Някои от вас сигурно вече знаят историята на Светла Иванова. Преди точно 2 години тя призна в ефира на известно телевизионно предаване, че почти през целия си живот е била наркозависима, но след като много пъти е била на косъм от смъртта, е успяла да спре. С помощта на любовта на дъщеря си. И до ден днешен вече 46-годишната жена от Габрово е "чиста" и дори учи психология във Великотърновския университет. Тя обаче иска да продължава да разказва през какво е минала, за да бъде едно "ужасно предупреждение". Нещо повече - кандидатства с проект за превенция на употребата на наркотици, в който, заедно с екип психолози, смята да създаде специален сайт, в който деца да споделят проблемите и страховете си, свързани с дрогата. Защото вярва, че има нужда от това - откакто не е в "мъглата", тя постоянно говори с ученици и знае, че те се страхуват да се доверят на някой, защото няма да бъдат разбрани, от срам, за да не наранят близките си.

- Светла, кога се запознахте с дрогата?

- Още когато бях ученичка, на 14-15 г. Харесваше ми да слушам Битйълс, Ролинг Стоунс, а това беше музиката на по-неформалните младежи. Мой приятел дори ми беше казал да внимавам на купоните, на които идваха по-големи младежи от други градове, защото може да ми сложат в чашата някакви хапчета. А момчето, в което бях влюбена, ми беше дало една книга - "Дрога" на Уилям Бъроуз, така че бях много настроена срещу наркотиците. Но един ден заварих на купон това момче в неадекватно състояние и то ми каза: "Много е готино!". Светът ми се срина, той беше предал доверието ми. А и разбрах, че ако искам да съм част от тази групичка, трябва да съм като другите. Иначе те гледат като аутсайдер. Така започнах - с паркизан. Първия път беше много гадно, но групата изисква жертви. Пък и се свиква... Започва да ти харесва да си различен. 

- Кога това промени живота ти?

- Бях отишла дрогирана на училище. Имах халюцинации. Мама си помисли, че имам някакъв психически проблем. Лежах в психиатрията в Севлиево, направили са ми детокс явно. Но никой не е осъзнавал, че имам проблем и какъв е той - нито майка ми, нито баща ми. И аз още не го осъзнавах, просто го исках. Харесваше ми да съм различна, беше ново преживяване. Въпреки че има ужасяващи халюцинации, в онази възраст това не ме плашеше, беше ми интересно. И веднага щом завърших училище, заминах за София - до този момент най-якото, което бях опитвала, беше морфин, но вече знаех, че там има хероин. И направо започнах да се бода...

- И как живееше между венозните дози?

- В началото нормално - имах приятел, който не беше наркоман, криех се от него. Записах "Танцова антропология в НБУ", защото от малка исках да уча хореография, играех народни танци. Нашите ми изпращаха пари, защото беше платено, а аз започнах да работя в една фирма на 4 часа. Но постепенно затъвах все повече - вече знаех, че съм зависима, бях минала някоя и друга абстиненция. Но това не ме притесняваше, колкото и неприятно да звучи, даже харесвах този начин на живот. Когато си такъв - нищо друго не можеш да си представиш, всичко друго е проблем. Затова го правех постоянно, минимум един път на ден, когато нямаше пари, иначе 2-3 пъти. Много пъти съм предозирала, не фатално, слава Богу, но съм вземала всичко само и само "да ми стане гадно" - така казвахме едно време с една приятелка.

- Как се обяснява това - да искаш да ти стане гадно?

- Употребата на наркотици е автоагресия - не харесваш себе си и искаш да се унищожиш, не се чувстваш добре, когато си адекватен.  Виждаш света грозен и непоносим и единствено слагането на тези "очила" те кара да се чувстваш спокоен и защитен, да се изолираш от реалността - вече да не си като тези хора, които не харесваш. До един момент човек успява да се съхранява, особено ако е отговорен. Аз бях отговорна към работата си, дори ме повишиха, плащаха ми добре и никой не знаеше за проблема ми, докато шефът ми намери игла в тоалетната.

- Дрогирала си се дори в тоалетната на офиса?

- Във всяка една тоалетна... Признах си, нямаше какво да правя. И по настояване на шефа си отидох на лечение. Но, когато се върнах, нямах търпение да си взема, като хранех илюзията, че вече съм добре и няма да затъвам пак. Всички така си мислят, а това е най-голямата илюзия - повечето деца си въобразяват, включително и аз,че могат да упражняват контрол. Мислиш си, че вземаш, защото искаш и ти харесва и ако решиш, ще спреш. А ако те питат защо не спираш, отговаряш: "Защото не искам, защото така ми харесва.". А всъщност не можеш.

