Това съветва психологът Севджихан Еюбова - специалист в работата с деца и суицидните рискове, в интервю за Дир.бг.

- Г-жо Еюбова, преди дни 11-годишно момче се самоуби с ловната пушка на баща си. Твърди се, че е било под влияние на опасна игра, в която е заплашвано да бъде убито. Няма потвърждение на тази версия, но напоследък много се говори и за играта "Син кит", за която се смята, че подбужда деца към самоубийство по цял свят. Доколко подобни игри могат да повлияят на детската психика, за да посегне един петокласник, например, на живота си (оставяйки послание на родителите си, че отива на по-хубаво място - като при трагичния случай в Стрелча)?

- Самоубийството на дете е изключително трагичното събитие и в световен мащаб e една от водещите причини за смърт при децата под 15-годишна възраст. Момчетата са в по-рискова позиция от момичетата, при тях честотата е по-висока. Възрастта, която споменавате, е преходна и е свързана с търсенето на идентичност при децата. В търсене на себе си детето увеличава времето и честотата на контактите извън семейството и родителите обичайно в тази възраст споделят, че започват да губят връзка с него.

То може да прекарва часове или цяла нощ пред компютъра, да играе игри или контактува във форуми и социалните мрежи с хора, които не познава. Играта е важна за децата, чрез нея получават усещане за контрол, за успех, а и съвременните технологии дават бърз и неограничен достъп до съдържание и контакти, за които родителите дори не подозират.

Те трябва да се интересуват от компютърните игри, които децата им играят, не само да знаят имената им, но и целите, съдържанието – дали има насилие и сцени, които плашат детето им, както и как се играе – офлайн или онлайн и с какви хора контактува. Игрите, които децата играят в тази възраст, могат да са много увлекателни, но и конкурентни, свързани с рискови и опасни поведения, както се твърди и вече много родители и специалисти от различни държави алармират за явлението "Син кит“. Възможно е детето да стане жертва на кибертормоз и това до доведе до значителни промени в навиците, емоционално-поведенчески проблеми, социална изолация, депресия и мисли за самоубийство.

- По какви индикации най-лесно родителите могат да разберат, че нещо такова се случва с децата им и какво могат да направят? Забраните очевидно не са достатъчни...

- Забраните и наказанията не само, че не са ефективни, но и допълнително отдалечават децата от родителите и насаждат вина и негодувание. Родителите са в най-благоприятна позиция, защото са в близост до детето си и първи могат да забележат промените в поведението. Необходимо е да прекарват повече време с децата си, да правят заедно неща, които обичат, да се постараят да опознаят приятелския кръг на детето в училище, в квартала, в социалните мрежи.

Алармиращи сигнали могат да бъдат рязка промяна в поведението като отдръпване от контакти, липса на интерес към любими занимания, твърде дълго технологично време без надзор, проблеми със съня, отказ да се храни, да изглежда унило и нещастно, занемарява хигиената и външния си вид. Тогава родителят трябва да попита какво се случва и да разбере как се чувства детето му.

При клиничните интервюта с деца, след опит за самоубийство се установява, че при над половината от случаите преди това децата са съобщили, че не им се живее. Ако детето говори за самоубийство и казва, че иска да се нарани – вземете думите на сериозно, това е „вик за помощ“, покажете загриженост и не игнорирайте възможността за разговор. Разговорът с детето може да спаси живота му!

За много възрастни е трудно да питат детето си директно за самоубийството, защото са ужасени от факта, че то може да мисли за толкова страшни неща или се притесняват да не провокират реални действия. Родителите могат да попитат по следния начин: „Понякога нещата се объркват, децата се разстройват и мислят, че искат да умрат? Това случвало ли ти се е?“, „Били ли са нещата толкова зле, че да не ти се живее?“, „Искало ли ти се е да си мъртъв/мъртва?“ „Искало ли ти се е да изчезнеш, да те няма ?“.

