Повечето британци си нямат и най-смътната представа що е то криза. Мислят, че е нещо политическо - "правителството е в криза". Каквото и да се случва по върховете, животът все така ще си тече, както винаги. Ще има храна по магазините, лекарства по аптеките, вода от чешмата и ред по улиците. Всеки, който те предупреждава за обратното е някаква си там Касандра. Това пише в своя статия в The Guardian Дейвид Бенън.

Според него, след седем десетилетия на мир, просперитет и колективно благоденствие това е нещо обяснимо. Започваш да си мислиш, че животът около теб си е такъв по начало, а не е спечелен с цената на упорит труд и не е просто малка, късметлийска секунда в общия поток на човешката история.

Самодоволната безметежност прави все по-достоверна илюзията, която ни продава шумната група романтици - че можеш да изпотрошиш всичко вкъщи и после гордо да навириш среден пръст във физиономията на родителите си, защото ... ами защото накрая ще оправят всичко. Те няма да позволят да ти се случи нещо лошо, нали така?

Идеята, че сме защитени, защото сме изключителна нация никога не се казва на глас, но винаги е там, в подсъзнанието ни. Това сме ние, британците. Националните катастрофи по правило се случват на другите, не на нас. Бедствията също - те се случват на други хора, на други места.

Но такова правило няма. И мама и татко няма да са вечно наоколо, за да ни измъкват от отговорностите на живота. Но историята е пълна с цинични истини. Една от тях е, че и най-добре подредените общества се срутват буквално за едно примигване, когато натискът им дойде в повече.

Днешните британци не познават улични протести и тълпи разгневени хора по улиците, вилнеещите до вратата им тълпи, празните рафтове в магазините и липсата на ток. И най-важното - не си дават сметка колко лесно всичко може да се случи всичко това.

Самият Бенън е живял в Кения и е видял какво значи бедствие, криза и катастрофа. Станал е свидетел на военен преврат в тази африканска държава през 1982 година, чул е стрелбата по улиците на градовете, видял е погроми, разпадане на реда и болница, пълна с убити и тежко ранени.

Великобритания, разбира се, не е Кения и е много по-добре защитена от подобно развитие на ситуацията. Но и не трябва да гледаме чак толкова назад в британската история, за да си ги спомним. Достатъчно е да споменем само имената на Ирландия и Северна Ирландия. 

Демократичните институции, редът и законите, гражданската инфраструктура, централното и местното управление, където корупцията е все още изключение, а не правило - всичките тези неща, колкото и несъвършени да са, се градят в продължение на поколения, дори векове. Но веднъж като бъдат прекатурени, разпадът им протича с ужасяваща скорост.

Всичките ни надъхвания по домашни пантофи, за "британския дух" по време на Втората световна война се разправят от хора, които никога не са познали на живо що е то всичко да се руши наоколо. В днешните либерални демокрации революционните лозунги се веят от хора, проживели целия си съзнателен живот в саксията на същата тази "система", която може и да дразни с редица свои недостатъци, но продължава да осигурява едно относително ниво на безпрецедентен битов комфорт и безопасност на своите "революционери".

Да си стигнал своята политическа зрялост днес се счита за нещо, достойно за присмех. По неписаните правила на новата революционна етика, значи ти липсва въображение, дързост, визия и вяра в по-доброто бъдеще на родината ти. По същия начин, презрително се насмитат всякакви експертни мнения, защото новата платформа за обществен диалог има нужда от политически тийнейджъри с визии, а не от скучни експертизи.    

Проблемът е, че не сме специални. И ако продължаваме да не забелязваме системата, която крепи хилядите чаркове на ежедневието ни, така че да не се налага да оцеляваме в него, докато ораторстваме и си мерим визиите по "барикадите" на интернет форумите и телевизията, добре е все пак да не забравяме едно. Мама и татко този път няма да дойдат за нас, завършва статията на Бенън.