Сирийската война допринесе за световната военна история, въвеждайки многобройни нововъведения във военната практика и тактика.

Освен първата наистина сериозна и пълномащабна проверка на разнообразните системи противотанкови комплекси и смъртници с натъпкани с взрив шахид-мобили, това са  и  многобройните анклави на сирийска територия.

Тези анклави не възникват случайно, а имат своите дълбоки корени в историята на страната.
Тя е едно пъстро одеяло от различни етноси и религии в най-различни комбинации и пропорции.

За един наблюдател с познания по съвременна военна история е нормално да има някаква по-плътна  или рехава, но все пак налична линия на съприкосновение, фронт.  Нищо подобно няма на по-голямата част от Сирия. 

Понякога огромни, гъстонаселени градове, а понякога малки села и махали се намират под обсада не с дни и месеци, а с години - обсада в най-добрите традиции на Вердюн и Сома.

Населението вътре страда неимоверно от глад, липса на медикаменти, безмилостни артилерийски обстрели и бомбардировки.

Причината за този феномен, както споменахме, е сложната история на Леванта. В Палестина, Сирия, Иран, Ливан Ирак от хиляди години съжителстват десетки етнически и религиозни общности: християни и мюсюлмани, шиити и сунити, друзи и исмаилити, католици и несторианци, араби и перси, гърци и юдеи.

Между тях не веднъж, не два и дори не сто пъти са възниквали конфликти, понякога жестоки и продължителни, но поне на думи и отчасти, съществува някаква традиция на съвместно съжителство.

Събитията от втората половина на 20 век, обаче, променят коренно това, поне в Сирия.

В Младата сирийска държава, получила независимост от Франция през 1946 година веднага вземат връх леви и ляворадикални политически групи.
Най-мощната от тях е Партията за арабско единство БААС, която в 60-те и 70-те години взема властта в двете най-големи държави на Леванта - Сирия  и  Ирак.

Мнозинството баасисти са членове на алевитското малцинство.

Преди това алевитите са заемали най-ниското стъпало на социалната стълбица.
Съседите им от другите мюсюлмански общини са гледали на тях с презрение, а пътят им към образование и ръководни постове на различни нива са били затворени.

Поемането на властовите лостове коренно преобръща нещата.

Веднъж взели властта чрез БААС, сирийските алевити нямат намерение да я делят с останалите религиозни и етнически групи.
Започва систематично ограничаване и изтласкване от властта им, без значение от религиозна или етническа принадлежност.

Единственото изключение са друзите, които успяват донякъде да се впишат в алевитската властова структура.

Както може да се очаква, групата, която оказва най-яростен отпор на новите реалности, са сунитското мнозинство.
Голямата част от него населява най-плодородните части на страната, от които на своя страна навремето е изтласкало по-голямата част от малцинствените за тези места, фрупи. Това са основно провинциите Хама, Алепо, Идлиб, Хомс. 

Познато ли ви звучи? Да, това са ежедневно срещаните имена в новините, в които противниците на Асад оказват най-систематична и яростна съпротива.

През миналия век това недоволство е жестоко потискано от Баасисткия режим на Хафез Асад. 

Върхът му избил капака на потисканото недоволство през 1982 година, когато движението Мюсюлмански братя вдига кърваво въстание в град Хама, столица на едноименната провинция.

Осъзнавайки опасността, която може да създаде едно успешно въстание за останалата сунитска част на страната, Хафез Асад дава нареждане на армията и силите на Мухабхарата (тайната полиция на режима) да смаже по най-жесток и показен начин бунта.

Това става за около месец. Градът се подлага на артилерийски обстрел, самолетите на сирийските ВВС бомбардират и обстрелват директно хората по улиците, а всяка сграда, от която е даден и  един изстрел е сравнена със земята с танкове и артилерия.

Смазването на въстанието дава още три десетилетия мир на Сирия. Въстаниците са победени, но стаеното недоволство от властта на довчерашните плебеи остава  и трябва само нова искра, за да пламне пак.
И искрата идва през 2011 година.

Може дълго да се разсъждава, дали без организирана отвън помощ - в организация, въоръжение и хора, сирийските въстаници биха имали успехите, които постигат до 2014 година.

Външната организация на разнородните групи недоволни от режима се прави от САЩ, Турция и монархиите в Персийския залив буквално за няколко месеца.

За начало на въстанието се приема 29 юли 2011 година.

Група дезертьори от сунитски, но и други малцинства, излизат с видеообръщение към войниците "да минат на страната на народа". За кратко време Свободната Сирийска Армия, както се наричат въстаниците, привличат в редовете си над 40 000 военнослужещи.

Сирийската армия, която е подготвена за външна атака, не може да се справя толкова  ефективно с вътрешните врагове. През 2011, 2012, 2013  г ССА е във възход  и поема контрола над огромни, населени предимно със сунити анклави.
През 2012 дори стартира операция "Вулкан", целяща превземането на Дамаск, а един взрив по време на заседание на БААС едва не убива Башар Асад, който оцелява по чудо.

Но през 2013 година се случва нов поврат.

Започва сериозно разцепление в редовете на самата ССА. То е плод на разногласията сред спонсорите на ССА - арабските монархии са недоволни от контрола и  доминацията на американците в армията на въстаниците и започват собствен проект - радикалните ислямисти. До какво доведе това, всички сме свидетели няколко години по-късно.

Следва бързо отслабване и упадък на ССА.
Започвайки от 2013 година, всеки по-голям град  и много села, организират собствени сили за отбрана и защитават своите територии.
Базата са  религиозен клан, териториална община или група от няколко родствени семейства.

Следва обединение на по-високи нива - градски квартали, общини, окръг или група оазиси.
Милициите и отрядите за самоотбрана се наричат гордо "армии" (Джейш ал....) плюс съответната добавка.

Що се касае до лоялистите на режима, нещата са по-сложни. Знае се достоверно, че т. нар. 'Тигри" ("Раджул Ал Нимр") се състоят от дузина местни роти и батальони, формирани в провинция Хомс от ветерани от армията и ВВС.

Подобни, "вързани" към родните си места и територии сили, са много ефективни в отбраната им, но с отдалечаването от родните си територии стават все по-неефективни (частния случай с кюрдите няма да разглеждаме).

С времето в последната година, все по-добре оборудваните и въоръжени местни опълчения формират роти, които действат и в по-отдалечените райони на страната. Това важи най-вече за лоялните към Дамаск части.

С враждебно настроените към режима териториални общини, режимът се опитва да се договаря, често успешно. Недоговороспособните анклави просто се изолират в обкръжение. След 2013 режимът започва нова тактика: Отрязва се по възможност снабдяването на такива анклави, а където е възможно, се поема и контрол над връзката им с границата.

Към 2015 година тази тактика вече показва положителни резултати, като започва да се формират ясни разграничителни линии и фронтове. 
Очаквайте скоро и описание на конкретните анклави и етнически и религиозен състав на населението им.

Източник, с малки съкращения: http://naslednick.online/