Този път с най-високото отличие на България – с орден „Стара планина“ ще бъде наградена някогашната треньорка по художествена гимнастика Нешка Робева.

Кандидатурата й, поставена за обсъждане от министъра на културата Вежди Рашидов (т.е. това е една културна номинация, не спортна), бе одобрена на ръба от правителството.

Припомням, че с този най-престижен държавен орден за удостоявани хора като Гена Димитрова, Милчо Левиев, Александрина Милчева, Невена Коканова, Рангел Вълчанов, Лили Иванова, Иван Абаджиев (за треньорските си успехи, не за изкуство), както и много политици и общественици, някои от които са истинско политическо недоразумение като Муамар Кадафи (през 1978 г.) например, но хайде, това е било в един друг режим, при други политически подмазвания. Само в последните две години орден „Стара планина“ са получили българският патриарх Неофит, както и Вселенският патриарх Вартоломей, г-жа Янка Такева (за „значителен принос към развитието на образованието и гражданското общество в Република България… и във връзка с 25-годишнината на Синдиката на учителите“ ?!), както и президентът на Полша Анджей Дуда.

Споменаването само на тези имена прави картинката доста по-ясна – орденът отдавна няма стойността, каквато би трябвало, а се връчва, очевидно, по някакви странни критерии. Като например притопляне на отношенията с Църквата, годишнина на организация, чийто лидер в момента отнася приза „по служба“, посещение на държавен глава – нищо, че страната му все повече засилва националистическите си и ксенофобски настроения.

Наградата всъщност претендира да се дава на личности, не на организации и държави. Тя трябва да е нещо като държавно признание за всичко, което един човек лично е направил в работата си и поведението си като гражданин и положителното влияние върху обществото и развитието на страната като последствие от това.

От малка мразя наградите. Мразя ги от онези години, в които се връчваха грамоти за добро поведение и отличен успех и които караха децата да се държат като малки, завършени нагаждачи, за да се сдобият с глупавото свидетелство в края на годината. Бях добро дете и се стараех да не създавам проблеми, защото така ме бяха възпитали.

Точно като такова в училище с голям апломб ме сложиха в т.нар. навремето „водеща“ група за приемане в Комсомола. Бях в седми клас, т.е. някъде към четиринадесетгодишна, а на тази възраст във великата организация влизаха само най-заслужилите.
Е, голямото заслужаване трябваше да се подкрепи с нещо като тримесечен извънреден курс за изучаване на всички устави, тезиси и други конюнктурни тъпотии на социализма, след което „ударната група“ да се яви на двустепенен изпит в други комсомолски дружества с по-голям стаж. Изпитът си беше сериозен, учехме като изоглавени, вместо да се подготвяме за кандидат-гимназиалните сесии в езиковите гимназии и треперехме като престъпници от идеята, че току-виж може и да не ни одобрят в някой си там пореден комитет.
Одобриха ни, разбира се. Изпитът мина с класическото тихо унижаване на „новаците“ и задаване на тъпи въпроси от типа: „Колко са петимата от РМС?“, след което тържествено пред строя ни раздадоха комсомолските книжки.

Голяма гордост ни тресеше на онази възраст. На онова знание за нещата. А само година по-късно, вече в осми клас, наведнъж приеха в така недостижимата организация цялата останала част от випуска, която не научи нито един Живков тезис и не прочете нито един комсомолски принцип.
Юруш и организацията набъбна с още стотици „млади членове“, които придобиха точно същите права като тези от „първата вълна“ – т.е. никакви други, освен да бъдат послушни.
И да, ако положим усилия в подмазването и поддържането на голямата лъжа, всички имахме горе-долу равни шансове да станем комсомолски, пък после партийни кариеристчета.

Тази история с приемането в Комсомола е една от най-добрите метафори за комунизма като система. Всичко е привиден театър, за да те държат в подчинение и далеч от техния пай. Тук не става дума за никакви достойнства, за никакви награди, за никакви признания. Дрън, та пляс!

Ами, ей така, както го разказвам, това с орден „Стара планина“ и моето велико приемане в Комсомола някак подозрително много си приличат. Същата липса на критерии – към всяка кандидатура има по едно изречение, в което най-често се описва нещо твърде общо, за да можеш да го прецизираш в детайли.

Какво значи например „изключителния принос към българската култура и по случай неговата 50-годишнина“? Това, което е ясно, че човекът става на половин век – другото е въпрос на свободни интерпретации, разтягане на локуми и най-често не особено известни заслуги. В този смисъл наградата е все повече нещо като подарък от държавата за рожден ден, начин да отпратиш дипломат или да посрещнеш държавен глава и метод за демонстрация на дипломатичност.

Това обаче изобщо не я прави ценно и особено отличие – прави я значка с лента, която се връчва по смисъла „на тоя още не сме дали“.

Да се върна обаче на Нешка Робева и приетото вече предложение да е носител на орден „Стара планина“. Всъщност сега, като се замисля, ми че тя сама по себе си също е една метафора на новото време. Беше изключителен треньор, който донесе на страната ни много национална гордост и признание.

Доколко методите й са били човечни, не ми е известно със сигурност – но и аз като цялата българска общественост знам каква упоритост и възпитателни стратегии стоят зад израза „Нешка няма грешка!“ Преглъщам и признанията на Златните ни момичета, които и досега не могат да забравят тихия терор от онова време, защото той насилието беше легално и си беше метод за възпитание по принцип – нали и на нас в училище директорът ни дърпаше ушите до откъсване, а даскалите ни шамаросваха без да им мигне окото.