След още едно лечение шефът ми ме помоли да си отида за малко в Габрово, за да се откъсна от тази среда. Когато се върнах, той отново ме взе на работа, страхотен човек, просто не знам с какъв акъл ми е гласувал такова доверие. А аз вече бях почнала и да крада пари от фирмата, и не само това - понеже дилърът ми намираше фалшива валута, аз я разменях с истинска. Усетиха се, белязаха пари и ме хванаха. Но дори и тогава шефът ми не ме уволни, а ми каза да подам молба за напускане. Тогава си загубих работата, не помня на колко години точно съм била, но под 30.

Живеех с един мъж, той не беше наркоман, но беше алкохолик и понеже нищо не правеше по цял ден, а трябваха пари, започна да продава наркотици. А аз му помагах. Но не изкарвах достатъчно, защото повечето хероин отиваше за мен. И понеже някои от клиентите ми бяха момичетата, които работеха по клубовете, предложиха и на мен...

- Станала си проститутка?

- Да... Не ми беше никак приятна идеята, но човек е готов на всичко за хероин, изобщо за дрога. Защото най-малкото, вземайки дозата си, на теб вече не ти пука - може да се унижаваш, да крадеш, да лъжеш, ставаш абсолютно безскрупулен, нищо не ти е свидно и ценно, не изпитваш човешки емоции. Но имах късмет, че това продължи само няколко месеца - един от клиентите ми се влюби в мен и ми предложи да напусна, да наеме жилище, в което да живея и да помагам в неговата фирма - той имаше бизнес с тютюн. Беше чужденец и имаше много пари, което тогава за мен беше супер. Така той ме измъкна от това и станах неговата жена. Идваше всеки петък и изкарвахме заедно уикендите. Даде ми две кредитни карти уж с идеята да се лекувам, но при толкова пари аз си купувах лекарства, но си вземах и дрога. Записах се и в метадонова програма, за да замажа и неговите очи, и тези на майка ми...

Един ден обаче се събудих - трябваше да отида да си взема метадона, бях супер зле, абстинетна, и въпреки това, изведнъж реших, че ми стига толкова хероин. Покрай програмата винаги имаше дилъри, предлагаха ми дори без пари, само за да си ме върнат, но аз не исках. По-късно се оказа се, че съм бременна. И отдавам нежеланието си на това, че тялото ми е подсказало, че трябва да спра, не беше осъзнат мой избор. Тогава спрях хероина, никога повече не съм опитвала. А дори още не знаех, че чакам дете. Съвсем случайно разбрах малко-по-късно - ходех на фитнес, защото бях почнала да да напълнявам и там една жена под душовете ми каза: "Ти си бременна". Аз й отговорих, че това не е възможно. И наистина мислех, че не мога да имам деца, защото от години нямах цикъл заради наркотиците. Когато обаче вече бях сигурна, намалих и метадона, а по-късно и напълно го спрях. Някак намерих сили, явно майчинският инстинкт е бил достатъчно силен.

И така родих детенцето си, на 32 г. За кратко и след раждането нищо не вземах, макар че не кърмех, защото бях с хепатит C. Дори реших да се прибера с детето при майка ми - много исках да се грижа добре за него - да сме в къщичка на чист въздух, при майка ми, която гледаше крави. Но започнаха проблемите, не е лесно да гледаш дете. А и не се чувствах добре с този мъж, когото не обичах и който беше много по-възрастен от мен - вече не ми беше достатъчно да ми е касичка. И така много лесно се върнах назад, само, че понеже бях загубила контакти и в началото не можех да си намирам наркотици, започнах да пия. Тайно, разбира се. Пиех лошо, на екс - търсех същия ефект като при наркотика - да срежа реалността. Но алкохолът не ми харесваше и по тази причина бързо си намерих първо хапчета, а след това стигнах и до амфетамини.

Веднага щом спира дрогата, Светла започва да учи психология, защото иска да помага на наркозависими

Снимка: Личен архив

- Как се гледа дете, когато си наркоман?

- Със страшно много усилия, но смея да твърдя - с много любов. Аз не харесвах това, в което се бях превърнала и в никакъв случай не исках детето ви да стане като мен. А и самото чувство, че правиш нещо нередно, те кара да искаш да компенсираш, поне при мен беше така. Гледах я с много грижи и с много театър - трябва да си голям актьор, за да се прикриваш. До известно време успявах, казвах на дъщеря ми: "Мама е болна". Но вече си давах сметка, че не мога да спра, знаех, че съм наркоманка и така ще си умра. Имаше още един период, в който почти не работех и освен наркотици пак започнах да пия. Карах кола така - неадекватна, а всеки ден я возех и вземах от училище. Всеки път съм застрашавала живота й. В един момент катастрофирах, но слава Богу тя не беше с мен, а за късмет нищо ми нямаше.

- А кога дъщеря ти научи истината и как я прие?

