Така смята, на основата на дългогодишни изследвания, Антонина Желязкова, културен антрополог, директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия ( IMIR )

- Госпожо Желязкова, и това лято само тежки инциденти - като тези в Асеновград, Бяла или Смолян, ни подсещат, че в България тлее етническо напрежение. Как изглежда неговото развитие под повърхността, в дълбочина? Влошават ли се нещата, или се задава някаква, поне слаба положителна тенденция?

- Положителната тенденция е само в намеренията. Добре е образованието на децата да се превърне в приоритет, супер е да се изгради "образователна магистрала", но защо ли звучи като "Града на слънцето"*. Ще видим как ще потръгне...

- А в другата посока?

- В момента нещата се влошават, защото нараства броят на неграмотните роми, съответно на онези, които нямат и един ден на пазара на труда. Това води до десоциализацията и криминализацията на значителна маса хора. Вече измира поколението на ромите баби и дядовци, които бяха грамотни, за да попълват социалните и здравните документи на внуците си и да им помагат с пенсиите си.

Има и един малък процент, който се покачва, но ние още не сме в състояние да го забележим, нито него, нито ефектите му. С подкрепата на донори и НПО, чрез стипендиантски програми все повече роми завършват средно и висше образование.

Когато от 0, 2% висшистите са станали 2% това вече е нещо. Те обаче се включват в общата миграционна тенденция. Моите най-любими студенти роми ми се обаждат от Лондон, Франкфурт, Брюксел...

А онези, които се връщат - като образованите роми от Долни Цибър, и поемат всички основни функции в селото, показват, че е възможно и оптимистично развитие.

- Дали наистина е възможно?

- Някои от образованите ромски представители имат надеждата и идеята, че сега (в първите две десетилетия на ХХІ в.) се случва ромското възраждане, подобно на българското през ХІХ в.

Би било радостно да е така, но едва ли. Защото липсва фундаментът на едно възраждане, който е свързан най-напред с много труд и икономическо натрупване, разбира се и с инвестиране и упорство в образованието.

След Освобождението се засилват тенденциите за усядане на ромите, за по-широко включване в земеделието, а и в индустрията. Явяват се тенденции към нещо като "ромско възраждане".

Но това е минало, сега имаме обратната социална, икономическа и образователна тенденция.

- Дори драматични, инцидентите, за които стана дума, отшумяват, остават "чудо за три дни". Това, според вас, хубаво ли е, или е по-скоро смущаващо?

- Това е логиката на живота. Адаптираме се към ситуация, в която сблъсъците зачестяват, омразата и разделението нарастват, справедливостта и правосъдието са дефицитни и конфликтите се решават сравнително бързо със сила, дори с военна техника. Хората свикват с насилието и подобен род напрежения се превръщат в рутина.

Добре е, че силите на реда действат бързо и сравнително адекватно, за да се избегнат жертви, да се обуздаят агресивните нагони от двете страни.

Смущаващо е, че пропуснахме две десетилетия и половина, и зейна тази социална и културна бездна между ромите и всички останали. Вече става дума за две страни, които се изправят една срещу друга, поради социално и културно неравенство. Това означава изолация, отхвърляне, фронт…

- В инцидентите се повтаря "схема". Групи младежи, тръгват на саморазправа и вероятно част от тях дори си вярват, че "спасяват България". Проблемите се оказват само в един "триъгълник": роми - патриотични бабаити - полиция. Как коментирате това?

- Съвсем не мисля, че "патриотичните бабаити" са по-щастливи от бедните роми. Те също се самоусещат като онеправдани, лишени от възможност да се реализират и да живеят достойно.

Тяхното образование, макар да е факт на хартия, всъщност е формално и без душа, без особена перспектива. То е изпразнено от смисъл, когато след училище не е възможно да се реализираш така, че да поддържаш семейството си и да се чувстваш вътрешно удовлетворен. Тази неудовлетвореност логично води до натрупване на омраза и агресия.

Тези млади хора, разбира се, са и насъсквани от политическа расистка фразеология. И те търсят враг. Те не си представят, че е възможно - вместо да търсят мъст в Асеновград - да кажат "ето, нашият клуб по гребане, ще включи и роми, за да се радват децата  на спорта заедно".

