Водещ: В следващите минути ще говорим за изкуството, което може да възпитава родолюбие. Ще говорим за историята и съвремието през погледа на едно от най-големите имена в българското кино и театър. Това е Васил Михайлов. Хан Кубрат, Капитан Петко войвода, Стамболов. Не искам дори да се опитвам да изброя всичките Ви роли в театъра и киното. Каква отговорност обаче носят всички тези роли? Тежат ли по някакъв начин или напротив – удовлетворяват Ви за един изпълнен дълг пред историята и миналото?

Васил Михайлов: Задължавате ме доста с тези хубави думи, с които започнахте. Аз мога да изброя още 5-6-7 имена, които са на паметници и това разбира се тежи. Сега бяхме на едно турне в Кърджали, Хасково, Димитровград, Казанлък с една българска пиеса и първото, което направих като влизахме в Кърджали, обърках го с Момчилград и казвам, че тук трябва да има един „мой паметник“, паметник на Петко, а то се оказа, че там няма такъв паметник, а големият паметник е в Момчилград, където между другото е една от най-хубавите ми срещи със зрители. А там и тогава беше 5% българското население.

Ето така си мисля, че когато нещо стане в изкуството, в театъра или в киното, когато то не разделя нарочно или гневно хората в България, а ги събира, това най-много удовлетворява актьор като мен и човек като мен. И оттук ще Ви кажа, че онова, което най-много ми тежи през последните 20-25 г., е тази раздяла на всяка цена на България между българското население. Делим се на какво ли не, а това е най-лошото, което може да се случи на една такава държава в наше време.

Водещ: Казвате паметници. Подминаваме ли по-често тези паметници или наистина ги познаваме?

Васил Михайлов: Това е дълг и на бащите ни, на майките ни, на семействата и на нас като бащи, майки и дядовци, и на училището. Преди малко си говорихме тук в студиото, че ако тръгнем да връщаме армията, редовната армия, ние трябва да подготвим тези деца, че ще ходят там, ще търпят лишения в името на Отечеството, а в такова време на т. нар. глобализация това е много трудно.

Аз самият се радвам, че моите синове, когато си искат, могат да идат там в нашето село Мараш, 3 км от Одрин и вечерта да се върнат да спят тук, но изпуснахме някъде тази глобализация, защото това вече не е глобализация, дето нахлуват от цял свят гладните хора в Европа. Разбира се, щом са гладни, ние трябва да им помагаме, но това също е някакъв пример, който ние даваме на децата си. Аз не съм сигурен дали е верен, дали е точен този пример.

Водещ: Как изкуството възпитава тези ценности? Киното, театърът как възпитават любовта към родината и патриотизма? И как съвремието променя функциите на изкуството?

Васил Михайлов: По традиция би трябвало да възпитава. Правителството би трябвало да води политика за възпитаване на младото поколение. Това е държавен проблем, но в такъв случай трябва за образование на първо място и след това за култура държавата да дава доста повече пари. Аз работя в Театър „Българска армия“ цял живот, 55 години, от които 50 вече са там, и знам на кои представления идват децата. На „Железният светилник“ идват, защото го учат. Сега като играхме една сатира „Да разлаеш кучетата“ не идват. И знаете ли кое е най-страшното? Сега ще Ви кажа нещо много страшно. Учителите, да ме простят онези, които не попадат в това число, искат комисионна, за да доведат децата на театър.

А мен са ме направили актьор, 55 г. съм на работа, моите учители с любовта, която са ми вдъхвали към българското, към българската литература. Драматизирали са сами „Под игото“, за да го играем в училище и т.н. Разгневих се. Още веднъж се извинявам на онези, които идват с децата си и плачат заедно с тях в салона, и ненавиждам онези, които искат пари, за да доведат чуждите деца на театър. Питайте ме още.

Водещ: Защо липсват като че ли историческите филми днес в киното? Липсват средства, така е, но какви послания и идеи липсват?

