Коментари - Почина бившият френски президент Валери Жискар д'Естен | Днес.dir.bg

Закон за Банката на Франция В закона н о 73-7 на3 януари 1973 г.sur la Banque de France е френски закон, който променя статута на Banque de France и уточнява по-специално условията, разрешаващи държавата да взема заеми от Banque de France. Този закон се нарича още „закон на Помпиду-Жискар“, „закон от 1973 г.“ или дори „закон на Помпиду-Жискар-Ротшилд“ от някои крайнодесни и радикално леви източници 1 . Този закон е изготвен в съвместната инициатива на управителя на Банката на Франция , Оливие Wormser и министъра на икономиката и финансите , Валери Жискар д'Естен Противоречия и дебати 500 франка банкова бележка . Критиката на „закона от 1973 г.“ всъщност е част от по-широк икономически дебат, по-специално относно устойчивостта на публичния дълг, неговите последици върху бюджетния баланс и в крайна сметка върху нивото на възможните публични разходи. Следователно дебатът е свързан както с ролята на самия закон, с лицата, отговорни за неговото обнародване, така и с мотивацията им, както и със сравнителните предимства на финансирането чрез създаване на пари спрямо финансирането с дълг. Всъщност през 2014 г. Франция имаше дълг от над 2000 милиарда евро и е платила над 1400 милиарда евро лихва 33 на своите кредитори в продължение на четиридесет години. По този начин се установява причинно-следствена връзка между съществуващия дълг и платените лихви. До 1972 г. Банк дьо Франс можеше да отпусне на държавата безлихвени 10,5 милиарда франка (еквивалентни на 10 милиарда евро през 2015 г. 34 ), след това още 10 милиарда франка (FRF) при много ниски лихвени проценти 16 . Освен това държавата трябваше да взема заеми на частния пазар. Това се случи през 1973 г., когато въведеното през януари намаление на ДДС внезапно елиминира 7,5 милиарда франка приходи 35 . Тази сума от 20,5 милиарда FRF за 1973 г. (17,8 милиарда EUR за 2015 г. 34 ), определена в закона от 1973 г., е по-висока от тази, предоставена от Banque de France на държавата през предходните години 16 . Есеисти и политически фигури смятат, че законът от 1973 г. задължава държавата да взема заеми от частните финансови пазари чрез своя член 25: „ Държавната хазна не може да представя собствените си ефекти с отстъпката на Банката на Франция . ”, Което е невярно, тъй като тази разпоредба на закона от 1973 г. само повтаря по-старата от закона от 1936 г. Критика Според критиците на тази практика политическата класа се е подчинила на финансовите пазари, които са кредитори на държавата. По този начин тези кредитори му диктуват икономическа политика с рейтинговите агенции, чиито рейтинги влияят върху лихвените проценти 36 . Следователно „финансовите пазари“ са определени като агент, който би имал собствена и съзнателна воля [реф. необходимо] . Зад критиката към финансовите пазари се крие критиката към банките. Реалността обаче е много по-сложна: дългът на щатите се държи повече от домакинствата и по-специално когато те сключват застраховки живот, отколкото от банките. Френските банкови учреждения държат по-малко от 14% от държавния дълг [реф. необходимо]. Освен това дългът на френската държава се държи главно от чуждестранни финансови агенти (банки, застрахователни компании, пенсионни фондове и др.). Следователно милиони домакинства по целия свят държат дълга на държавата ни 37 . Другата реалност, която често се пренебрегва от есеистите, е, че френската държава взема назаем при реална дългосрочна лихва близо до 0% 38 . Дебатът по този закон се разпространи много в интернет. Той е носен по-специално от блогъра Étienne Chouard, който предшества книгата на анти-глобализационния есеист André-Jacques Holbecq The Public Debt, A Profitable Affair , публикувана през 2008 г. 39 . Без да назовава „закона от 1973 г.“, уеб документалният филм L’Argent Dette критикува и факта, че държавите вземат пари назаем и плащат лихви, когато могат да създадат пари 40 . Étienne Chouard и L'Argent Dette също цитират американския еквивалент на Закона за Федералния резерв от 1913 г. Габриел Галанд и Ален Гранджиан , членове на сдружението "Chômage et Monnaie" 41 , създадено през 1992 г., денонсират този закон в книга 42 от 1996 г. Това е и четенето на Пиер Халфа 43 . Няколко френски политически партии изразиха критиките си към този закон в своята програма за президентските избори през 2012 г. Никола Дюпон-Енян докладва за това в книгата си L'Arnaque du siècle . Той казва: „Как можем да приемем, че сме прехвърлили създаването на пари в частния сектор, тоест в частните банки? […] Нормално ли е да се строи магистрала, да се финансира широколентов достъп, да се вземат заеми от 3% от банки или чрез облигации, докато публичната централна банка отпуска заеми под 1%? […] Въпреки че бихме могли, както Франция правеше до 1973 г. […] да финансираме нашите обществени съоръжения на достъпна цена? „ 44 . Според Марин льо Пен , „след закон от 1973 г., потвърден от европейските договори, пазарите и банките имат монопол върху финансирането на държавата. Нашата все по-силна зависимост от пазарите идва именно от там ” 45 . Това твърдение е невярно: няма приемственост между закона от 1973 г. и Договора от Маастрихт: Член 19 от закона от 1973 г. позволява на държавата да сключва споразумения с Banque de France, като по този начин определя сумите, до които Министерството на финансите може да има достъп, както и лихвения процент. Какво е забранено от Договора от Маастрихт. Arte е френско-германски документален филм , дълг, адска спирала? , пуснат на3 февруари 2015 г., също се справя с този проблем. Въпросният закон не е обявен правилно, но той критикува силата на банките да създават пари от нищото, срещу обещание за изплащане. Бернард Марис обяснява по-специално (от 20 минути 45 секунди ):„Парите, които се превърнаха в обществено благо - тоест държавата управляваше създаването на пари - станаха отново частно благо, създадено от банките, големите автономни сили, през 70-те години и след това само се влоши. [...] Това означава, че създаването на парите, които ви позволяват да живеете, е предмет на частни интереси, така че хората ще печелят от това, което обикновено би трябвало да ви позволява да правите транзакции. Фактът, че парите са приватизирани, на първо място дава прекомерни привилегии на банките, които могат да създадат безкрайни пари, и им дава контрол върху икономиката, който те не са имали. , тъй като по-скоро производителите са имали този надзор, а сега финансистите са тези, които имат 46 . " Също така е на мнение Мишел Рокар, който счита, че този закон „забранява на държавата да се финансира без лихва от Банката на Франция“ и я задължава да „отиде и да се финансира на частния финансов пазар в 4 или 5% ” 47 . Тези, които поставят под въпрос основателността на критиките към закона, са получили смесен прием. То ги обвини, че в своята критика "минимизират" важността на закона или правят "лош случай" 48 . В допълнение, по аргумента за инфлацията, критиците на Закона от 1973 г. помнят, че частните банки, които отпускат заеми на държавата, тъй като те са създавали пари със системата на частичен резерв 49 . Според икономиста Жак Сапир целта на закона от 1973 г. не е да ограничи инфлацията (която е била 13,6% през 1980 г. 50 ), а да насърчи развитието на междубанковия пазар. Все пак според него, ако Франция напусне еврото, финансирайки дълга сиот Banque de France трябва да е възможно. Това би било така и ако вместо да напуснем Европейския съюз, просто изтрихме член 104 от Договора от Маастрихт, гласуван по това време (и чието съдържание оттогава е включено в член 123 от Договора от Лисабон) [реф. необходимо] . Критици като Емануел Тод стигат дотам, че смятат дълга за нелегитимен и не трябва да се изплаща 5

