Поради редица причини случилото на изборите в Италия е ярка илюстрация на състоянието на европейската интеграция.
В Германия най-после след 5 месеца беше съставено правителство, след като Германската социалдемократическа партия (SPD) се съгласи на коалиция с консервативния Християндемократически съюз (CDU) и баварската й сестринска партия Християнсоциален съюз (CSU).

Избирателите в Италия обаче гласуваха за евроскептични, дори анти-ЕС насочени партии, посочва Йозеф Янинг от Берлинския офис на Европейския съвет за външна политика.

Докато немският вот отваря възможността за обсъждането на европейски реформи, италианските избори изглежда я затварят. Който и да застане начело на следващото италианско правителство, той ще е консуматор, но не и архитект на реформи.

Меркел: С ”Божията помощ” в 4-ия мандат

Четвъртото правителство на Ангела Меркел поставя Европа в основата на своята програма, но не защото иска да е също толкова амбициозно по въпроса за реформата на ЕС колкото е френският президент Емануел Макрон. Кабинетът на Меркел по-скоро се води от две други съображения.

На първо място, „дългът към Европа“ легитимира рязката промяна в поведението на SPD – от отказа за участие в поредната широка коалиция към присъединяването към такава. Европа трябва да се подсили, а това изисква стабилно мнозинство в немския парламент. Европа е това, което разделя играчите в немската политика на „ние“ и „те“. 

Второ, европейската реформа е важна за Германия, защото е важна за Макрон. От немска гледна точка, той може да постигне това, което Саркози и Оланд обещаха, но не успяха да направят.

Програмата му за вътрешната реформа е твърде важна, за да позволи Германия тя да бъде отслабена заради провал на плана му за реформа на ЕС.
За Меркел и правителството й не е необходимо Макрон да постига невероятни успехи (а и не трябва от гледна точка на немските интереси), но в никакъв случай не трябва да се проваля.

Новото немско правителство е готово да инициира някои реформи в еврозоната и фискалната политика като създаването на постоянен Европейски валутен фонд (изначално немска идея) и нов бюджет за финансиране на структурни реформи (въпреки че Берлин би предпочел идеята да е отворена за всички страни членки, а не само за 19-те от Еврозоната).

Същата е позицията на Германия по външната сигурност – нито PESCO, нито френската инициатива за по-силна Европа ще решат проблема на Германия, но и двете изглеждат достойни за подкрепа.

Франция се нуждае от силни партньори, за да балансира силата на Германия, а Италия е най-важният от тях. Германия също се нуждае от силни съмишленици. Традиционно това винаги е била Италия като голяма страна-членка, заинтересована от подсилването на европейските институции.
Заради това изборите в Италия са такава пречка за френско-немския план.

Пробивът на евроскептици в Италия

Въпреки че одобряват финансовите аспекти на френската програма за реформи в ЕС, нито „5 звезди“, нито „Лигата“ подкрепят условността и рамката, при която ще се извършват трансферите на фондове. И двете партии отказват външна намеса от Берлин и Брюксел, а кампанията им беше насочена към противоположното на това, което може да бъде подкрепено чрез еврофондове. Освен това те нямат интерес от стария немско-италиански стремеж към „все по-тесен съюз“ и Европейска конституция.

Политиката обаче е само част от проблемите на Италия. Състоянието на икономиката на Италия, публичните финанси и качеството на управление са по-съществени в контекста на реформите.

Италия е страната, в която пристигат повечето бежанци, което претоварва капацитета на държавата. За да бъдат успешни, европейската политика по миграция и Европейската гранична охрана се нуждаят от активното участие на Италия.

Какви други варианти остават за Берлин и Париж в такъв случай?


Ирландия се нуждае от повече подкрепа за Брекзит отколкото самата тя може да окаже по дневния ред за реформите. Португалия направи каквото можа, за да се справи с финансовата си криза, но все още е уязвима. Най-големият възможен принос на Гърция е да не се появява в заглавията на вестниците. Малта е твърде малка, а Кипър е по-скоро спънка.

България и Румъния са заети с въпроса за върховенството на закона, борбата с корупцията и подготовката за Шенген, което не оставя неангажиран политически капитал.

Вишеградската група се обявява срещу всякакво задълбочаване на интеграцията. Словакия е може би единственото изключение, но само по отношение на немския план за Еврозоната. Балтийските страни изглеждат отворени и готови за сътрудничество, но нямат необходимата тежест да убедят останалите. Те биха могли да се включат в коалиция, но не могат да изградят такава.

Това изключване на потенциални партньори може да звучи цинично, но отразява проблемите на Макрон и Меркел. Единственият друг останал център на сила е групата на „богатите седем“ – Скандинавските страни, Бенелюкс и Австрия. Тези държави имат финансовия ресурс за действие, но в четири от тях коалиционни партньори в правителствата са изразено евроскептични или националистически партии. При тях е по-лесно да постигнат консенсус по това какъв ЕС не искат.

Европа не е изключение за горчивите уроци на „политиката през пръсти“. Статуквото се оказа невъзможно в няколко значими области от европейската политика, но европейската политика не е настроена в режим за велики открития.

Сега не е моментът да измисляме наново Европа, въпреки че изглежда решаващо малките стъпки, които могат да бъдат предприети по фискалните и валутни проблеми, миграцията и сигурността да бъдат предприети наистина. Това сега е основното предизвикателство пред Меркел и Макрон.