Това беше необикновена седмица, полезно обучение в бруталната реалност на политиката и в която може би видяхме как може да завърши войната в Украйна, а може би и тази на Израел с "Хизбула".

Преди няколко дни, и двете страни изложиха позициите си, основани на идеята, че водят екзистенциална борба, в която победата изисква ескалация на използването на сила. И двете бяха призовани от Съединените щати да не го правят.

До петък Бенямин Нетаняху пренебрегна този призив, а Володимир Зеленски напусна САЩ очевидно без съгласието на Джо Байдън, че западните оръжия могат да бъдат да се използват за удари дълбоко в територията на Русия. Нещо повече, украинският президент видя тревожни признаци, че влиянието му на Запад намалява.

Президентът на САЩ никога не се е чувствал особено комфортно с употребата на сила и в някои отношения олицетворява несигурността на Запада по отношение на използването на насилие, за да принуди противника да отстъпи или да промени курса си. За военната професия, а и за лидерите на Украйна и Израел, ескалацията на силата е необходима част от търсенето на победа.

Ужасните жертви сред палестинците в Газа показват какво се случва, когато армията се използва за преследване на зле дефинирани или недостижими цели. Байдън поне може да каже, че е предупредил Нетаняху за неуспеха му да постави постижими политически цели там.

В Бейрут, напротив, израелците също отнеха живота на цивилни граждани в големи мащаби, но с очевидно постижима цел: прекратяване на атаките на "Хизбула" на север, като същевременно нанесоха тежък удар на регионалната мрежа на Иран, която той нарича "ос на съпротивата".

Иран може да реши да отговори на убийството на Хасан Насрала и почти цялото висше ръководство на партията му, като отвърне на удара с мащабни атаки срещу Израел. След толкова драматични неотдавнашни демонстрации на качеството на израелското разузнаване в целия регион, включително убийството в Техеран на лидера на Хамас Исмаил Хания, те ще трябва внимателно да преценят всяко решение.

Сякаш за да подхрани несигурността им, началникът на израелската армия, генерал-лейтенант Херци Халеви, предупреди: "Посланието е просто: всеки, който заплашва гражданите на Израел трябва да е наясно - ние ще знаем как да стигнем до него."

Това беше израз на това, което стратезите наричат "доминиране на ескалацията". За разлика от това, нападението на Иран през април, когато стотици ракети и безпилотни самолети бяха изстреляни към Израел почти без никакъв ефект, показа границите на собствените му сили, а следователно и способността му да вдигне залога.

Ако се опита да нанесе реални щети на Израел, Иран би могъл да предизвика конфликт, който би могъл да предизвика атака срещу ядрения му проект, в който са инвестирани милиарди в продължение на десетилетия, както и да нанесе сериозни щети на икономиката му. Неговият върховен лидер аятолах Али Хаменей настоява, че "съпротивителните сили ще определят съдбата на региона", но може би ще избере да се съсредоточи върху по-дългосрочна стратегия за това.

А сега съпоставете това с посещението на украинския лидер в САЩ тази седмица, обявено за решаващ или преломен момент за неговия план за победа. Още докато Зеленски се придвижваше от завода за боеприпаси в Пенсилвания към залите на ООН в Ню Йорк, се появиха изказвания срещу неговия план от страна на служители на администрацията.

"Уолстрийт Джърнъл" съобщи, че "администрацията на Байдън е обезпокоена, че планът на украинския лидер за спечелване на войната срещу Русия няма цялостна стратегия".

"Ню Йорк Таймс" пък излезе с материал, в който се изразяваше мнението на разузнавателната общност, че разрешаването на дълбоки удари може да предизвика "силен ответен удар" от страна на Русия, и друг под заглавие "Звездната сила на Зеленски избледнява на Капитолийския хълм". Това отчаяние сред законодателите говори за трудностите, които Украйна ще изпитва, за да задържи американското финансиране, независимо от това кой ще спечели Белия дом през ноември.

