Лозарството и  по-специално производството на вина и винени сортове грозде, е без съмнение "дефиниращ" цивилизационен признак за определен регион, народ или  държава.

Ако погледнем картите на  териториите, където се отглеждат винени сортове грозде и където се е произвеждало вино от най-дълбока древност, ще видим, че териториално тези места съвпадат с областите на най-древните човешки поселения, велики цивилизации и държави.

Културната европейска лоза,  Vitis Vinifera, е одомашнена някъде в най-дълбока древност, преди 5-7000 години, но е напълно възможно някъде тази култура да е и по-стара.

Смята се, че първите места, където това се е случило, са районите на Двуречието (Месопотамия), Кавказ и Мала Азия.

Оттам културата се е разпространила и на Балканите, Апенините и Пиренеите, както и по цялото Средиземноморие, т.е. нашите предци, траките, са без съмнение, едни от първите лозари и учители по лозарство и винарство в Европа.

Важно е да се знае, че по време на Холоценовия Оптимум след последното заледяване, периодът преди 6-8 хиляди години, средните температури в Европа са били по-високи от днешните и дивите предшественици на Европейската лоза са расли далеч по-на север по поречията на реките чак до Южната част на Скандинавия, както и на територията на днешна Англия.

Древните ни предшественици земеделци и събирачи, е нямало как да пропуснат сладките, ароматни и сочни плодове на тази буйна и жизнена лиана, катереща се по дърветата в речните долини.

Одомашняването е станало, като хората са избирали тези диви лози с по-желани качества на плодовете: по-висока родовитост, по-големи и ядливи зърна, а след (най-вероятно случайното) откриване на ферментационния процес - и гроздето с по-висока захарност.

Пръчките на Витис Винифера се вкореняват изключително лесно. Забелязвайки многобройните корени, по попадналите на влажни участъци по  земята части на растението, както и  факта, че лозите от семена обикновено са със съвсем различни качества от майчините  гроздове, хората са се научили да отсичат парчета узрели миналогодишни пръчки от желаното растение и да го вкореняват - десетки, стотици и хиляди пъти.

Това размножаване се нарича вегетативно и получените по този начин растения са точно генетично копие на родителското и  обикновено  дават еднакъв плод като него (редките изключения ще разгледаме в следващите статии).

Смята се местните сортове лози са плод на подбор на диви форми на лозата - Vitis Vinifera Silvestris от местното население. 

Веднъж намерил "щастливата" лоза, земеделецът  я размножава, а опитът през годините отделя особено ценните сортове с желани качества от не толкова подходящите.
Това е дълъг процес, продължил и продължаващ много поколения, но някои от резултатите си струват.

На територията на днешна България, но и  в региона, има някои  твърде разпространени през хилядолетията сортове.

Някои от тях се считат за "български", макар че, колкото и непатриотично да би прозвучало, повечето сортове, които смятаме за такива, са разпространение и в съседни държави и региони с подходящ климат.
Мавруд, Гъмза, Памид и много други, са сортове, някои от които по-стари дори от Римската империя. 
Фактът на наличието, оцеляването и поддържането им с хилядолетия, говори, че те притежават много ценни стопански качества, но и виталност при съответните почвени и климатични условия.

Все пак, някои от винените сортове са разпространени основно в страната ни и името им се свързва с България по един или друг начин, т.е това са наистина, в голяма степен  "нашенски" сортове.

Нека започнем с първият винен сорт от "голямата червена българска тройка": Величественият Мавруд.
Според повечето набедени или истински ценители, този сорт е първенец сред българските местни червени сортове грозде за вино.
Това мнение не е единодушно. Има хора, сред които и пишещия тези редове, които предпочитат виното от Широка Мелнишка лоза, но нека не се отклоняваме в посока на "местен винарски шовинизъм", а да разгледаме качествата на всеки сорт и произведения от него елексир.

Маврудът...

