Как се стигна до погромите срещу арменците в Сумгаит

През 2018 г. се навършва столетие от борбата на арменците от Нагорни Карабах за независимост.

19:25 | 3 март 2018 42 2555 Wikimedia

Днес тази борба продължава с още по-голяма упоритост, защото Кавказкият регион е в центъра на Черноморско-Каспийската зона на сигурност. Тук се сблъскват геополитическите интереси на Русия, САЩ и ЕС и на регионалните играчи Турция и Иран.

Кавказкият регион е като Балканите - стар, с вековна история и конфликти, но и важен път – независимо дали той се казва „нефтен“, „газов“ или „копринен“.

В Кавказ един от многото нерешени проблеми е Нагорни Карабах или по-точно - военният конфликт за Нагорни Карабах. Там основните проблеми са етнически и териториални, които са исторически заложени още в началото на ХХ век, когато районът става арена на кръвопролитни арменско-азербайджански конфликти. След Октомврийската революция през 1917 г. в Кавказкия регион настъпва пълно безвластие. В такава обстановка населението на Нагорни Карабах на 16.12.1917 г. в гр. Шуши създава Арменски национален съвет, който на 22.07.1918 г. се преструктурира в ръководство на Нагорни Карабах. То провежда самостоятелна вътрешна и външна политика, която е утвърдена със сесиите на народните представители на карабахските арменци в периода от юли 1918 г. до февруари 1920 г.

През този период основната борба на арменците е насочена срещу агресивната политика на мусаватиското правителство на Азербайджан, което по всякакъв начин се стреми да покори Нагорни Карабах. То не постига успех, независимо от пряката подкрепа на Турция и Англия.

През май 1920 г. в Нагорни Карабах се установява съветска власт. Отново възниква полемика към кого да бъде присъединен Нагорни Карабах. На 30 ноември 1920 г. председателят на революционния комитет на Азербайджан Н. Наримов и народният комисар по външните работи М. Хусейнов в телеграма от 30 ноември обявяват на арменския народ, че „от днес териториалните спорове между Армения и Азербайджан се обявяват за анулирани и Нагорни Карабах, Зангезур и Нахичеван се признават за части от Арменската съветска република“. На следващия ден декларацията на азербайджанското правителство се обсъжда и утвърждава на заседание от Бакинския съвет и на 2 декември е съобщено на Ленин за взетото решение.

На 3 юни 1921 г. на заседание на Кавказкото бюро на РКП (б), с участието на Наримов, единогласно е решено „да се утвърди декларация на азербайджанското правителство за принадлежността на Нагорни Карабах към Армения“. Появяват се надежди, че вече е решен териториалният въпрос между азербайджанци и арменци. Но тази надежда е кратка. С подписания договор между Русия и Турция на 16 март 1921 г. една голяма част от Армения – Нахичеванският район, несправедливо е даден на Азербайджан. С това нараства апетитът на Азербайджан и той излиза с нови искания за прекрояване територията на Армения. Това предизвиква Кавказкото бюро на РКП (б) на 4 юли 1921 г. отново да се занимава с административно-териториалната принадлежност на Нагорни Карабах. То взема решение за присъединяването му към Съветска Армения. Но след един ден Сталин налага без обсъждане арменската област да се предаде на Съветски Азербайджан с обещание за „широки права на самоуправление“.

Отново въпросът за статута на Нагорни Карабах е поставен на заседание на политбюрото на партията, проведено на 7 юли 1921 г. под председателството на Ленин. Взема се решение за основа при териториални спорове да се приема етническият фактор и правото на самоопределение. Но на 8 юли Сталин телеграфира на Орджоникидзе „спорните въпроси да се решат в полза на Азербайджан и Турция“.

Така напълно е игнорирана волята на арменското население, съставляващо 94,4 % от жителите на Нагорни Карабах, както и културно-историческите и национално-териториалните фактори.

Причината за включването на Нагорни Карабах в състава на Азербайджан е, че Сталин желаел да запази добри отношения с Кемалистка Турция и да вкара в играта мюсюлманския фактор в световната революция.

След две години на раздори на 7 юли 1923 г. се създава Нагорно-Карабахската автономна област. При новото административно-териториално прекрояване на областта от нея са откъснати райони с общо 107 арменски села. Така се потъпква правото на арменското население за самоопределяне на собствена територия.

Това разчленяване на областта продължава и в периода 1950–1970 г. при разширяването на колхозите. От арменските села са взети обширни земеделски участъци и са предадени на заселените в областта азербайджанци. При проведеното окрупняване на селата не са взети предвид природо-климатичните, историческите и националните фактори.

Тъй като преобладаващото население е от арменски произход, това разпределение на териториите, извършено не по етнически признак, а от стратегически и национално-политически съображения, предизвиква недоволство сред арменците. Чак до средата на 80-те години ръководството на Арменската ССР предприема различни опити да издейства присъединяването на Нагорни Карабах към Армения, но те остават безуспешни и дори са държани в тайна от съветската власт.

Така проблемът Нагорни Карабах продължава да търси справедливо решение на основата на правото на народите на самоопределение. Такава надежда се създава със започналата перестройка на М. Горбачов.

