Праляк вече влезе в историята със своето самоубийство при произнасянето на присъдата на Международния трибунал в Хага.

След като чу присъдата: 20 години затвор, генералът се изправи и изрече:

"Аз не съм военен престъпник! С презрение отхвърлям присъдата ви!", след което изпи отрова. Впоследствие се оказа, че тя е била цианкалий.

Тази постъпка потресе не само Балканите. Трибуналът не е излязъл с официална позиция. На сайта му са публикувани няколко общи изречения, сред които и съболезнования към близките на генерала.

Разбира се, най-силни реакции имаше в самата Хърватия. Президентът на страната Колинда Грабар-Китарович прекъсна визитата си в Исландия. Премиерът Андрей Пленкович нарече присъдата "несправедлива", а в Загреб народът направи огромен кръст от запалени свещи и надпис " HEROJ" (ГЕРОЙ).

Тези, които следят сагата около въпросния трибунал, вероятно си задават въпроса, "а къде бяха всички тези добри католици, когато бе сключена сделката между хърватските политици и Трибунала в Хага"? Сделка, след която доказаните палачи на сръбско население Анте Готовина и Младен Маркач бяха освободени и обявени за невинни, а уважаваният дори от сръбските си противници Праляк беше назначен за жертвен агнец.

Теоретично генералът можеше да излезе от затвора сравнително скоро: от 20-те години присъда той вече беше излежал 13, а бидейки в добро здраве, вероятно щеше да излезе след по-малко от оставащите му 7 години.

Но за него това е било неприемливо. Генералът не разбираше за какво го съдят и защо е задържан толкова време в затвора (макар при доста добри условия).
Праляк не е от старите "идейни" усташи, които с хиляди се стекоха от цял свят на територията на Хърватия в началото на деветдесетте, за да получат своя дългоочакван реванш от "сърбите  и комунистите". Неговият национализъм е плод на ума и емоциите, а не 'наследствен" или идеен, нито религиозен.
Последното, впрочем, се демонстрира ясно от самия акт на самоубийство: в почти всяка съвременна религия това е непростим грях.

Бъдещият генерал изгрява в политиката  и общественото пространство през 1991 година, когато сформираният и ръководен от него батальон, съставен основно от интелектуалци и хора на изкуството, успяват да отбраняват и удържат градчето, където той живее тогава, Суня, от превъзхождащите по численост и с несравнимо по-добро въоръжение, части на сърбите и Югославската Народна Армия.

Отдалият по-голямата част от дотогавашния си живот на киното и театъра интелектуалец, дава името на батальона си, станал известен като "театралният батальон".
Той и неговите хора са лишени от това, което впоследствие ще вземе превес на много места по фронтовете на тази "мръсна" война и ще стане известно като "усташка романтика".
Последната се олицетворява от многобройните парафашистки формирования, както и откровени криминални утайки, изплавали  на повърхността на обществото в тези размирни времена, не само от хърватска страна, разбира се.

Точно затова и присъдата на генерала изглежда особено несправедлива. 
Бързо търсене в интернет показва, че генералът е предоставял нееднократно личните си автомобили, както и хеликоптера си на командващ фронта, за да транспортира болни цивилни, сърби и мюсюлмани до близките болници, както и  че е спасявал колони от невъоръжени бежанци от паравоенните формирования, воюващи на хърватска страна.

Освен всичко останало, той е обвинен и в разрушаването на историческия мост на Дрина в Мостар.

Всеки, който познава генерала е наясно, че той няма как да е издал заповедта за артилерийския обстрел на моста.
Дори сръбските му врагове споменават с половин уста, че това е така.
Нещо повече: един ден преди разрушаването на историческия символ, той е отстранен от длъжността началник-щаб на хърватските сили  за отбрана, благодарение на подмолните действия на друг висш хърватски военен: Младен Нателич, известен с прякора си Тута.
Нателич е пълната противоположност на генерала-интелектуалец.

Като 20-годишен той емигрира от родния си Широки Брийег в
Германия, където се забърква с наркотърговия и успява да стане троен агент: на германските служби БНД, югославската тайна полиция УДБА и българската ДС.

По същото време, когато Праляк ръководи своя Театрален батальон, Тута вече е начело  на банда главорези, събрани от цял свят, практически недосегаеми и използвани за особено  мръсни операции от тогавашното хърватско ръководство ("на война като на война").

Известно време двамата делят една обща стая в Щаба на хърватските сили за самоотбрана, но органически не се понасят. Може да се предположи как завършва това противопоставяне и то завършва точно така. Обиграният в интриги и подмолни игри в крайна сметка успява да отстрани от щаба "генерала-интелектуалец", който по-късно  е пожертван "в името на европейското бъдеще".

"Геройствата" на Тута не са предмет на тази статия, а който се интересува, има многобройни свидетелства в интернет.

Много е красноречив, обаче, подходът на справедливия и безпристрастен Трибунал спрямо двата типа персонажи. Праляк вече не е сред живите.

За разлика от него, Тута е осъден със същата 20-годишна присъда, а през 2013 е освободен от топлата и луксозна килия на италианския затвор (където е изпратен да излежава срока си) заради "лошо здравословно състояние".
Понастоящем Нателич-Тута се радва на видимо добро здраве и може да бъде видян в родната Хърватия.

Автор на горния текст, с незначителни съкращения и редакторска намеса, е Евгений Крутиков. Той е балкански анализатор в редица руски медии и е воювал като офицер-доброволец на страната на сърбите, включително срещу ръководени от Праляк военни части. Оригиналното заглавие на материала е "Генерал Праляк беше симпатичен като враг и като личност."

Има един любопитен момент за любителите на знаци и символи.
Присъдата на Слободан Праляк трябваше да бъде последната присъда на Трибунала за Военни престъпления по време на войните в бивша Югославия. Историята с уважавания дори от враговете си генерал-интелектуалец и неговият антипод е добър символичен реквием за дейността на въпросния трибунал. 

Има ли още вярващи в абсолютната и "задължителна" справедливост?