Темата за Истанбулската конвенция продължава да е актуална. Потърсихме за мнение психолога Дияна Видева, член на УС на Асоциация „Деметра". Тя е човек, който пряко се сблъсква със случаите на домашно насилие. Ето какво сподели тя пред Дир.бг.

- Г-жо Видева, породи се голям дебат в обществото около Истанбулската конвенция. Измести ли се фокусът от основната тема, която е домашното насилие?

- Да, фокусът категорично се измести. Конвенцията още в заглавието си говори и има конкретни цели и приоритети – става въпрос за защита от насилие над жени и деца. Както и насилие, основано на пола. И това, което според мен измести фокуса, е думата „gender“ или обяснението на т.нар. „социален пол“. Целта на конвенцията е премахване на насилието във всичките му форми, като акцентът са уязвимите групи.

- Кои са тези групи?

- Става въпрос за жени, деца, хора с увреждания, хората с различна сексуална ориентация. Именно тук се измести фокусът, че едва ли не хората с различна сексуална ориентация ще ни превземат.

- По-скоро, че ще получат други права...

- Не е така. Целта на конвенцията е защита на всички уязвими групи от насилие – жертвите домашно насилие, жертвите на трафик, жертвите на сексуално насилие и т.н. Нашата практика в кризисните центрове показва, че насилие се упражнява над възрастни хора, хора с увреждания. Разбирате, че тук става въпрос за такива хора, които няма как да се защитят адекватно. Жена с увреждания е двойно по-незащитена.

- Какъв е основният проблем, с който се сблъсквате?

- Домашното насилие, като тук жертвите са най-вече жени и деца. Преди две години стартирахме и със специализиран център за жертви от сексуално насилие.

- Колко е близка границата между домашното и сексуалното насилие...

- Изключително често се преплитат нещата в различните форми и видове насилие. В много от случаите домашното насилие е свързано и със сексуално, а в последствие и с трафика с цел сексуална експлоатация. Тук става въпрос и за т.нар. изнасилване в брака. А това деяние не е регламентирано в закона. И тук конвенцията може да свърши много полезна работа и да защити жертвите. Признаването на изнасилването в брака ще е голяма стъпка напред, ако влезе и се дефинира от закона като престъпление, ако се криминализира. Към момента това насилие не е дефинирано и не носи последствия за насилника.

- Това звучи странно. Прието е в един сексуален акт партньорите да участват по собствено желание. Когато хората имат и брак, това е повече от нормално...

- Да, странно звучи. Съгласна съм с това. Но на мен няма да ми е ОК, ако ме изнасилват в брака. Аз, като психолог, вече спокойно мога да кажа, че това е проблем. За мен повече звучи странно това, че няма към кого да се обърна, няма кой да ми помогне, а държавата няма необходимите механизми, за да вземе мерки и да защити пострадалите. Ето тук пряко говорим за насилие с цел секс. Прието е сексът да е доброволен акт на двете страни, а не да е свързан с физическо насилие. Но не винаги е така.

- Колко е трудно на една жена да каже край и да се раздели с насилника, с когото живее, ако визираме изнасилването в брака?

- Трудно е. Тук говорим за поредица от зависимости във връзката. Първо, изнасилването в брака е трудно доказуемо. Физическото насилие е по-доказуемо. Тук все пак имаме и Закон за домашното насилие, но той е граждански. Трудна е раздялата в една такава връзка, защото насилникът държи жертвата с редица неща. И като добавим към това, че насилникът няма как да бъде санкциониран, нещата застиват в една точка. А в конвенцията едно от нещата, на които се набляга, е именно криминализирането на домашното насилие, сексуалното насилие, на изнасилването в брака, на ранните бракове. Към момента ние нямаме регламентирано такова нещо в законодателството. Нямаме и защита от преследване. Може да се издаде ограничителна заповед. Но ако той се движи зад нея на въпросните 100 метра, ако я чака на ъгъла, ако й изпраща заплашителни есемеси? Как би се чувствала жертвата? Това не е ли тормоз? В момента преследването не фигурира в законите ни.