- Малко преди да спра. Казах й, след като ми намери амфетамините. В началото пак излъгах - че преди съм била наркоманка, но това допълнително ми добави вина. А и отдавна мислех да й разкажа всичко, защото знаех, че все някой ден ще го разбере и беше най-добре да е от мен. Когато го направих, тя само се обърна и каза: "На теб нямало ли е кой да ти каже колко са вредни тези неща?". И започна да осъзнава: "А, значи заради това ти беше такава тогава...".

Дори майка не ми се караше, не ме обвиняваше. И това в един момент почва да те подлудява, защото обикновено един зависим сам провокира да бъде наранен, обиден. Тогава има повод да отиде и да си вземе дрога, защото "те ме мразят, не ме разбират". Е, мен ме разбираха, но това ме побъркваше, изпитвах неописуемо болезнено чувство на вина. Колко съм плакала и съм писала - как майка ми е толкова добра, а аз й причинявам това. И въпреки всичко, не можех да спра, защото в крайна сметка, когато си такъв, не ти пука за нищо, а и се чувстваш безсилен...

- И все пак някак се е случило, как се стигна до преломния момент?

- Случайно. Дотогава, като изключим, че останах без зъби от хероина, имах сравнително добро здраве. Но в следствие на хепатита се оказа, че черният ми дроб е в много тежко състояние, преди цироза. Трябваше да ми направят изследване, че съм чиста от наркотици, за да кандидатствам за лечение, което е много скъпо. Една седмица не трябваше да приемам нищо. Отлагах го, дойде ми дори абсурдната идея да отида на хемодиализа с връзки и да ми пречистят кръвта. Накрая реших да издържа, но преди това изпих всичко, което имах - не можех да го изхвърля. И така 6 дни издържах без нищо, само на вода. Бях в много тежко състояние, нямах сила да отида до тоалетната, мама беше много изплашена, а не знаеше как да ми помогне.

Тогава дъщеря ми, която беше на 12 години, седна до мен, разплака се и каза: "Мамо, не искам да умираш!". И като ми каза това, аз изведнъж видях себе си през нейните очи и ми стана толкова мъчно за мен - виждах една болна, изстрадала, изгасваща жена, която ще остави детето си само - баща й почина, когато тя беше на 4 г. Тогава имах халюцинация или сън - огромна книга и една черна страница пада на забавен каданс. И когато се събудих, станах и усетих някаква свръхенергия, каквато никакви стимуланти не са ми давали. Излязох на терасата и си казах: "Боже, каква красота, птички пеят!". Нещо, което бях гледала всеки ден, но не го бях виждала истински. Започнах да говоря с детето си и осъзнах, че то е толкова добро, умно и мъдро, неща, които преди това не виждах, а постоянно бях недоволна от нещо. Дойдох в София за изследванията "чиста като сълза" и енергията продължаваше да ме изпълва, радвах се на животаа, виждах един различен и хубав свят...

- Как си обясняваш тази неочаквана енергия, която те извади от "мъглата"?

- Аз повече от година преди да спра много страдах, че не мога да го направя, задавах си постоянно въпроса - какво толкова ми липсва, какъв ми е проблемът, че се връщам отново и отново. Започнах да да чета духовни книги за самопознанието и ми оказаха наистина голямо влияние, защото си дадох сметка, че животът е такъв, какъвто ти искаш да го видиш. До този момент само бях чела, че той може да е хубав, но в момента, в който си позволих да го видя, повярвах, че е така. И оттогава стават вече точно 2 години, без наркотици, без алкохол, минах лечението, вече нямам хепатит, живея здравословно.

- Никога ли за тези 2 години не си се изкушавала да се върнеш към доскорошния си "най-добър приятел"?

- Не, никога не съм си помислила да се върна. Вече знам, че един проблем мога да го загърбя и да забравя за него като си замъгля съзнанието, но той продължава да съществува и става по-голям, а и си създаваш и други. След като вече бях "видяла" своето дете, виждах и другите деца и се ужасявах от мисълта, че поемат по моите стъпки, без да знаят, че оттам понякога има излизане, но в повечето случаи или няма или е адски трудно. Започнах да ходя в училищата в Габрово със съдействието на областната управа и да разказвам своята история. И видях, че на много от учениците им "светва лампичката", някои ме търсят във Фейсбук, намират ми телефона, споделят. Дъщеря ми, която вече е на 14 години и знае всичко, не се срамува и ме подкрепя, защото знае, че искам да спася децата от този кошмар. И защото няма нищо срамно в това - всеки греши, срамно е да осъзнаеш, че си сбъркал и да не се поправиш. Аз сгреших, но съм си научила урока и искам да го предам.

