Автор на статията е българската писателка и историчка Мария Тодорова. В текста авторката припомня как за 20 години са били направени опити за заличаване на видимите символи на комунистическото време, изразяващи се, например, в промяна на имената на стотина населени места и на много улици, в създаването на нов герб, в установяването на нови национални празници, в демонтирането на много паметници от епохата на комунизма, чиято кулминация е било събарянето на мавзолея на Георги Димитров.
В статията си Мария Тодорова изброява и промените в законодателството на страната ни след края на комунистическия режим, като отмяната на репресивните закони, връщането на частната собственост върху земята и реституцията, които са целели създаването на нова класа от собственици. Авторката отчита и факта, че в България са били разсекретени досиетата, но в сравнение с останалите източноевропейски страни опитите да бъде осъдено миналото на базата на тези досиета са се провалили. Сега само малък брой българи гледат на системата отпреди 1989 г. като на една несъмнено престъпна система, пише Мария Тодорова.
За мнозинството от хората режимът тогава е ограничавал политическите и икономическите свободи, но е предоставял сигурност, пише авторката. За това виждане допринесе и резкият спад в стандарта на живот от 90-те години, допълва Тодорова. В статията се отчита все по-нарастващата носталгия по комунистическото време, на която обаче се гледа с известна доза подозрение. Според Мария Тодорова тази носталгия обаче не означава, че хората искат връщането на комунизма. Тази носталгия е не само копнеж по сигурността, стабилността и просперитета от времето на комунизма, но тя е и чувството за загубата на една специфична форма на общителност, съществувала тогава между хората, се казва в статията.
Преди всичко обаче у някои хора, които са живели в епохата на комунизма, независимо дали са били против комунистическата идеология или са били безразлични към нея, днес съществува желанието да изпълнят живота си със смисъл и достойнство, а не да бъдат смятани за губещи, или пък бъдат запомнени като такива и съжалявани заради това, пише Тодорова. Като илюстрация на тезата, която развива в статията си, Тодорова я завършва с анекдот, разказващ за жена, която сънувала ужасен кошмар, в който в аптечката в дома й имало лекарства, хладилникът й бил пълен, а улиците били много по-чисти и безопасни. Всичко това й се сторило обаче ужасяващо, защото тя си помислила, че комунизмът се е върнал.