- Явно ролята на държавата ще е друга, когато се приеме конвенцията?

- Преследването ще влезе в законите ни. Ако се криминализира като деяние, тогава вече насилникът може да бъде задържан. Домашното насилие в момента се отсъжда по Граждански закон. Трябва да има тежка телесна повреда или убийство, за да се приложи Наказателният кодекс. За всички останали форми на тормоз – преследване, заплахи по телефона, обиди и т.н., в момента няма адекватна защита за жертвата.

- С колко случая на домашно насилие на година се сблъсквате?

- В Центъра по превенция на насилието в Бургас имаме около 230 сигнала на година. Отделно има настанявания в кризисния център. Там местата ни са само 8. Настаняването там е за период от 6 месеца. Управляваме и два Кризисни центъра за деца - жертви на насилие и жертви на трафик на хора. И двата са с капацитет от по 10 места.

- При децата имаме по-голяма законова защита. С конвенцията как ще се доразвие тя?

- Ще имат още по-голяма защита. Знаете, че в България шамарът не се води насилие. Даже се приема като част от домашното възпитание в много от семействата. Доказателства към тези думи са фактите, че забелязваме ръст на агресията в училище или от страна на ученици.

- В последно време станахме свидетели на редица такива инциденти, даже имаше и смъртен случай...

- А всичко това си има корени. Те идват от семейството. Когато има конфликт в семейството, той ескалира през децата. Те възпроизвеждат после този модел. В конвенцията се акцентира и върху това да има образователни модели в училищата. Това срещна голяма съпротива от образователните институции. Няма как и няма защо ние да държим капсулирано нашето образование. Хората в Европа дискутират тези проблеми в училище, а ние ще ги забраним, за да не би да им се случи да избират модел на поведение. В момента кой спира някого, който е избрал или му се е наложило да бъде различен? Как ще забраните на човек да бъде различен? И децата ни не се ли сблъскват с това в един момент на улицата. Тогава какво правим?

Конвенцията няма противоречие с Конституцията. Въпросите с т.нар. недискриминативност ги има в други наши закони. Това не е нещо ново за страната. Защо сега се реши, че не е обяснено. Според мен в момента ставаме свидетели на борба на идеологии, борба на интереси. Основният момент в конвенцията е да се криминализират форми на насилие, които в момента не са законно регламентирани. Ще се включат и ранните бракове. Сега в единия кризисен център имаме момиче на 12 години, което е бременно. Кого да спасяваме по-напред в този случай? Момичето или бебето? А отговорът от общността е: „При нас това е традиция!“

Никой не иска да живее в среда на насилие. И ако продължаваме така... Ако се затваряме от външния свят, че все едно тези неща не се случват, какво правим... И още нещо искам да добавя. България е подписала конвенция на ООН за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените /CEDAW, 1979/, обн. ДВ, бр. 17 от 02.03.2010 г. Тя е в сила за България от 10.03.1982 г. През 1993 година Декларацията на ООН за елиминиране на насилието срещу жени е първото международно споразумение, което полага дефиницията на насилието като принадлежащо към женския опит.
 

През 1995 година тази дефиниция се разширява в Пекинската платформа за действие, където насилието срещу жени се определя и се добавя и нарушаването на правата на жените в ситуации на войни, включително и системни изнасилвания, сексуално робство, насилствено забременяване и др. Сегашната Конвенция 210 на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (2011г.), така наречена Истанбулска, надгражда предходните и се явява „фундаментална основа в международен план срещу насилието над жени и домашното насилие”. Тя обединява опитът на много страни като правен инструмент и механизъм, надгражда закони и пази повече жертвите. При един контент анализ на документа ще се открие основно „насилие над жени” и „Превенция, Протекция и Преследване”. Просто сега се засилва ангажиментът и на държавата. Кое е неразбираемото в случая...