Дадох си сметка, че най-много разбирам от наркотици и от живот в зависимост, това беше моята специалност. Но, за да се посветиш на това, се изискват много усилия, време, средства, а и не всеки гледа с добро око на това бивши наркомани да говорят на децата. Тогава разбрах за инициативата ПРОМЯНАТА, която подпомага социално предприемачество - при идентифициран значим социален проблем сред децата, да се предложи работещо решение. И кандидатствах - моят проект се казва "На линия сме" - за превенция на употребата на наркотици. Един от основните проблеми е, че децата се страхуват да споделят - от срам, от страх, заради стигмата. Много деца усещат, че имат проблем, но не могат да се доверят нито на родителите си, нито на учителите си, нито дори на психолози. А в мое лице видяха човек, на когото вярват, всеки ми казва: "Само ти ще ме разбереш". И започват да се изповядват, дори невинаги искат съвети, а просто да си излеят душичката, без да им се карат.

И понеже нямам възможност да отделям внимание на всички по всяко време, се роди идеята за един сайт - защитено пространство, в което децата свободно и анонимно, ако искат, ще могат да споделят за проблемите и страховете си около наркотиците. Ще има онлайн чат, в който психолози, обучени доброволци, а и, надявам се, други хора, минали през това, ще помагат на децата и ще ги насочват към лечение, ако е нужно. В началото кандидатствахме 134 проекта, после останахме 12, минахме обучение и сега предстоят интервюта и презентации. Ще изберат 5-те най-добри, а през януари ще бъдат промотирани за онлайн гласуване и две журита - от възрастни и от деца, ще изберат тримата победители. Но дори да не спечеля, аз съм твърдо решена да развивам този проект и ще търся финансиране от други места. Защото съм убедена, че е безумно необходим. Родителите си мислят, че са достатъчно информирани, но повечето не са, не си дават сметка колко страшни са новите синтетични дроги - те убиват, унищожават психиката, унищожават личността.

- Какво казваш и ще казваш на тези деца? Сигурна съм, че всички наркомани са чували от близките си: "Спри, съсипваш си живота!". Но това явно не помага...

- На никого нито имам право, нито си позволявам да кажа - недей, не вземай. Освен това, кажеш ли нещо такова на някого, веднага включваш защитните му механизми, защото му забраняваш. Аз просто разказвам през какво съм минала и до какви унижения съм стигала, как забравяш за всичко и не зачиташ себе си и никого около себе си. И слушайки тази история, тези, които не са опитали, започват да се замислят, а тези, които вече са започнали - виждат надежда. Защото те нямат такава, в обществото все още се говори, че няма бивши наркомани. А лошото е, че повтаряйки това на едни млади хора, дори те да имат някакви наченки на желание да спрат, си казват - няма смисъл, свършено е. И аз така съм мислела. Затова не бива да се говори така. Има бивши наркомани и винаги ще има! Това, че може би един такъв човек ще води битка цял живот, не значи, че не е бивш наркоман.

- Но можеш ли вече да се чувстваш победила, не те ли е страх, че някой ден може сама да се опровергаеш?

- Аз съм спечелила една битка. Вярно, хората сме подвластни на емоции, лесно може да се подхлъзне човек. Но не се страхувам, защото съм си намерила механизъм за справяне - ето това е ключът. Моят механизъм е да помагам, да предавам опита си, чувствам се полезна. И вярвам от дъното на душата си, че ще успея. Намерих смисъла в живота си и осмислям миналото си. Не слагам кръст на тези 30 години, но ако не ги използвам за нещо добро, това означава, че съм загубила живота си. Много деца ме питат какъв е смисълът. Казвам им, че той не витае във въздуха, никой не може да ти го даде, трябва да го намериш сам. Няма рецепта. Няма рецепта и как се излиза от наркотиците. Всеки излиза по-различен начин. Но има едно общо - човек да приема себе си какъвто е - това че се видях през очите на моето дете, че се обикнах, че приех тази жена такава, каквато е, изигра голяма роля. И след като заявих пред всички, че съм спряла, умишлено си сложих бариера, да не мога да направя крачката назад. Кой си ти, ако го направиш? Това би означавало направо да си сложа въжето. Не мога да си го причиня. Чуваш ли как го казах - "да си..."? Вече зачитам себе си. Преди това постоянно си казваш: "Оле, какво причинявам на близките си", без да ти дреме какво причиняваш на себе си. Но когато вече не е така, значи си направил крачка напред.

- Кое е най-страшното в това да си наркоман?

- Никога не са ми задавали този въпрос, замислям се... Докато си наркоман, най-ужасното е да не си наркоман. Когато вече не си зависим, най-ужасното е, че си унищожавал себе си и всички, които те обичат - тогава не зачиташ нищо човешко, а когато не зачиташ и себе си, просто животът не е истински. Това унищожава живота, а той е прекрасен.