Васил Михайлов: В този глобален свят малко изчезнаха Отечеството и малко със закъснение се сещаме, защото ние загубихме 25 г. да се боричкаме в политика, да се разделяме, разделяме, разделяме. Децата, които сега са на 25 г., те не знаят точно къде се намират и какво е отечеството им. Те усещат какво е това късче от рая, когато идат някъде, където имат всичко друго, но са анонимни граждани на света. Аз питах един в Канада на 28 г. на 30 км от столицата продава стари коли. И го питам: „Какво правиш тук?“. И той ми отговаря: „Ще получа голяма пенсия“. Кога бе, мойто момче, след 42 г.? Кой те е възпитал така? Той е възпитаван в последните 25 г., разбирате ли? Ето къде се къса образованието и културата, разбира се и медицината на образованието и възпитанието на децата.

Водещ: „И няма една истина за всички времена“. Каква е истината за днешното време, време на едно ново преселение на народите?

Васил Михайлов: Ако я знам, аз ще стана политик. Аз сбърках и станах по едно време, но разбрах, че не знам точно и напуснах след една година. Не мога да давам акъл. Моята работа е друга - емоционално, патриотично от сцената и от филмите да давам някакъв пример, да запалвам младите, децата ни да четат и да пеят нашите си песни. А онези които поемат отговорност за света като Меркел, включително и Путин, и американският президент, пази Боже! Нямаме водачи. Нямаме водачи на световно ниво.

Изведнъж сега се чудим какво да правим с бившите си колонии по Африка и в Арабските страни. Нали от там сте точили стотици години? Направете там за тези хора нещо си да имат, да работят там и да се хранят. А не да идват да ни правят деца в Европа, защото ние не сме можели. Този свят вече е борба на религиите, което е най-страшно. Нашите деца не вярват в нищо и за това са виновни посредниците между нас и Бога. Слава Богу, аз съм „тангрист“, защото не обичам да има посредник и то такъв посредник, като изброя всичките владици, с изключение на един - ченгета. Нещо, което ненавиждам най-много, е доносничеството и ренегатството.

И тези деца какво ги учи черквата? Минахме през учителите, които искат комисионна, и питам сега - какво ги учи черквата? Надпреварват се дали да има вероучение или да няма. Аз съм учил вероучение. Какво от това? Значи и тогава не сме имали добри водачи и добри свещеници-духовници. Аз съм малко проклет, извинявайте.

Водещ: Говорим си за миналото, говорим си и за днес. Намериха ли своите достойни наследници всички онези гении на режисурата, на драматургията, с които сте имал възможност да работите през годините назад? И какъв е Вашият поглед върху новото поколение млади български актьори?

Васил Михайлов: Да. Благодаря, много хубав въпрос. Аз съм работил с около 70 души режисьори в театъра, в киното, защото имам около 250 роли в театъра, киното, телевизията. И съм работил с режисьори на световно ниво като Вайда, като Хайфец, като Варпаховский, който е ученик на Мейерхолд. Най-добрите ни режисьори последните години нямат последователи.  40 филма в годината телевизионни, игрални също са малко, но са нещо, а моите са 95.

Питайте някой, който сега вече е на 35-38 г. колко филма има. Сега ще участвам в един филм на режисьор, който тепърва ще прави дебют, който е над 40 г. Разбирате ли за какво става въпрос? И това е въпрос на държавата и Министерството на културата не бива да се бие в гърдите. Аз знам, че те без пари нищо не могат да направят, но защо произвеждат, защо не планират хората, които завършват театър и кино, и професорите на брой?

Не можем да имаме 50 театъра в България. Държавата намаля на половина, а местните „дерибеи“ на всяка цена искат. Под „дерибеи“ разбираме някои народни представители, които се бият в гърдите и казват: „Ние трябва да имаме театър“. Да, но градът ви вече не е 50 хиляди, а 25. Имате ли футболен отбор? Не чух? Имате, нали? Давате ли там 3 милиона за футболния отбор? Дайте 1 милион за театъра там.

Интервюто на Албена Иванова публикуваме със съкращения.

*Текстът е поместен тук.