Неясните очертания на победата на Русия означават и неясни очертания на нейното поражение, поради което автоматичната връзка между военните поражения и рухването на режима в този случай не работи. За Путин е също толкова трудно да загуби тази война, колкото и да я спечели. Да я спечели обаче е малко по-лесно, защото самият факт на започването на войната се смята за победа от нейните привърженици.

Недоверчиви наблюдатели говорят за капан, който Русия подготвя на украинците, отстъпвайки от Херсон, но такъв капан би бил случай, в който плячката улавя ловеца - толкова малка щеше да е възможността да се доставя всичко, от което се нуждаят руските войски, ако бяха останали на изолирания плацдарм на чуждия бряг на широката река. Ако, разбира се, се опитат да се сдържат и се размине без оръжие за масово унищожение.

Политическият контрол над Херсон е изгубен от момента, в който военачалниците на висши и високо ниво заявиха, че градът е оставен. Заедно с града на другия бряг на Днепър са оставени и мечтите за възвръщане на наследството на Екатерина и за отмъщение за Одеса през 2014 г. - цели, които вдъхновяваха поддръжниците на войната в Русия. Поредното смамузване на целите на войната и оттегляне от териториите, които току-що бяха официално присъединени към Русия под лозунга "завинаги" именно заради този лозунг и референдумите - това е политическо поражение, дори ако стратезите планират бъдещо връщане.

Още в първите седмици и месеци на войната се появиха предположения, че поражение на Русия в Украйна или просто неуспешна военна кампания може да доведе до това, че Путин ще трябва да напусне властта. Наистина, аржентинската хунта падна през 1982 г., а гръцката - през 1974 г. след провалени военни авантюри. Неуспешните колониални войни водят до Революцията на карамфилите в Португалия и до краха на режима на Салазар-Каетано, който в много отношения е подобен на съвременния руски.

Но има и други примери. Поражението в Кувейт през 1991 г. не свали режима на Саддам Хюсеин, а националистическият режим на Милошевич преживя не само поражението на сръбските сили в Хърватия и Босна, но дори и бомбардировките на самата Югославия и оттеглянето от Косово. Има основания да се смята, че дори огромните неуспехи в Украйна няма да сложат край на дългогодишното управление на Владимир Путин. И ето защо.

Неведнъж бе казано, че целите на Русия във войната срещу Украйна са неясни. Сред тях високопоставени руски представители назоваваха едновременно денацификация и декомунизация (Путин в речта си за обявяването на война), осигуряване на сигурността на жителите на Донбас, демилитаризация и недопускане на присъединяването на Украйна към НАТО, връщане на изконни руски земи, защита на руския език и дори спасяване на украинските градове от гей паради (патриархът, депутатите, служителите на Съвета за сигурност).

Неопределеността и нестройността на целите на войната създават неопределеност в разбирането за това какво представлява победата. Дори сред поддръжниците на войната сред гражданите на Русия представите за тази победа остават много смътни и противоречиви.

Неопределеността на параметрите на победата означава, че критериите за поражение също са неясни. А значи, че не е съвсем ясно какво точно трябва да се случи на фронтовете, за да могат привържениците на Путин и неговата война да го сметнат за губещ. При това толкова победен, че да загуби властта си.

Всъщност Путин вече претърпя няколко сериозни поражения. Пролетният му блицкриг се провали, а руските сили бяха принудени да се оттеглят от украинската столица. Русия загуби флагмана на Черноморския си флот - крайцера "Москва" и изостави украинския Змийски остров, чието превземане бе първата и символично важна победа в началото на войната. Хаотично бе изоставена Харковска област, заедно с тамошните цивилни, сменили поданството си. Допуснат бе удар по символично важна цел - Кримския мост. Подобни военни провали биха могли да доведат до загуба на властта при други правителства, но не и непременно на руския лидер.

Парадоксално е, че поддръжниците на Путин и неговата война не смятат инвазията в Украйна за агресия срещу съседна държава. За тях това е акт на съпротива, ответен удар срещу много по-могъщите сили на Запада.

Изследователите на руското общество наблюдават изненадващ парадокс. Историята поставя Русия сред големите западни колониални империи. След поражението в Студената война, разпадането на СССР и икономическите трудности през 90-те години на ХХ век обаче все по-голяма част от руското население започва да възприема страната си като недостатъчно независима, почти като колония, управлявана от външни западни сили. На носителите на това схващане им се струва, че за възстановяването на справедливостта и собствения им жизнен успех е необходимо да се отхвърли игото на външните сили, натрапили на страната неравенство, несправедлив капитализъм, нови граници, отнели й сферата на влияние и безспорния международен престиж.