Името буди асоциации с горещи южнобългарски лета, Асеновата крепост, Чорбаджака и гъстите като петмез, приготвяни по тайни рецепти, вина на Асеновградския регион, прочути наистина из цяла Европа.

Маврудът наистина е много родовит сорт.
Маврудът наистина е българския първенец по плътност, танини и потенциал за отлежаване.
Маврудът наистина е уникално, "мъжко" вино, което се пие с наслада и попиване на вкусово-ароматната палитра на всяка глътка.

Стига да става дума за истинско маврудово вино, разбира се.
До началото на 20 век, преди филоксерната катастрофа (за нея ще говорим подробно в следващите статии), Маврудът се е отглеждал на чашовидна формировка, с до няколкостотин растения, близо хиляда, в декар. При тези условия, ниско до земята, гроздето е узрявало средно две седмици по-рано, при равни други условия със сегашните.

Отглеждането на лозя на тази формировка е изключително трудоемко, а в по-ниските места, дори на юг, при доста по-студените зими отпреди 100-150 години се е налагало загърляне (покриването на чашите на лозата с почва през есента, за да не замръзнат плодните очи от зимните студове) - тежък, къртовски труд, при това двоен: веднъж наесен и втори път рано напролет.

Но да, добивът, за когото пишат в дебелите лозарски учебници, както и  знайни и незнайни "спецове"- блогърчета, от 1500-2000 килограма, е бил налице, при това наистина, най-често с достатъчо захарност и качество.
В момента, при разположени на 120-150 см над земята плодни кордони и двойно жпо-малко растения в декар, за да се получи подобно количество, няка как качеството на гроздето да не падне.

Трябва да се знае, че изобщо източносредиземноморските сортове, към които принадлежат всички "български" сортове грозде, по правило  са много родовити и като следствие - склонни към претоварване.
В случая "лакомията" за висок добив наистина води до снижаване на качеството.
Затова, макар първенец, Маврудовото вино по правило е сянка на онези стари Чорбаджакови Мавруди, още повече, че Мавруд е късен сорт, петимен за топла есен, узряващ при този тип формировка в началото на октомври.
При сегашните, високи формировки, той изисква допълнителни десетина дни, за да постигне сравнима с чашковидната такава, захарност.

Добрата новина е, че сортовият аромат  и букет на това вино са различими ясно след няколко проби и остават в паметта на ценителя, точно както и тези на Гъмза или Мелнишко, например.
Маврудовото вино е като мастило: с плътен тъмночервен цвят, с виолетови нотки (но виолетово, различно и лесно различимо от това на каберне Совиньон!) и особено, "гладко", плътно таниново, ласкаво тяло, което, веднъж опитано, няма как да бъде забравено и объркано след това, то просто остава завинаги в паметта като първата юношеска целувка.

Не се заблуждавайте от описанията на носови аромати и букет (букетът е т. нар. "вкусов аромат", който изниква над носоглътката, след преглъщането на глътката вино). 
Всички те могат да зависят от технологията на производство, както и  от самото насаждение и подлежат на манипулиране от технолозите, в някаква степен.
Ако насадите по редовете в лозето през определени разстояния някакви билки, те непременно ще оставят ароматна сянка в гроздето и виното, в неповторима комбинация със потенциалите на самото грозде, да не споменаваме изобщо химическите "престъпления", които много технолози си позволяват с вината и които, впрочем, те се заклеват по време на обучението си, подобно на Хипократова клетва, да не правят ;)

Маврудът е наистина уникално вино и мястото му е на много повече от сегашния около един процент на насажденията от лозя в страната.

Той има страхотен потенциал за отлежаване, а опиталите този елексир наистина може да се считат за щастливци в световен мащаб.

В следващата статия очаквайте: Магията на Широката Мелнишка лоза, може би най-българския сорт винено грозде, но и вероятно най-пострадалия от "американското нашествие" преди един век по лозята ни.