Останал с един ден повече в САЩ, за да ухажва Доналд Тръмп, Зеленски трябваше да изтърпи публичен монолог, в който кандидатът за президент се хвалеше с качеството на приятелството си с президента Путин. Тръмп добави, че дори преди предполагаемото си завръщане в Белия дом, "мисля, че ... можем да изработим нещо, което да е добро и за двете страни, време е". Това загатна точно за този вид наложена сделка - замразяване на руските завоевания от 2022 г. насам - от която се страхуват повечето украинци.

Макар Зеленски да настояваше, че срещата с Тръмп е показала взаимна ангажираност в търсенето на "справедлив мир", думите на Камала Харис са му се харесали много повече. Настоявайки, че Украйна не бива да бъде принуждавана към условия, които са равносилни на капитулация, кандидатката на демократите успя да постигне ясна разлика между собственото си послание и неентусиазираното позициониране на Байдън тази седмица.

Украинските лидери често критикуваха съюзниците си, че не се ангажират с победа. Тези мисли обикновено се изказват насаме, макар и понякога публично - Зеленски, оплаквайки се преди три месеца от чуждестранната помощ, попита: "Достатъчно ли е това за победа? Не. Късно ли е? Да."

Макар че президентът Байдън сякаш отговори на това в четвъртък, когато обеща, че "Съединените щати ще предоставят на Украйна подкрепата, от която тя се нуждае, за да спечели тази война", определението за победа е неясно и подкрепата за идеята, колкото и да е формулирана, се изплъзва сред съюзниците.

Преди няколко дни на конференцията на лейбъристите попитах министъра на отбраната Джон Хийли дали британското правителство има собствено виждане за това как ще изглежда победата. Той отговори: "Това е абсолютно предотвратяване на победата на Путин". Това оставя открит въпроса дали на Украйна може да се наложи да се примири със загубата на Крим и териториите на изток.

Поне британците остават твърди в подкрепата си. В Министерството на външните работи има значителна тревога относно намаляващия ангажимент на европейските съюзници, по-специално Германия и Франция, да запазят курса.

Ключов момент в борбата на западните съюзници за запазване на "стратегическо търпение" е неяснотата на президента Байдън по отношение на дефинирането на успеха и нервността му да го прави в условията на разгром на Русия. Зеленски смята, че е възпрепятстван.

Същото недоволство се чува и от израелците, но Нетаняху се чувства в състояние да игнорира подобни искания от страна на САЩ, като същевременно продължава да получава техните оръжия.

Получавайки възможност да размаже северния си враг, лидерът на Израел възнамерява да закрепи предимството си. Отношенията му с Байдън никога не са били топли, а действията на Нетаняху отразяват и усещането, че с изтичането на мандата на президента на САЩ намалява и неговият авторитет.

Погледнато от американска гледна точка, това е проява на неблагодарност, като се има предвид, че Байдън е положил огромни усилия да помогне на Украйна и Израел. А в опита си да прецени до каква степен трябва да подкрепи техните военни цели, президентът трябва да прецени риска от ядрен конфликт с Русия или от общ пожар в Близкия изток.

Макар че Байдън често е проявявал това, което неговите почитатели твърдят, че е възхитителна предпазливост при употребата на сила, факторите през последните месеци се съчетаха така, че той прилича повече на зрител, отколкото на лидер на свободния свят. Той се опитва да избягва конфликти, докато САЩ се насочват към избори - надпревара, от която трябваше да се оттегли поради очевидните последици от стареенето върху способностите му.

Лишен от ясно ръководство от страна на САЩ относно това как би могла да изглежда победата и каква човешка цена е приемлива за нейното постигане, Нетаняху се възползва от ситуацията, докато Зеленски е оставен да изнемогва.

Байдън започна мандата си с провал в Афганистан, а сега в Киев и други западни столици се спекулира, че той може да го завърши с неуспех в Украйна в още по-голям мащаб. Както каза един западен служител: "Ако изоставянето на нашите афганистански съюзници окуражи Путин, представете си какъв ефект може да има един провал в Украйна."

ИЗБРАНО