18:27 | 05.11.24

17-11-2017 20-11-2018

Начална дата Крайна дата

Спасените и техните спасители - другата истина за болница "Лозенец"

"Тези деца не усетиха, че са в болница", разказва една от майките на трансплантираните деца

Снимка: Булфото

Спасените и техните спасители - другата истина за болница "Лозенец"

"Тези деца не усетиха, че са в болница", разказва една от майките на трансплантираните деца

16:35 | 25 юни 2021 | Автор : Елена Бейкова 67 9677 Снимка: Булфото

Отношение на световно ниво, истински човеци, спасители на детски животи. С такива думи говорят родителите на деца, преминали не по свое желание през правителствената болница "Лозенец", когато разказват за медицинските специалисти и грижите, които са получили децата им и самите те.

Избрано

Намерихме техните истории на благодарност във фейсбук групата "Транплантирани и оперирани деца в болница Лозенец". Свързахме се с някои от майките, които не само споделят какво са преживели, за да могат техните деца да живеят, и то нормално, но и изразяват подкрепата си за целия екип на болницата в този момент.

Теодора Тенчева е майка на 8-годишната Виктория. Семейството е от Пловдив. Диагнозата на момичето е кавернозна трансформация на вена порте. Виктория постъпва в болница "Лозенец" в началото на февруари миналата година, непосредствено преди пандемията. Операцията минава успешно, а от самото начало за детето се грижи екип, начело с шефа на клиниката по педиатрия доц. Йорданка Узунова. Майката Теодора е впечатлена от отношението на всички - и на дежурните лекари, и на медицинските сестри, и на специализантите.

"Успокояваха много моето дете, когато й взимаха кръв и всичко останало след това. Как ни окуражаваха... ами просто с отношението си, с тона си, с това че винаги бяха насреща да разговаряме и да отговарят на понякога абсурдните ми въпроси", разказа пред Dir.bg Теодора Тенчева.

Дава за пример конкретна ситуация, в която медицинският екип кара детето й да се чувства в сигурни ръце.

"Когато дойде анестезиологът да вземе дъщеря ми за операцията, я попита дали иска да си вземе някаква малка играчка с нея. Тя си взе в ръчичката една дребна фигурка на едно пони (подарък от нейно приятелче). Той позволи на мъжа ми и мен да се качим заедно с него до пред операционната.

Аз честно казано не вярвах, че това пони, тази дребна фигурка някой изобщо ще я запази и после ще я даде на детето. В деня, в който ни пуснаха в реанимацията, с радост видях как моето момиченце си стискаше в ръчичката малкото пони и ми текнаха сълзите. Знаете ли колко е важен този дребен жест за едно дете? Знаете ли колко често го е изпускала в унес и след това някой се е грижил да й го дава и слага в ръчичката?...това е човещина, която не видях на друго място", казва Теодора.

Снимка: Личен архив

След като свалят Виктория от реанимацията, лекарите и останалите от екипа постоянно ходят при момичето, за я питат как се чувства и дали Теодора има нужда от нещо.

"Развеселяваха я с интересни и смешни истории. Никой по никакъв начин не ни накара да се почувстваме зле. Условията бяха на ниво, отношението беше на световно ниво", категорична е майката.

А във Фейсбук споделя: "Днес моето момиченце завърши първи клас и аз им благодаря с цялото си сърце и душа за това, че й помогнаха да бъдем там, да сме здрави и да се усмихваме!"

Снимка: Личен архив

Историята на Чонка Кисьова и един от синовете й близнаци, спасен чрез чернодробна трансплантация, е по-стара. През 2011 година майката разбира, че синът й Иван, тогава на 2 години и 6 месеца, се нуждае от спешна трансплантация, защото му остават не повече от 30 часа живот. Детето е с церебрална парализа и епилепсия по рождение, а в онзи момент го диагностицират със Синдром на Бъд Кяри или иначе казано тромбоза.

Майката става донор, въпреки че е прекрала жълтеница, тъй като е непосилно да намерят друг за толкова кратко време. Изпращат я в болница "Лозенец". Проф. Любомир Спасов я предупреждава, че има риск да не остане жива, но тя се съгласява да го поеме.

"Благодарение на него и двамата сме живи. Детето ми беше прието с отворени обятия", споделя Чонка Кисьова, и нарича лекарите в болницата част от нейното семейство. След операцията за детето се грижат денонощно така, сякаш синът й е единственият пациент.

Не отрича, че в трансплантологията има смъртност.

"Това е Божа работа. Не можеш да един организъм да му кажеш, задръж органа. Залагаш всичко на последната си карта и или печелиш, или губиш".

Една от най-скоро изписаните пациентки на болницата е 5-годишната Габриела от пловдивското село Рогош. Тя е почти на 4 години, когато я диагностицират с тромбоза на порталната вена. Това се случва в началото на миналата година, когато Габи започва да повръща кръв на съсиреци, а малко преди това личната й лекарка установява, че детето е с увеличен далак. Приемат я в болница, изследванията показват, че момиченцето има вътрешни разширени вени на хранопровода, а това е опасно за живота й.

Снимка: Личен архив

Майката Десислава Ванева е насочена към Правителствена болница, при доц. Йорданка Узунова.

Там идва и водещият детски съдов хирург от чужбина, проф. Масимо Малаго, който е извършил първата трансплантация в България, заедно с проф. Любомир Спасов. Той обяснява на майката, че операцията е наложителна, за да може детето й да живее.

"Когато на самата среща ми казаха, че операцията е наложителна, аз се разстроих, разплаках се. Тогава проф. Спасов стана и дойде при мен, стисна ми ръката и каза: "Майче, всичко ще е наред, детето ще се оправи".

И тъй като консултацията е направена точно преди локдауна заради пандемията, семейството започва да чака, за да разбере кога и каква операция ще се направи на Габи - безкръвна или стандартна. Датата за операцията идва чак през януари тази година и е насрочена за февруари. Неотложна.

"Приеха я, грижиха се специално за нея, да не говорим, че в момент на световна криза успяха да осигурят водещ специалист, който да извърши операцията", разказва майката Десислава.

"Това бяха хората, които в един от най-трудните моменти в живота ни ни подадоха ръка, не само като лекари, но и като хора", признателна е майката.

По думите й след операцията проф. Любомир Спасов ходи всеки ден да наблюдава малката Габи, както прави и с всички останали деца.

"Вдъхваше кураж на всички, защото имаше много по-тежки случаи от нашия. Специализантите се занимаваха с децата, забавляваха ги. Тези деца не усетиха, че са в болница", споделя жената.

И е доволна, че сега Габи се радва на детството си, а на нея всеки ден й се обаждат от болницата, за да разберат как се чувства детето.

ИЗБРАНО