ще остане с репликата, че Турция влезе ли в ЕС, това ще е краят му. .. е, и лицея в Шамалиер вече ще има име .. :(

Това рускиоте боклуци и безродните русофили нямат граница в наглостта си !!! Изпращаме един велик Човек, оставил значима диря в историята на Европа, а дребните душици плюят ли , плюят .....

Да е жив и здрав

Да,ама нито една държава по света не си е имала за прецедент преродена Ирландска пастирка.

Понеже предишният ми коментар съдържаше ирония, в интерес на истината искам да подчертая, че човекът е имал нещастието да почине в условия на пандемия, като го включат и него в официалната статистика с починалите от "страшния нов вирус". Лично мое мнение - поне за известните, публични личности не трябва да се съобщава нищо за причините на заболяването или смъртта им. Ако някой е с положителен тест за коронавирус или се е разболял, лично негово право е той сам да го обяви, а не да го разнасят по жълтите медии. Това е вече сериозно, което написах.

Поживял - поял, попил, поебал - умрял!

Мдаааа... Или както беше пояснил другарят генерал Майтапчийски, ако не беше коронавируса, човекът щеше да живее поне до 120 години! Най-малко!

Тъжно, ковид не позволи на този млад живот да разцъфне

Европа, САЩ и Русия имаше лидери, сега са подлоги.

Единственият истински аристократ измежду върволицата неополитици там - граф Жискат Д,Естен все пак. След това дойдоха помпиду, Митеран, Ширак, едни такива хитреци, да не говорим за последните двама.... Явно и там нещата отиват към оголяване и обосяване в душевно-морален аспект. Графът имаше и един перфектен външен министър, също благородник - Кув Дьо Мюрвил, и Франция беше фактор! Но ерата на такива дейци приключи, на мода навсякъде са посредствените реалисти, а някъде дори и такива не са, без подготовка, без ценз, без визия, без нищо.

Жискар д'Естен е ВЕЛИК ЕВРОПЕЕЦ, оставил значима диря в проекта ЕС !!! Поклон и Бог да го прости !!!

Добре, че е ковид, че никой нямаше да отрази смъртта му.