Вярващите в Бог българи от 1998 г. насам са със 7% повече - делът им днес надвишава една трета - 35,5%.

Има обаче една подробност - мюсюлманите се уповават на Бог повече от православните християни.

Това показват две представителни социални проучвания от 1998 и от 2018 г. , проведени в рамките на ISSP по една и съща методика и международни академични стандарти, цитирани от в. "24 часа".

 

Регистрирахме, че вярата в Бог се възвръща. Обяснявам го с еуфорията на пуснатия от бутилката дух след 1989 г. да имаме свободата да бъдем и религиозни, и вярващи, и да избираме какви да бъдем. Обяснявам го и с кънтящия вакуум, който не е запълнен и до днес, се казва в проучването.

За тези двайсет години демокрацията не само не е променила, но дори е втвърдила някои тенденции. Една от тях е доминиращото недоверие към институциите - съдебна система, църква и религиозни организации, парламент, политици.

Очертава се тенденцията недоверието значително да е по-масово и по-силно от доверието към всяка една от тях. Като че ли да не вярваме в институциите се е превърнало в национална черта.

И не без основание! Аргументи: само 13% вярват на църквата и религиозните организации, а съотношението доверие - недоверие е 1 към 6.

С най-високи стойности е недоверието към съдебната система и това се регистрира неведнъж. С годините категоричното недоверие към българската Темида нараства в края на 2018 г. до 34% срещу 1,8% на обратния полюс. Казано иначе, българинът не вярва у нас да има справедливост - т.е. заслужаващите наказание да го получат, а жертвите на криминално посегателство да бъдат овъзмездени.

Не вярва и че в отвъдното това ще стане праведните да отидат в рая, а грешниците - в ада.

При такова усещане за несправедливост тук и сега и съмнения за възмездие "на оня свят" анализирахме жизнената философия на българина. Попитахме хората дали смятат, че животът има смисъл само защото съществува Бог. 3/4 отговориха отрицателно и сега, и преди 20 години.

Големият въпрос тук е в чии ръце поставят съдбата си - в тези на Бог или в техните собствени. Едва 10% смятат, че животът им следва Божията предопределеност. В пъти по-голям дял са онези, които не търсят оправдание за несполуките си в намеса свише.

Анализът ни обаче регистрира силен спад от 23% във вярата на българина в собствените сили - от 69% през 1998 г. до 46% в края на 2018 г. Толкова са на мнение, че животът има смисъл само ако човек сам си го направи такъв. Като че ли ентусиазмът от първите постсоциалистически години са били определящи хората да вярват повече на свободата да изявят себе си, отколкото да търсят в Бог смисъла на живота си.

Днес обаче изстраданият опит от хода на прехода у нас със сигурност си казва думата ентусиазмът отдавна се е изпарил, отстъпвайки място на реализма. Не бива да се пренебрегва и ролята на външните фактори, които подпомагат или възпират личните усилия.

Сравненията разкриха устойчивите моменти, но и доста промени в обществените оценки по актуални теми. Установихме нарастваща подкрепа на 10-ата Божа заповед "Не пожелавай дома и жената на ближния си" - от 46% на 55%. Сериозна промяна бележи и отношението към класическия стереотип "Работата на мъжа е да печели пари, а на жената - да се грижи за дома и семейството". Спадът за 20 години на мислещите така е от 65% на 29%. Като се има предвид равнището на доходите, едва ли може да бъде иначе.

За изминалите две десетилетия картината на религиозните вероизповедания у нас не се е променила - 74% от хората у нас се самоопределят като православни християни, 11% като мюсюлмани и 13% като атеисти. Сред парадоксите, "уловени" от проучването, най-впечатляващо е разминаването между религиозна принадлежност (православен християнин ли си, или мюсюлманин), дали се смяташ за религиозен и дали вярваш в Бог.

Сред християните за религиозни се смятат 58% и това е непроменено. Вярващите в Бог в тази група са се увеличили от 27% през 1998 г. до 37% през 2018 г., а 40% са убедени, че има Господ, който се грижи за всяко живо същество.

При мюсюлманите и религиозността, и вярата в Бог са с по-високи стойности - в края на 2018 г. 69% се определят като религиозни, а 58% нямат съмнения в съществуването на Бог.

Друг парадокс очертават мненията за вярата в отвъдното. Оказа се, че 2/3 от християните и 1/3 от мюсюлманите не вярват нито в рай, нито в ад.

Разминаване намираме и в това дали се обръщаме към Бога с молитви - според данните 2/3 от християните никога не се молят, а 10% го правят ежедневно.

Промяна има при мюсюлманите - с цели 20% са намалели онези, които никога не се молят, а на ежедневни молитви се отдават двойно повече в сравнение с преди 20 години - от 15% на 30%. Едно от обясненията е, че през 1998-а ехото от голямата депресия и хиперинфлацията, а и от "голямата екскурзия" все още не е заглъхнало. Днес хората се чувстват по-свободни и по-спокойно изказват онова, което мислят и в което вярват.

В същото време днешната вяра в Бог има толкова много измерения, че е трудно да се каже дали е мода, дали е само декларация, или е нещо друго. По-скоро се налага изводът, че да си православен християнин или мюсюлманин, е повече въпрос на идентичност, отколкото на религиозност и на религиозна вяра.

Една от съществените положителни промени, които двете проучвания регистрират за тези 20 години, е усещането щастие

Делът на хората, които категорично се смятат за щастливи, нараства от 8% на 16%, а на "донякъде щастливите" скача от 44% на 54%.

Според експерти по темата, за да се чувства щастлив, човек трябва да е емоционално удовлетворен поне от три групи фактори - от личния си статус (начин на живот, жизнен стандарт, постигнати цели), от външната среда (доверие към управление, институции, сигурност) и от жизнените перспективи (има ли хоризонт пред себе си). Когато те липсват, страда и усещането му за щастие. Така че дали ще продължим да водим незавидната международна класация на най-нещастни, зависи и от икономическото ни развитие, и от жизнения стандарт на всеки човек. Само вярата в Бог едва ли е достатъчна.