При цялата ми резервираност, не мога да не призная, че Робева очевидно си вършеше работата, след като имахме цяло поколение невероятни гимнастички. Това обаче беше преди мнооого време. Момичетата вече са зрели жени, някои от тях тренират други момичета, други се опитват кампанийно да влязат в политиката, за трети изобщо нищо не се чува.

Нешка остана наоколо.

Беше в политиката. Социалистка, както всъщност й приляга. Можеше да остане там или достойно да продължи да се занимава с това, което може – гимнастиката. Направи спектакъл, който, доколкото знам, е добре приеман по света.

Както повечето български неща, и той не стигна знаменитостта на Lord Of The Dance например, но ние у нас сме свикнали с тази „несправедливост“ – нали сами си скачаме по главите и си се дърпаме за краката, та никой да не може да изскочи малко по-далеч и малко по-високо. Смятам работата на Нешка Робева за достойна и щях да съм напълно спокойна относно предложението да вземе орден „Стара планина“ – заради гимнастиката и заради спектаклите й.

Това, което ми бърка в очите обаче, са най-пресните й политически изпълнения, свързани с едно широко и мащабно размахвано недоразумение в политиката – Николай Бареков. Не мога да забравя угодническото й поведение в орбитата на този пишман политик, речите и словата в защита на неговото „достойнство“, гигантския гьонсурат да вървиш „след продукцията“ и да пълниш очите, ушите и надеждите на хората с демагогски думи и патриотарски изказвания. Учудих се, когато видях Нешка Робева в сянката на този нов, пореден Бай Ганю.

Мислех си, че не й е там мястото, че е станало някакво объркване, в което чувството й за справедливост я е подвело. После обаче тя самата се погрижи да ми стане ясно, че за никакво заблуждение не става дума – а за поредния политически кич, опитващ се да се наложи като „нова форма“, като „истина“, като „грижа“.

Оказа се, че на Нешка мястото си й беше точно там – тя сама направи всичко възможно то да й прилегне органично. Пък и големи хора сме – носим отговорност за изборите си, нали така? Е, това беше изборът на Нешка Робева.
С него, струва ми се, сама окаля доста от предишните си постижения и донякъде достоен имидж. Пък ние помним. И разбираме.

Точно затова някак ни се блъскат сега понятията – тези за „гражданска активност“ и тези за „достойно поведение“. Беше твърде скоро и твърде нахално, за да ни е замъглено от някогашната слава на треньорката на Златните момичета на България. Както баба перифразираше: „Твърде много с..а Илия, за да се облече пак в тия!“

Хвърлих око и на останалите предложения за награди в областта на културата, тези с орден „Св. св. Кирил и Методий“. Сред тях има много достойни за такова отличие хора. То и някак се налагаше да има – след „Златен век“ на Камен Воденичаров, връчен му с толкова благодарности и лично признание от министъра на културата (обобщено във фразата „всичко, което правиш“), някак започваш да се луташ в критериите, размиват ти се. В този смисъл наистина имаше нужда и от неоспорими творци сред номинираните за орден – съвсем васалско щеше да е иначе.

Въпреки това обаче самите награди са вече толкова тенекиени, а техните раздаващи така сами са се компрометирали пред обществото, че то все по-малко им вярва и гледа на тях като на поредното държавно скудоумие. Тя, вината, не е в самата награда всъщност – тя е в тези, които трябва да я пълнят със съдържание.

Едно време за всеки български артист беше особено важно да стане „заслужил“ или „народен“. Всички плюеха срещу тези степени, но мечтаеха да ги имат – като вид признание, не заради няколкото лева върху заплатата.

Баща ми, Бог да го прости, като известен актьор от театъра и телевизията, отдавна очакваше да стане „заслужил“ в кюп с една кохорта колеги от неговия ранг. Името му всяка година се завърташе сред богоизбраните да ги предложат, но така и не го одобряваха. Първите три пъти – защото не беше партиен член и не настоя да стане. След това – защото отказа да си смени името и от Хиндо Касимов да стане Христо Каменов и дори изгони с ритници функционерите, които дойдоха на крака в панелния ни апартамент да го убеждават да го направи. Жестокостта на онази все така сервилна комисия се сломи, едва когато му оставаше месец живот и това беше обществена тайна.

Да получи званието съдействаха много хора – от Георги Калоянчев, през Славчо Пеев и кой ли още не. Изписаха баща ми от болницата, за да си умре у дома. Беше четиридесет и седем килограма, на ръце от сградата го изнесе Ивайло Калоянчев, на когото винаги ще съм признателна и за това. Беше двайсет и четвърти май. По телевизията вечерта в централните новини съобщиха тазгодишните носители на званието „заслужил артист“. Казаха и името на татко. Той просто го чу. Както и десетките телефонни поздрави след това. Не му беше вече дори все едно – беше му отвратително. Защото системата „се смили“ над него, понеже така и така умира. Не го награди, защото беше добър актьор.

Оттогава и аз не просто не зачитам наградите от този тип – направо ги ненавиждам. И поредният опит да се уважи с държавна почест едно саморазрушило се светило от миналото ме обижда като гражданин. Кара ме отново да си мисля, че нищо, ама нищо не се е променило.
Нито в начина на „заслужване“, нито в начина на „оценяване“, нито в уважението към българските граждани, нито в третирането им като няма публика на техния страшен театър на сенките.

Награждавайте си се, няма да ви пречим! И без това така хубавичко сме се кротнали между потната десница на Дядо Иван, имитаторските телевизионни риалити шоута и плановете какво да изядем и изпием около двайсет и четвърти май, че даже няма и да забележим кои са новите герои на нацията. У вас хлябът, у вас ножът. На нас – малкото, дето се осмеляваме да протестираме – ни остава само срамът.

*Текстът е публикуван тук