Разговорът по темата може да започне и самото дете, ако е чуло или видяло съобщение по медиите. Това е момент, в който родителите трябва да проверят какви са разбиранията на децата им за смъртта и самоубийството въобще, както и да обяснят, че това са крайни и необратими решения на временни проблеми. Необходимо е в такива моменти да подчертаят пред децата си колко много ги обичат и ценят и че винаги биха искали да им помагат без значение какъв е проблема.

- Трябва ли в такива случаи задължително да се търси помощта на психолог? 

- Във всички случаи, в които има притеснения за детето, е добре да се обърнем към квалифицирани специалисти по психично здраве или към личния лекар, който да насочи за консултация.

 - А каква е ролята на училищните психолози? Като че ли не са достатъчно ефективни, дори няма такива във всяко училище, а където ги има, обикновено се намесват, когато стане инцидент...

- Самоубийството е огромен проблем за общественото здраве и когато се засяга благосъстоянието на децата, е несериозно да очакваме само училищните психолози да се включат. Ефективна интервенция ще има, когато детето чувства и получава подкрепа на ниво семейство, връстници, общност и държавата, чрез развити и интегрирани здравни, социални, образователни и правни политики. Медиите също имат своята роля - когато отразяват тези случаи, е необходимо да подходят с внимание.

Ролята на училищните психолози е свързана с т.нар. превенция, която може да се осъществи чрез ежегодни обучения за целия персонал относно предупредителните знаци за суицид и какви трябва да са действията в конкретното училище, да има достъпна „информационна банка“ за услуги и специалисти по психично здраве, списък с контакти и бърз достъп до помощ.

Една добра превенция включва и провеждането на периодичен скрининг за риск от самоубийство – това ще даде възможност на психолозите да се включат още преди детето да е посегнало на живота си и да се ангажират различни системи за подкрепа – семейство, приятели, училище, специалисти, полиция, социални служби.

Не всички случаи на самоубийство могат да бъдат предотвратени и понякога трагедията е факт, а болката и скърбенето са очаквани реакции. В тези моменти психолозите в училищата осъществят контакт и оказват подкрепа и помощ на учителите как да разговарят с учениците, които преживяват загуба, преценяват необходимостта от допълнително консултиране и координират връзката на училището със семейството на самоубилия се ученик.
Хората, които пишат политики, трябва да са наясно, че няма здраве без психично здраве.

- Разполагате ли с данни за това какъв е процентът на деца, които се самоубиват, в България и в други държави?

Данните на Eurostat за ЕС са категорични - самоубийството е втората водеща външна причина за смъртност при децата след пътно-транспортните произшествия. Въпреки, че анализът показва намаление с почти 40% на честота на детските самоубийства през 2011 г. за десетгодишен период назад, умишленото самонараняване и самоотравяне при деца продължава да е сериозен проблем за много европейски държави, включително и България – у нас средно 4 деца на 100 000 души население умират от самоубийство, подобна е честота и в Румъния, Словения, Дания, Германия. По-ниска е в Гърция, Италия, Испания, Кипър, Португалия, а най-висока във Финландия, Естония, Ирландия, Литва и Латвия.

В последните години регистрацията на случаите на самоубийство и опитите за самоубийство, както и за причините за тях в нашата страна се подобри чувствително. Като причини се анализират влиянието на различни фактори. Социалните са дискриминацията, училищният тормоз, социалната изолация, конфликтите със семейство и/или приятели, бедност. Психологичните фактори и психичните заболявания оказват значимо влияние - при 9 от 10 случая се установява депресия и безнадеждност.

ВИЗИТКА: Севджихан Еюбова е клиничен психолог, с дълъг клиничен опит, консултант е към различни организации по проблемите на психичното здраве, оценката на детското развитие и нарушенията в развитието, както и подкрепата на родителите. Работи по създаването на тест за скрининг на риска от суицид при ученици.