Това каза в анализ, специално за Дир.бг, политологът проф. Александър Маринов.

В края на годината идва времето на традиционните обзори. За съжаление, у нас те по-често са повлияни от личните политически или делови пристрастия на авторите. Така пропускаме най-важното – да се огледаме и да видим накъде и как сме вървели през изминалите 12 месеца. Особено голяма отговорност на професионалните експерти-анализатори е да посочват грешките и заплахите.

Такъв подход е необходим не заради самоцелна любов към черногледството, а като изпълнение на аксиомата на нашата работа – „да се казва истината на властта“ (по заглавието на знаменитата книга на Арон Уилдавски). Но властта – това е не само политическата класа, а на първо място народът като върховен суверен, даващ властта и изискващ отчет за нейната употреба.

И така, какво постигнахме през отиващата си 2017 г.?

Без съмнение, годината бе трудна, тревожна и нервна. Не само заради предсрочните избори, предизвикани от поредното немотивирано измъкване от властта, а главно поради нарастващото напрежение и усещане за вътрешна и заобикаляща ни отвън нестабилност, несигурност и застрашеност. И въпреки че да се управлява и въобще да се прави политика в такова време наистина не е лесно, трудно може да се оспори преценката, че българският политически елит за поредна година показа, че не е способен да работи ефективно за дългосрочния просперитет на нацията. Тук много добре приляга известното спортно сравнение между „форма“ и „класа“ – първото е моментно състояние, второто е устойчиво формиран капацитет за високи постижения. Някои български политици и партии вече са способни в определен момент да постигнат върхова форма (за спечелване на конкретна изборна или друга битка), но все така нямат класата да употребяват получената власт в полза на обществото.

Поради това реалните доказателства за напредък са повече от скромни, а дори и там, където ги има, се дължат главно на стечение на обстоятелства, а не на добре премислена и последователно провеждана политика. Да вземем за пример текущото благоприятно отражение на аутсорсваните в страната дейности от сектора на новите информационни и комуникационни технологии. Те създават много добре (по нашите стандарти) платена заетост на една тясна прослойка от относително квалифицирани специалисти, но е трудно да се предвиди нито докога ще бъдат локализирани у нас, нито какви ще бъдат по-трайните позитивни последици за технологичната база и работната сила. Навлизането им се дължи не на систематично стратегическо развитие на възможности с инструментите на държавната политика, а на конюнктура. Освен това, неправилната интерпретация на усреднените показатели на ръста на доходите (дължащ се на високото заплащане на не повече от 50 хиляди души) замъглява катастрофалното положение сред останалите сегменти на работната сила и задълбочаващите се различия между областите.

Истината е, че от крехките тенденции на икономически напредък се възползва малка част от българското население. Доходите и спестяванията растат, но това се отнася за около десет на сто от българите, а в същото време бедността и изключването се задълбочават. На този фон демонстрираното високо самочувствие на политиците (предимно, но не само на управляващите) е безпочвено и има опасни последици. Случайни или второстепенни процеси, протекли през отминаващата година, се представят като твърда гаранция за неограничен национален възход. Нещо повече, поради късогледи рекламни съображения вниманието се измества от сериозните вътрешни проблеми към неоснователни претенции за някаква първенствуваща роля на страната в регионален и дори по-голям мащаб. Тук народната поговорка „На гол тумбак чифте пищови“ изглежда печално точна.

България не само няма капацитет „да води на запад и на изток“ (както тържествено обяви премиера от една европейска столица), тя не е в състояние дори да бъде равностоен партньор дори и на съседите си. Просто защото днес няма нужния политически, икономически и дипломатически капацитет, вкл. заради потресаващо ниското ниво на елитите ни. Революционното „откритие“, че Втората световна война е започнала от Балканите, е само тъжна илюстрация на нивото на мнозинството от нашите политически първенци. С една дума, време е да осъзнаем, че непрестанните внушения за постоянно възкачване по пътя на просперитета не са нищо повече от димна завеса, прикриваща движението „нагоре по стълбата, която води надолу“ (както гласи известното произведение на Бел Кауфман). Това много ясно личи от публикувания наскоро отчет за изпълнението на Актуализираната стратегия за демографско развитие на страната, на който общественото мнение не обърна особено внимание, а политиците четат, както дяволът чете Евангелието. Трябва като нация да спрем, да се огледаме и да се постараем заедно да вземем важни и трудни решения. Иначе нищо добро не ни чака.