- Добре, а този защо е тук?

Въпроса зададе младеж, който бавно се разхождаше със свой приятел.

- А, май скоро го сложиха. Е какво пък...

"Сложеният" е Роналд Рейгън, президент на САЩ (от 1981 - 1989 г.), приживе много подиграван, макар далеч по-прозорлив и съобразителен от Джордж Буш-младши. Свързват Рейгън с падането на комунизма, то може да е по-скоро съвпадение, но вече никой няма да разплете тези неща.

Мен ако питате, бюстът му в парка не е като за "исторически" президент, той там е един някакъв прилежен чиновник. Да не говорим, че не личи нищо от онзи снажен каубой с крива, но ослепителна усмивка, какъвто Рейгън беше като холивудска звезда.

... А онези момчета поспориха в движение и продължиха в лятната вечер и си рекох: 2017-та година, слава Богу.

Защото помня, че път на Запада в Южния парк отвори паметният камък за Манфред Вьорнер (1934 - 1994, ексшеф на НАТО, приятел на Паси). Също не е ясно защо е там. Когато я откриваха обаче все още бяхме готови да се хванем за гушите заради нов или стар паметник.

(Южният парк отдавна има вземане-даване с чужди исторически фигури. Поставиха хубави паметници на латиноамерикански герои; те отидоха всичките за "ба-а-а-акър"; казвам това демократично и толерантно, без да се заяждам с нито един етнос и нито една полиция. Пак от бакър се изправи край зеленината Михайло Обренович, той още не е продаден и претопен, но мнозина смятат, че баш този сръбски княз няма какво да дири в българската столица. И тъй нататък...)

***
Не щеш ли, оказва се, че и през 2017 година паметници напират да завладеят публичното пространство.

Хронични са конфликтите около поругаването на паметника на Съветската армия, но там въпросът е по-сложен, не само поради повечето изминали години. С Червената армия у нас са свързани и международни отношения, и биографии, и поколения. Кого да упрекнеш, че се вживява прекомерно?

Ето обаче, че на авансцената на българската политика, на гражданската активност изскачат и млади паметници - като онзи пред НДК, като "чинията" на Бузлуджа*. И това става някакви 2-3 месеца след избори, когато има предостатъчно актуални проблеми пред страната и проблеми пред хората, вкупом или един по един, семейство по семейство.

***
Не само за България 90-те години в Европа бяха разтърсени от яростни спорове за паметници, гробове, кости, ексхумации, препогребвания и т.н.

У нас обаче това се проточи и провлачи неимоверно. Така стана, защото нароилите се партии трудно намираха с какво да се представят и разграничат от другите. Спасение намираха в историята.

Да, нелепо е БСП в днешния ден да търси знаме в "чинията" на Бузлуджа. Но и за традиционната десница визитка се явява, че неуморно води битка против КГБ, вероятно ще я води поне още 20-ина години. А уж нетрадиционният г-н Борисов периодично си помага в политическата полемика с атентата в "Света Неделя" (1925 г.), за който вероятно още не е знаел като член на БКП.

***
Днес правителството в сгъстен ритъм нарежда кое как трябва да бъде, за да бъде всичко в ред: учениците да учат и да излизат от училище грамотни; по пътищата да не гинат хора; да няма контрабанда... Все хубави неща.

Опозицията също напира за хубави неща: не оставя въпроса за неиздължените заплати, подкрепя обоселите полицаи, гневи се от хроничния произвол на т.нар. частни съдебни изпълнители.

Наивно е може би да чакаш едните и другите да седнат и да решат относително трайно поне един от тези въпроси. Но вижте - те дори не се залавят ДА СПОРЯТ ясно и смислено по един от тях.

Те се замерят с обществените проблеми като с камъни. А споровете им са за европейско председателство, за изтребители, за кой какво казал на президента, и - върхът (!) - за паметници. За пустите паметници кипят дискусии, редуват се политически и естетически битки, за паметници се свикват протести.

По принцип лошо няма, нека живеят пристрастията човешки, нека сблъскваме идеи и вкусове, нека всички - всеки по своему сме белязани от спомените, старите обиди, вижданията на бащи и дядовци.

Но истината е, че щом 28 години (!) след началото на промените толкова се горещим за паметници, за миналото, значи малко се грижим за днешното и още по-малко за УТРЕ.

Казано по-направо, не ни пука какво става в училищата, щом най-важна ни е онази "чиния".

Нима е сложно да се разбере - ние, дали със зор, или неусетно, вече прецапахме 1/6 от XXI век.

- - -
* Днес този паметник си има защитници и те в много отношения са прави да го бранят, не ги коря. Но, помислете, той стърчи там по една-единствена причина: през 70-те години не е имало кой да каже убедително: "Другарю Живков, НЯМА НУЖДА от това чудо!" Или е имало кой да каже, но не е съумял...