Новият свят, в който ние живеем, се нуждае не само от нови институции, нови принципи, нови норми и нови подходи за управление на кризи.

Ние трябва да дадем точни названия за разразяващи се в наши дни процеси и събития, защото точните названия са като точните диагнози – само при точна диагноза може да се надяваме на правилно лечение на болестта.

Освен това, точните названия не само са функция от същността на процесите и събитията, които те назовават, но и по силата на обратната връзка започват от своя страна да влияят на тези процеси и събития, да формират мисленето и възприятието ни за тях, да ги вкарват в рамките на това наше мислене и възприятие.

Защото не само коренните причини за болестта влияят на самата болест, но и болестта, от своя страна, въздейства на коренните причини за нея. Като може да ги потушава, но и да ги разгаря.

Ето само няколко примера:

1. Очевидно и очевадно е, че трябва да преосмислим разбирането си за ДЕМОКРАЦИЯ, да си дадем сметка какво означава "демократично избрани институции" и дали и доколко те са демократично избрани, дали и доколко правят демокрацията по-демократична или напротив – правят я по-малко демократична, полудемократична, не-демократична и дори антидемократична.

И обратното – доколко дефектиралата демокрация дезорганизира и дискредитира демократично избраните институции, обезличава ги и ги превръща в по-малко демократични, полудемократични, не-демократични и дори антидемократични.

Пример – стана безпощадно ясно, че Ердоганова Турция и преди преврата не бе демократична, а нейните институции не бяха демократично избрани и демократични. Това там не бе демо-крация (демос – народ, кратос – власт), още повече не бе и не бе дем-архия (архия – власт), то бе много по-близо до еднолична власт, установена по изборен път по волята на мнозинството, на тълпата, на недемократично мислещата сива маса.

2. Трябва да преосмислим разбирането си за ТЕРОРИЗЪМ. По-рано освен схващането за насилие, преследващо политически цели и целящо да предизвика ужас в обществото, се добавяха четири изисквания:

Първо, необходимо бе да има поне някаква степен на ОРГАНИЗИРАНОСТ, на организация, структура.

Второ, необходими бяха поне известни СПОСОБНОСТИ, капацитет, потенциал да се постигнат политическите цели.

Трето, необходимо бе наличието на поне някаква ВЕРОЯТНОСТ ЗА УСПЕХ на предприетите действия и това, което те ще предизвикат като подкрепа сред последователите, съмишлениците, симпатизантите и пробудените от ефекта на действията.

Четвърто, необходима бе поне някаква ИДЕОЛОГИЯ в идеите, мислите, амбициите, намеренията и целите.

Сега обаче сме свидетели на актове на насилие от индивиди или малки, стихийно възникнали групички, които предизвикват ужас, без да отговарят на тези четири условия и без да преследват политически цели – с брадви и ножове, с малтретирания и изнасилвания.

По принцип има психопати, социопати и терористи. Психопатията е болест на индивидуалната психика; социопатията е болест на социума, обществото (по-скоро, родена от недъзи в обществото); тероризмът е болест на политиката.

Това, което бедността сама по себе си не можеше да направи (защото беше главно насочена към отрицание на съществуващия ред и в момента, когато бедният вече не е беден, обществената му енергия се спихва), религията успя да направи доскоро почти невъзвожното (още повече, когато религията е и идеология за устройство на новия ред след отхвърляне на стария) – тя слепи в една взривоопасна смес психопати, социопати и терористи.

Ние или трябва всички тези „патии“ (психопатия, социопатия, политикопатия) да ги наречем тероризъм и тогава всичко вече ще бъде тероризъм, или да ги наричаме (и разбираме!) различно и съответно да разработим и прилагаме конкретни и алтернативни стратегии за борба с тях.

Едва ли ще успеем да се справим с тях ако се юрнем във всички посоки едновременно и се борим в рамките на едни и същи стратегии и срещу ИДИЛ-ДАЕШ, и срещу „изперкалия“ тип, размахал брадва или нож и крещящ колко акбар е аллах…

3. Трябва да преосмислим разбирането си за СИЛОВИ ИНСТИТУЦИИ. На първо време - когато става дума за полицейски и специални служби.

В демократичните държави все по-силна през последните десетилетия е тенденцията (и практиката!) за тяхното разделяне. Дори в България НСС бе извадена от МВР и бе създадена ДАНС.

