тържествен тон каза Бай Миле. — Все пак ние го направихме човек. Ако има милиони, то е благодарение на нас — с леко завистлив тон продължи той. — Така че, сега ще връща услуги — удари по стената Маджо. — Още утре му се обади, Милчо, да свали разработката от теб и да разкара тия куки, така не можеш да си вършиш работата. — Нема проблеми с него — намигна важно Бай Миле. Замислих се, че преди около два месеца с Пехливанов се забавлявахме, като разбрахме, че Бойко Борисов е подал документи за работа в НСО и са му отказали поради факта, че е прехвърлил възрастовата граница. Малко по-късно Стуканьов ми разказа, че Славчо и Бойко се били сближили още повече. „За какво му е този Бойко? — бях подхвърлил тогава. — Той е най-обикновена шушумига.“ „Да, ама скоро ще се променят нещата — отговори ми тогава Стуканьов. — Щели да го правят главен секретар на МВР. Явно е съвсем сигурно, тъй като е ходил на среща с Маргина, Димата и Маджо и им е казал, че иска изравняване на процентите в общия им бизнес заради промяната в статута. Маргина и Димата се ядосали от наглостта му, но Маджо ги успокоил и тримата. Обещал на Бойко да му вдигнат процентите срещу гаранции, че спокойно могат да си разчистят сметките със враговете си, без никой да им търси отговорност.“ Тогава си мислех, че това са поредните глупости на Крейзи или че е повярвал на фантасмагориите на шефа си. Но като видях наистина, че Бойко стана главен секретар, се убедих, че информациите на Стуканьов са достоверни. А това, че Маргина и Димата са побеснели, изобщо не ме учудваше. Знаех, че преди години Бойко ги бе подразнил и двамата лично го бяха пребили. Всичко това беше станало, защото той не отчитал пари от охранителната си фирма „Ипон“. Тогава отново го бе спасил Маджо, като ударил с юмрук по масата и наредил за в бъдеще да не го закачат. Нямах представа защо тогава Маджо го бе защитил, но сега определено пъзелът ми се нареждаше. Този ход на Маджо бе доста добър. Бе заложил на печелившия кон. И с него смяташе да спечели всички надбягвания. Самият аз не знаех много за Бойко. Често идваше на наши събирания заедно с Пашата. Държеше се надменно. Каквото, между другото, беше поведението на всички хора на Румен. Не бях наясно защо хората му винаги страняха от организацията, макар че бяха част от нея. Може би заради това, че като бивша барета градеше организацията си по полицейски стереотип. А засечехме ли се с Бойко, се чувствах като малко дете, извикано при кварталния. Маниерите му бяха полицейски и това ме изумяваше, все пак знаех, че е пожарникар. Често ми идваше да му шибна един, но щеше да стане голям проблем и Пашата и Поли да се скарат. Иначе и Поли не броеше Бойко за човек. Беше се излъгал да отиде на един рожден ден на половинката му Цветелина. Още на вратата управителят на заведението им предложил специално помещение за охраната по идея на Бойко. Естествено, охранителите се зарадвали, че ще ядат и пият на воля, далеч от погледите на шефовете си. Към края на вечерта сервитьорите ги бяха сюрпризирали много неприятно. Минали покрай всеки, записали кой какво е ял и пил и им изготвили индивидуални сметки. — Ние сме гости на рождения ден на Цветелина — възроптали някои от тях, като повикали управителя. — Няма такова нещо! Бойко каза, че гостите са в другата зала. Едно от момчетата на Поли нямало никакви пари и се принудило да поиска от шефа си, като му обяснил случая. Той веднага демонстративно напуснал рождения ден. Оттогава на Бойко му беше излязъл прякора Бойко Ларжа. И всички охранители го презираха. Поли, който никога не прощаваше, измисли начин как да го унижим. По това време Бойко държеше едно двуетажно кафе в една пресечка на „Граф Игнатиев“. Казваше се „Long John“. Всяка вечер цялата бригада се събирахме там. В продължение на седмица правехме големи сметки, след което не плащахме. Все казвахме: „Утре ще оправим нещата.“ Накрая се появи един от съдружниците на Бойко, който отговаряше за кафенето — Пламен Тачев от Червен бряг. И той като приятеля си беше бивш пожарникар и каратист. Трябваше му около половин час, за да се осмели да ни заговори. Когато все пак го направи, едва успя да смънка няколко думи. Беше пребледнял от страх. Направихме се, че не го забелязваме. По-късно разбрахме, че Бойко бе изложил проблема си пред Пашата, а той от своя страна се бе опитал да се разбере с Поли. — Не се притеснявай, Румене! За в бъдеще няма да правят така! — изхилил се Поли. — Колкото до сметката, нека и Бойко веднъж да почерпи - приключил разговора той. Макар и да смятах Бойко за обикновена шушумига, имаше един случай, който ме бе убедил, че съвсем