Голяма част от руснаците смятат, че страната им не е достатъчно суверенна, и очакват властите да възстановят този суверенитет. Тъй като тези външни сили, които са поробили Русия, са по-мощни по своята същност, изходът от борбата с тях не е предрешен.

В очите на хората, които са недоволни от положението си и обвиняват за това външните сили, победа е самият опит за съпротива, почти независимо от крайния му резултат.

Дори и Русия да напусне някои от завладените украински територии, поддръжниците на Путин и неговата война няма непременно да възприемат това като поражение. Победата за тях, независимо от това как стоят нещата на украинска територия, е самото скъсване със Запада, което само по себе си е открито предизвикателство към световния ред. Дори и да отстъпят, те ще се утешават с мисълта, че са спрели по-нататъшното поробване на Русия.

Голяма част от елита също е попила този антиколониален бунт, така че той се е превърнал съвсем искрен техен мироглед. Освен това позицията на бунтовник е по своему удобна, защото не изисква превземане на вражески столици. Партизаните не превземат Берлин, те пречат да бъде превзета Москва, в това е тяхната мисия и победа. По-лесно е да се чувстваш като бунтовник - хем по-близо до народа, хем по-изгодно теб самия.

Неясните очертания на победата на Русия означават и неясни очертания на нейното поражение, именно по тази причина мълчаливата, автоматична връзка между военните поражения и падането на режима в този случай не работи. За Путин е също толкова трудно да загуби тази война, колкото и да я спечели. Все пак да я спечели му е малко по-лесно, защото самото начало на войната се смята за победа от нейните поддръжници.

При такова разбиране и най-съмнителните резултати на фронтовете ще накарат Путин да изглежда като победител в очите на активните си поддръжници - истински руски лидер, който не се страхува да отправи открито предизвикателство на Запада. А пасивното мнозинство ще може да бъде убедено, че това е най-добрият възможен резултат, също както го убедиха да се примири с войната.

Проблемът за самия Путин тук е, че това разбиране за победа от страна на активните поддръжници на войната ще запази статута му на победител, т.е. на истински лидер на Русия, дори в случай на провал на фронта. Същото това разбиране обаче поставя под съмнение този статут в случай на опит за намиране на компромис с Украйна или Запада.

Междувременно думата "преговори", която някога беше почти табу, се завърна в руските речи на високо равнище. А "трудното решение", споменато от генерал Суровикин веднага след назначаването му, се оказа не атомна бомба, а все пак изтегляне на войските зад Днепър.

Назначаването на генерал Суровикин и кампанията в негова възхвала се дължат отчасти на създаването на фигура с мандат да върши неща, които на Путин не му се е искало да прави от свое име. Кампанията му помогна да се зареди със слава и авторитет за всеки случай.

Грубо казано, беше необходим руски дьо Гол, който в случай на извънредна ситуация да се откаже от Алжир и да има право да го направи. Тоест да го остави като боен генерал, а не като тилови корупционер или цивилен бюрократ, пък дори да е сложил военна куртка. Суровикин беше представен като човек, който ще води към победи, но в действителност се търсеше човек, който при необходимост ще оглави отстъплението, без при това да скара поддръжниците на властта и привържениците на войната до победа.

Генералът използва половината от мандата си днес, от него ще очакват да използва и другата половина. За едни това е последваща офанзива, която ще докаже, че всички отстъпления са били маньоври. За други - това е фиксиране на сегашния резултат и налагане на примирие по формулата - Херсон в замяна на мир, светлина, вода и топлина в градовете.

Подобна размяна е проблематична не само защото украинците са окуражени от успехите и не вярват на Русия, която не се отказва да смята Херсон за руски град и затова ще поиска да се върне. Фиксирането на резултата се възпрепятства и от преобладаващата в Русия бунтовническа концепция за войната. Подобна концепция лесно понася отделни военни поражения, но не понася компромиси.

Проблемът с партизанската концепция за победата е, че от позицията на бунтовник е много по-трудно да се премине към преговори, защото това би означавало край на бунта и отказ от бунтовническата идентичност, а следователно и от онази единствена победа под формата на въстание, която не зависи от положението на фронта. А да не говорим и за това, че за бунтаря компромисът често се изразява в избягване на наказание.

Бунтарското разбиране за победа от страна на активните привърженици на инвазията в Украйна не позволява на Русия реален компромис и тласка Путин към фактически безкрайна война, пълен разрив със Запада и още по-големи репресии вътре в страната, които той може и да не е планирал от самото начало.

Статията е публикувана тук >>>

Превод Денис Коробко Dir.bg