В оригинал той прозвуча така - "Кога ще се оправим?", докато пародийната му форма бе "Шъ съ оправим". До момента обаче отговор така и не е даден нито пък сме се оправили. Не са обяснени и причините това все пак да не се случи.
 
На пръв поглед след 1989 година постигнахме почти всички национални цели, формулирани още в началото на прехода-влязохме в Европейския съюз, преди това станахме член на НАТО, имаме добри отношения с всички страни не само в Европа. получихме пари-инвестиции, подпомагане, безвъзмездни траншове.
Но хората у нас са недоволни и с право. Има усещането за безизходица, младите са скептични, безработните - обезверени, работещите - в огромната си част са бедни. Ножицата между малцината свръхбогати и масата бедни продължава да се разтваря. Държавният дълг се върна на нивата от 1988 година, политическата класа е с много ниско доверие, съдебната система и парламента на практика са мразени от повечето българи.
 
Защо се случи така и дали България изживява за първи път подобна ситуация. И кой е виновен?

Една от причините за състоянието ни в момента и обезверяването на българите е обезкървената ни нация заради изтичането на най-умните, предприемчиви и готови да работят по западни стандарти хора. Цифрите са страшни - между милион и милион и половина българи са икономически и социални мигранти. При малко под 9 милиона население в навечерието на промените. 
 
Който можа, замина. Който намери кураж, замина. Върнаха се малцина, повечето се устроиха някъде там, на Запад и не мислят да се връщат. Не всички от тях са добре, както са си мислели, но това, че остават, е достатъчно красноречив факт.
 
Тук останаха нерешителни, неподготвени, възрастни. Между тях има и много качествени хора, но те или не получават шанс, или не са склонни да си пробиват път чрез нарушаване на законите и пренебрегване на морала. Рядко някой стига до положение, при което да може да влияе на вземането на решения за икономиката, политиката и обществото. 
 
Липсва ни средна класа, която на основата на своята финансова независимост, да се опита да насочи страната в правилната посока. Малкият и среден бизнес е на ръба на оцеляването и зависи изключително много от чиновниците бюрократи. Защото и двата финансови потока, които се наливат пари в икономиката са подчинени на държавни структури-европейските фондове и търговете по обществени поръчки. 
 
В страната останаха и хора, които пробиха в политиката и икономиката. Въпросът е как успяха. Бизнесмени, направени такива по силата на познанства, приятелства, родови връзки и дори късмет, но и държани под око. Те също зависят от чиновниците и лидерите - една тяхна дума и пристигат проверки отвсякъде - данъчни, прокуратура, санитарни власти. Затова си налягат парцалите и слушат. Политици, депутати и министри, които на 100% зависят от волята на лидера. Една дума против волята му и са аут. Такава ни е системата и тя не е избрана случайно.
 
За да се променят нещата, трябват хора - подготвени, мислещи за обществото заедно с мислите за забогатяване или издигане във властта. Те трябва да дойдат с годините, при смяната на поколенията, поне такава е историческата логика. 
 
Защото това не е нещо ново, случвало се е и преди, преживели сме го и пак сме се изправяли, но за това са били необходими години. Когато България пада под турска власт през 14 век цветът на нацията, най-образованите, най-богатите, най-предприемчивите и издигналите се, аристокрация и воини, търговци и занаятчии, отива под ножа. Остават тези, които не са били смятани за опасни за новите владетели, или тези, които променят религия и манталитет и започват да им служат. Знаем какво следва-пет века робство. И едва през Българското Възраждане нещата започват да се променят.
 
Обезкървили са ни войните - Балканска, Междусъюзническа и Първа световна в началото на 20 век, както и политическите боричкания около свалянето на правителството на Александър Стамболийски през 1923 година. Пак цветът на нацията, запленен от националните идеали и залъгван от политиците и царя, е жертван в окопите и по бойните полета или избиван в братоубийствени сражения и по полицейски участъци. Преживяла истински икономически, социален и битов бум в края на 19 и началото на 20 век, страната отново трябва да ражда, отглежда и издига най-добрите си чеда, за да тръгнат напред всички.
 
Прави го донякъде успешно, но просто времето не й достига. Идва 1944 година и отново по политически причини много от тогавашните политици, бизнесмени, земевладелци падат под ножа на новата власт. Страната се гърчи, а начело застават не само неподготвени, но и политизирани до крайност хора, които с желязна ръка налагат новия ред. Достойни, умни и неоцапани с кръв хора са натирени по села и паланки, по затвори и лагери заради произход или притежание на имоти, предприятия или магазинчета. Не се използва потенциалът им да работят, създават закони и водят другите.
 
Знаем какво последва - 45 години държавен социализъм, желязна завеса, издигане на близки до силните на деня, роднини, братовчеди, земляци. И застой, огромен за страната ни държавен дълг.
 
След 1989 година отново преживяхме обезкървяване, този път напълно демократично. Без кръв, насилие или политически напъни, но със същия резултат. Падането на желязната завеса отвори път за много хора, предприемчиви, умни, знаещи езици и готови да покорят света. И за авантюристи, разбира се.
И те го направиха. възможно е това да беше така необходимата ни средна класа. Днес  значителна част от тези милион и половина пращат пари на останалите си в България близки и това е финансов поток, сравним с европейските фондове, които ползваме.
 
Ще преодолеем ли и това обезкървяване? Ще преживеем ли отново своето възраждане? Сигурно, но ще трябват поколения и години. Да се родят  и израснат хората, които няма да се прехласват по жълти новини и жълти политици, няма да получават бизнеса си наготово или под условие, ще спазват законите и ще градят истинска икономика и гражданско общество. 
За които мутрите, напращели от мускули и безпардонни навсякъде няма да са пример за подражание. А политици, които ни излагат, корумпирани или безлични, ще бъдат сваляни от постовете и позициите си от обществото.
 
Колко време ще е необходимо, никой не може да каже. Процесът може да се проточи с десетилетия, особено, ако не създадем сега условия младите да останат в страната и да намерят пътя си тук, а не на Запад. Да дадат нещо за страната си, но и тя да им даде-сигурност, правосъдие, перспектива, поле за изява и бизнес.
Тогава вероятно ще се оправим. Ако пък това не се случи, ще продължим да агонизираме. Докато станем нация от пенсионери, разчитаща на помощи независимо откъде-от бюджета, Европа или бизнесмени с много натрупани пари.
Може сега живеещите в страната да не видят това. Дано обаче следващите поколения го доживеят, за да има бъдеще за България.