не е толкова безобиден. Преди години неговата фирма бе поела инкасото на Банка за земеделски кредит. Един от служителите му успя да открадне 500 хиляди марки и изчезна безследно. Естествено, като шеф на фирмата, вината трябваше да поеме Борисов. По това време такива пари той не бе виждал и на снимка. Направо се разболя от нерви. Вечният му покровител Румен Пашата бе възстановил парите на банката, но се очертаваше да му робува за цял живот. Съдбата обаче се оказа благосклонна към Бойко. След време намериха крадеца мъртъв. Никой не вярваше на версията, че се е самоубил. А пък и Бойко не се опитваше да я поддържа. Оттам му бе излязло и името на твърд и отмъстителен мъж. Тази версия бе за по-непросветените. Хората от по-близкото обкръжение знаеха, че Бай Миле е самоубил охранителя. Именно оттам започна голямата им дружба с Бойко, която продължи до последния му ден. Докато в съзнанието ми преминаваше миналото на Бойко, Маджо, който бе облечен в светъл костюм, бяла риза с извадена яка над сакото и островърхи бели обувки, прекоси съблекалнята, влезе в банята и се изпика шумно над канала. Бай Миле се възползва от отсъствието му и ме извади от размислите ми. — Ти смяташ ли, че тоя, Женята, е опасен, а? Така де, в смисъл дали може да стигне до мене? — не изчака отговора ми Бай Миле. — Мисля, че ще успее — не му дадох шанс аз. — И к’во ще ми направи? Как ще действа? — Стига глупости, Милчо! — провикна се от банята Маджо. Не искаше да остана с впечатление, че Бай Миле се страхува. Все пак той беше неговото острие, емблема и символ на организацията. — Те няма да направят нищо. — Мислиш ли? — с недоверие попита Бай Миле. — Сигурен съм! — натърти с язвителен тон Маджо. — Пехливанов няма да посмее да му даде поръчка — погледна ме настоятелно, сякаш искаше да ми подскаже, че не трябва да плаша повече Бай Миле. — Знае, че ако направи неуспешен опит, няма да може да намери и дупчица, в която да се скрие. Нали така, Жоро? — погледна ме напрегнато той. Кимнах леко в знак на съгласие, но Младен веднага разбра, че няма да му играя по свирката, за да поддържам самочувствието на Бай Миле. — Хайде, тръгвай, че аз имам още срещи! — набързо ме отпрати той. Отвори вратата пред мен и излезе. Използвах това, че за няколко секунди бе с гръб към мен, и намигнах на Бай Миле: — Пази се! Той поклати глава тъжно, но с благодарен поглед. — Хайде, по-бързичко да приключиш сделката ни! — стисна ми ръката Маджо в коридора. Наистина се забързах, но по съвсем друг повод. Трябваше да намеря Женята. Смятах вече да приключа с Бай Миле.

Глава 12 Пътувахме с Крейзи по обратния път с колата в пълно мълчание. — Не ми е приятно, шефе, да ме влачат по всякакви такива срещи и да ме замесват. И на Славчо вече му дойде много. Снощи го накараха да звъни посред нощ на Бойко Борисов, за да потулят случая. — Аз продължавах да мълча, давайки си разсеян вид. — Знаеш ли, че са пратили друг човек с документите на Бай Миле направо към Сърбия, а видя, че той лежи в къщата на Маджо. Усещах вече, че Крейзи изпитва омраза към всички. След снощната случка самият той си даваше сметка, че може да бъде на мястото на охранителя на Бай Миле, който лежеше с извадени вътрешности в Пирогов. По ирония на съдбата същият този охранител бе Васил от Червен бряг, от който Женята смяташе да вземе информация за дома на Бай Миле. За пореден път се убеждавах, че у Женята няма милост, щом ставаше дума за пари. Ако наистина бе взел информация от Васил срещу обещание да не прави покушението в неговата смяна, бе постъпил жестоко. Но това бе нормално за нашия занаят. Васил в случая се явяваше потенциален свидетел, ако започнеха да се разплитат нещата. — Бойко дали наистина ще смее да потули този случай? — с любопитство го погледнах аз. — Ако го направи, то ще е заради Славчо, а не заради Маджо. Всяка вечер си гостуват, нали са съседи в Банкя. — Е, и к’во си говорят? — Не знам точно… редят пешки… Явно замислят някакъв голям общ бизнес. Но като си тръгваме от къщата на Бойко, Славчо винаги казва, че нещата не отиват на добре с тази омраза на Бойко към Маджо и останалите. — Какво? Дразни се, че продължават да го карат да им слугува ли? — Ами нормално е! Ето сега ще му развалят отношенията с журналистите около потулването на случая с Бай Миле. Крейзи паркира автомобила до Зоологическата градина, където ме чакаше Тупана, и преди да сляза, дискретно ме попита: — Шефе, какво би ме посъветвал да направя с една журналистка, която в последно време много дразни Славчо? — Коя е? — Не знам дали е редно да ти кажа… — Казвай, де! Нали знаеш, че няма смисъл да пазиш тайни от мен! — шляпнах