Но пред лицето на новите предизвикателства, рискове, опасности и заплахи се вижда, че разделянето, сепарирането, сегрегирането, а това неизбежно води до поне частично противопоставяне и свръхтясно специализиране, „копаене на отделни градинки и лехички“, на полицейските и специалните служби не увеличава, а намалява капацитета на системата за национална сигурност да дава отговор на тези предизвикателства, рискове, опасности и задачи.

И едните, и другите служби са и трябва да бъдат част от единно, интегративно цяло! Разбира се, това не значи да се слеят, а да се прекъсне тенденцията (у нас тя стига до аномалии), едната ръка да не знае какво прави другата, или да й показва скришом кукиш, да й проваля операции и дори да я злепоставя пред властта (заради влияние, ресурси, генералски звездички и политически кариери). Напротив, трябва с пъти, неимоверно да се засили синергията между тези служби, да се изгради качествено нова координация, която да кара децентрализацията да работи за добро, а не за лошо.

От децентрализацията има ефект само при перфектна координация, иначе тя се превръща в напаст Божия!

Впрочем, много милиционерско по съдържание и пожарникарско по форма е разбирането у нас, че отговорът на острата необходимост от повишаване, пак казвам, с пъти, на ефективността на полицейските и специалните служби е централизация плюс командване (даже командорене).

България, но също така и западните демокрации трябва да осъзнаят, че днес това аномално силно разделение на полицейски и специални служби, водещо, както казах до противопоставяне, нерядко до взаимно парализиране, до лоша координация, криене на информация (или не-знаене, че нужната информация всъщност е налице) и липса на синхрон в действията – само ни прави по-уязвими, по-беззащитни и отчасти оставящи ни на произвола на съдбата, каращи ни да вървим след събитията, да реагираме, вместо да сме активни, проактивни и със силно развити сетива за ранно сигнализиране и мощно развити способности за прогнозиране.

4. Трябва да преосмислим разбирането си и за нашите ЦЕННОСТИ. Говоря за нашите либерално-демократичните ценности. Не, не да се откажем от тях, а да си дадем сметка, че тези ценности са лекарство до една степен, да го кажем – до една доза, а след това стават вече отрова.

Ние не бива да издигаме тези наши ценности в догми, не можем де се отнасяме към тях като фундаменталисти, не трябва да сме ценностни екстремисти.

Вече работи гибелно срещу нас самите схващането, че тези наши ценности или ги има, или ги няма. Не, не и не! Мисленето ни трябва да бъде – да, тези ценности трябва да ги има в една голяма степен, но не като абсолют!

Въпросът е колко много да бъде това много, в което ги има нашите ценности. Колко много демократичност, колко много либералност, колко много уважение на правата и свободите на Индивида, колко много зачитане на другостта на Другия!? Разбира се, ако всички ние живеехме в Края на историята, когато всичките 7, 8, 9, 10 милиарда на планетата изповядват тези ценности, то тези ценности можеха да се издигнат като абсолютни. Като подразбиращи се. Като безусловната обич към майката!

Но днес, да издигаш тези наши ценности в абсолют, означава всъщност сам да се разоръжиш пред лицето на бедите и на онези, които са врагове на тези наши ценности. Ето това много често правят европейските демокрации – те са като констенурчета без корубки и охлювчета без черупки пред ордите на варварите, където под „варвари“ се разбират онези, които не само не споделят тези наши ценности, но и ги ненавиждат, и ни мразят не само заради това, което правим, но и заради това, което сме, т.е. заради нашите ценности.

В днешното глобализирано, постмодерно, мрежово и рисково общество, в сегашната невероятно динамична, сложна, нелинейна и с висока степен на неопределеност (uncertainty) и несигурност (insecurity) глобална, континентална, регионална и национална среда, не само традициите, но и понятията не са това, което бяха.

Или ще продължим да използваме старите названия за коренно променените процеси и събития и така ще поставяме напълно погрешни диагнози и ще лекуваме новите болести на света със старите лекарства и чрез стария инструментариум, или ще дадем на коренно променените процеси и събития точните названия и ще поставяме точните диагнози, като по този начин ще лекуваме новите болести на света с качествено нови лекарства и чрез качествено нов инструментариум…

* Текстът е публикуван в личния сайт на проф. д-р Николай Слатински