Разбира се за целта се иска много подкрепа от общинските власти, от държавните институции, от църквите.

- В отношенията "роми (цигани) - българи" няма ли вече изгубено време? Много ли е то, има ли начин да се "навакса" закъснението?

- Има безценно и непоправимо изгубено време, защото негативите и необратимите процеси се натрупват. Естествено е, едно ромско дете, което съжителства с грамотна баба и дядо, работил цял живот, да е различно от сегашните...

Загубеното не е възможно да се навакса, защото то е изхвърлен на бунището потенциален човешки капитал. Обаче е възможно, дегенеративният процес да бъде спрян с образователни и социални мерки, приложени с много политическа воля.

Просто ще тръгнем отначало, както в началото на ХХ век и след 10-15 години ще видим първите добри резултати. Тогава може да сбъдне и мечтата на моите образовани ромски приятели за "Ромското Възраждане". Дай, Боже!

- Откъде да се започне? С какви усилия? Кой да го започне?

- С политическа воля, с пари, със стипендии и със строги закони, които да се прилагат, а не само да се пишат. Трябва да се ангажират всички - държавните и общинските институции, училищата с целия си ресурс, законодателите и правораздавателите, и да се търси помощ от църквите и гражданските организации

През 90-те, когато давах стипендии за роми, в моя квартал ме нападаха със злоба съседи, които ме познават от дете: "И ние сме бедни, и ние искаме нашето дете без пари да учи музика, рисуване и английски и т.н. А те ми откраднаха чантата в тролея…Дай на нас, не на тях…"

Моят прост аргумент, че децата, които са прибрани в училищата, няма да са на улицата, никак не бяха разбрани. Сега сме длъжни да приемем мерките (ако има такива), колкото и да ни е тежко, защото това е за бъдещето и на нашите деца и внуци.

- От години имаме съвет по етническите въпроси, написани са стратегии, имаше десетилетие на ромското включване. Но не остават ли тези неща в някакъв друг свят, успореден на реалния?

- В пъстра страна като нашата не е никак лошо, че има подобен съвет, който събира водачите на етническите и религиозните общности, за да си поговорят по разни теми, да се поскарат, дори да си поклюкарстват. Да си уважават празниците, премиерите на издания, концертите. Възможно е, те да не вършат особена дейност с видими ефекти, но дори символичното им съществуване и събиране е от значение.

Този съвет е знак за нашата контактна зона, защото демонстрира, че етноси и изповедания си говорят, седят на една маса, ако стане нещо лошо вероятно ще се разберат за решение. А и са структура в Министерски съвет, бързо биха се намесили, щом нещо излезе извън контрол.

Моят съвет е, в тази структура към Министерски съвет, да бъдат поканени и представители на имигрантските землячески дружества, на бежанците.

- Преди време, на основата на наблюдения за търканията "българи - роми", вие предрекохте, че "Атака" ще влезе в парламента, а никой не го вярваше. Нещо подсеща ли ви и днес за подобна политическа новина, за прогноза?

- В момента се занимавам единствено с прогнози за близките съседни страни, защото там е тревогата ми. Сериозно се безпокоя за ситуацията в Турция, но това е друга тема.

- Какъв въпрос по тази тема да ви задам, за да получа оптимистичен отговор? За happy end, щастлив край на интервюто. Бихте ли ми подсказала?

- Въпросът е "Какви са ромите?". А ромите са като нас, когато са образовани. Преди време бях на юбилея на мой приятел ром, който беше събрал тримата си сина, снахите, внуците, близки роднини и приятели.

Беше наслада да наблюдавам голямото семейство и да разговарям с всеки от тях - журналисти, поети, лекари, адвокати, майстор-готвачи, и разбира се - музиканти.

Нито за миг нямаше разлика между тяхната и нашата многолюдна фамилия, когато сме на подобни събирания. Единствено, когато започнаха да свирят и пеят, се разбра, че са много по-майстори от нас.

- - -
* Т.е. утопия, от заглавието на знаменитата книга (1602) г. на Томазо Кампанела.