го леко по врата. — Някаква си Пепа Петрова от „Нощен Труд“. — Е, и какво толкова го е раздразнила? — Пише постоянно за децата му, че учат в швейцарски колеж. Славчо й се обади на няколко пъти и й каза да пише за него и най-големите гадости, но да не закача децата му. — И сега да не ти е поръчал да я убиеш? — стана ми смешно. — Не, и дума не ми е казвал — явно излъга Крейзи. — Просто искам да му помогна. — Заплаши я по телефона. — Ама нали ще ми види номера? — Вземи една фонокарта бе, Сашко! — подразних се от глупостта му и го шляпнах още веднъж зад врата за „чао“ и излязох. — Какво точно да й кажа? — провикна се той от прозореца. — Нали е жена, заплаши я, че ще я обезобразиш! Докато се качвах при Тупана в колата, се замислих, че на Крейзи няма да му стигне куража да заплаши журналистката дори и по телефона. Само няколко дни по-късно той ме опроверга. Наистина беше заплашил, но не тази, а Маргарита Михнева, която по това време работеше в Би Ти Ви и бе направила репортаж и заснела къщите на Славчо и Бойко Борисов. — Какво си направил бе, глупак? — стояхме в едно кафене до „Плиска“. — Разнесоха те по всички вестници. — Ами каквото ми каза ти! Обадих се с фонокарта. — Чакай малко! Ти изобщо не си ми казвал, че става въпрос за Михнева. — Има ли някакво значение, нали и двете са журналистки? Наложи се и двете да заплаша. — Я ми разкажи точно какво направи? — Шефът ме накара да я заплаша от името на Бойко Борисов. Казах й: Госпожо Михнева, аз съм ваш фен и искам да ви предпазя. Бойко Борисов ще ви осакати и обезобрази! — Добре, защо намесихте Бойко, нали са приятели със Славчо? — Нямам си и на идея… просто изпълнявах заповеди. Откъде да знам, че дъртата курва е запазила номера на фонокартата и е отишла с него в МВР. — Не мога да разбера, Сашко, как те заловиха точно теб. Това нямаше как да стане, ако ти беше изхвърлил фонокартата. — Е, т’ва трябваше да ми го кажеш, когато те питах какво да правя! Нали знаеш, че все си пестя парички, а тези пет лева за картата ми ги даде Славчо. Останаха ми още доста импулси. Същия ден заминахме на Златни пясъци с шефа и реших да изхабя картата, като се обадя на жената. Два часа след разговора ни пристигнали полицаи в нас и започнали да я разпитват кой се обажда от този номер. Тя, горкичката, съвсем нормално им казала, че е мъжът й. И дума не е споменала, че работя при Славчо. Така и не разбрах как направиха връзката. Нямах думи и сили да му отговоря. Тъпотията му беше безгранична. Оставих го да свърши разказа си. — Вчера ме извикаха в СДВР. Обаче аз не съм балама. Взех две стари тефтерчета с всичките номера на Бойко Борисов още от едно време. Исках да им дам да разберат, че с Бойко се познаваме отдавна, и мисля, че мина номерът. И те ме заплашиха с Генерала, какво щяло да ми се случи, като се върне от чужбина. Ама аз им хвърлих тефтерчетата, за да видят откога се познавам с него, и определено ги впечатлих. Въпреки това ме накараха да направим експеримент. Повикаха онази гадна кучка Михнева, вкараха ме в една стая и ме накараха да се обадя, за да видят дали ще разпознае гласа ми. Разбира се, че не се съгласих. Поисках още един човек да й се обади — погледна ме гордо Крейзи, впечатлен от собственото си остроумие. — Хванаха там някакъв служител и докато чакахме, се хванах на бас с него, че той ще е посочен. Така и стана. Тя разпозна неговия глас. На куките им беше гадно, но нямаха избор и ме пуснаха да си ходя. — Славчо не ти ли се разсърди? — все още не проумявах тъпотията на Крейзи. — А, не… и той се чувства виновен, че ме накара да извърша тая простотия. Още повече, пропуснах да ти кажа за уговорката ни, че след като свърша разговора с нея, трябваше да му звънна от фонокартата и да му кажа дали съм изпълнил задачата. — И ти какво му каза? — Само едно изречение: „Бате, готово!“ — за т’ва не мога да разбера как направиха връзката между нас — погледна ме с надежда Крейзи, че аз бих му обяснил. Нямах намерение да си правя труда да му разяснявам, но така и така си изливаше душата пред мен, реших да го разпитам докрай. — Как реагира Бойко на този случай? — Вече не редят пешки с шефа. Оттогава изобщо не се е обаждал! Просто след това Цветелина замени Славчо в банката. — Значи… Сашко, излиза, че ти си преебал цялата банка? — Ами нещо такова! — ухили се гордо той. Допих си питието, станах и го оставих да си размишлява сам върху фонокартите. Вече бях сигурен, че трябваше много да внимавам с Крейзи, с пословичната си глупост като нищо щеше да ми навлече неприятности. Все още ми беше смешно как е лишил шефа си от банката и я е подарил на Цветелина Бориславова.