Политическите и икономически реформи, които Генералният секретар Горбачов инициира през 1985 г., водят до значителна децентрализация на съветската власт. Арменците както в Армения, така и в Нагорни Карабах, разглеждат програмата за реформи на Горбачов като възможност за обединяване. На 20 февруари 1988 г. десетки хиляди арменци се събират на демонстрация на площада в Степанакерт. Те искат районът да бъде присъединен към Армения. Същия ден Върховният съвет на Нагорни Карабах гласува неговото присъединяване към арменската ССР, срещу което твърдо са против съветските азербайджански власти. Горбачов отхвърля това гласуване, като се позовава на член 78 от Съветската конституция, в който се посочва, че границите на републиките не могат да бъдат променяни без тяхното предварително съгласие. Възникналото национално-освободително движение на арменците в областта се определя като „екстремизъм“ и „национализъм“.

На митингите в Армения се противодейства с демонстрации в Баку, където се изразяват силни антиарменски чувства както от граждани, така и от длъжностни лица. Едно такова изявление е от 14 февруари 1988 г., когато началникът на отдела на Централния комитет на Комунистическата партия на Азербайджан Асадов заявява: "Сто хиляди азербайджанци са готови да нахлуят по всяко време в Карабах и да организират там клане. "В дните, довели до клането, лидерът на Комунистическата партия на Азербайджан Хядай Оруйов предупреждава за същото арменците в Сумгаит: "Ако не спрете кампанията за обединяване на Нагорни Карабах с Армения, сто хиляди азербайджанци от съседни квартали ще нахлуят във вашите къщи, ще запалят вашите апартаменти, ще ви изнасилят жените и ще убият вашите деца ".

На 26 февруари 1988 г. на площад "Ленин" в Сумгаит се провеждат няколко митинга. Те приключват със силни антиарменски настроения. По време на демонстрациите има заплахи и обвинения срещу арменците за нарушаване на териториалната цялост на Азербайджан. Арменците са обвинявани също, че живеят много по-добре от повечето азербайджанци в Сумгаит. Почти всяка реч завършва с лозунга "Смърт на арменците!".

Усилия за успокояване на демонстрантите са направени от азербайджанския ръководител Байрамов, секретар на градския партиен комитет и от поета Бахтияр Вахабзадех. Директорът на Института за политическо образование в Азербайджан Хюсеинов също се опитва да ги успокои, като ги уверява, че Карабах ще остане в републиката и че историята на бежанците е фалшива. Той е подложен на обиди от тълпата и принуден да се оттегли.

Друг фактор, който предизвиква насилието, е съобщението за убийството на двама азербайджанци. На 27 февруари съветският заместник-прокурор Александър Катушев съобщава по радио "Баку" и Централната телевизия, че двама азербайджански младежи - Бахтияр Гулиев и Али Хаджиев, са убити при сблъсък между арменци и азербайджанци близо до Агдам няколко дни по-рано. Един от младежите е убит от азербайджански полицай, но Катушев пренебрегнал този факт и по-късно получава укор за разкриване на националностите на младите мъже.

Погромът на арменското население от Сумгаит започва вечерта на 27 февруари, една седмица след призива на Съвета на Народните депутати Нагорни Карабах да се обедини с Армения и според много източници е пряк отговор на решението на Съвета. Единственият критерий при избора на жертви по време безчинствата е етническата принадлежност на хората.

Погромът в гр. Сумгаит е първият масов взрив на етническо насилие в новата съветска история. По официални данни на Главната прокуратура на СССР в тези събития загиват 26 арменци и 6 азербайджанци. Някои арменски източници говорят за по-малък брой жертви. Стотици граждани са ранени, мнозина стават жертви на насилие и издевателства, хиляди стават бежанци.

Атакуващите са от различни възрастови групи. Основните участници са възрастни мъже и дори някои жени, но има и младежи студенти, които участват във вандализъм и плячкосване от арменските домове.

Те са въоръжени с подръчни метални и други предмети, някои от които са изработени в местните заводи.

Животът на много арменци е защитен и спасен от техните азербайджански приятели, съседи или дори непознати, които с риск за собствения си живот позволяват на арменците да се скрият в къщите им или да бъдат придружавани в колите си извън града. По думите на арменски свидетели, когато съветските войници отиват от врата на врата да търсят оцелели, те успяват да съберат хиляди арменци, които са се крили в азербайджанските домове.

Реакцията на съветското правителство към протестите първоначално е бавна. Властите не са били склонни да изпращат военни части, за да наложат военно положение в града. Същевременно съветските власти в Азербайджан, някои от които стават свидетели на атаките, призовават лидерите на Кремъл да изпратят съветски войски в Сумгаит. На сесия на съветското политбюро от третия ден на размириците (29 февруари) Горбачов и неговият кабинет се занимават с няколко теми, преди да обсъдят събитията в Сумгаит. Когато въпросът най-сетне е повдигнат, Горбачов изразява противопоставянето си на предложението за изпращане на войници в района, но членовете на кабинета - външният министър Едуард Шеварнадзе и министърът на отбраната Дмитрий Язов, опасяващи се от ескалация на насилието, го убеждават да бъдат изпратени войскови подразделения за потушаване на размириците.

Междувременно предишния ден два батальона от МВД пристигнат в Сумгаит, но не успяват да овладеят размириците. Техните бронирани превозни средства са преобърнати, а някои са запалени от коктейли „Молотов“. Така войските се озовават в пълен безпорядък.

До 29 февруари ситуацията се влошава до такава степен, че властите са принудени да въведат в града военни части, на които им е дадено правото да използват смъртоносна сила. Контингент, съставен от отдела на вътрешните войски на Феликс Дзержински, команда на морски пехотинци от Каспийско-военноморска флотилия, войските от Дагестан, военна полиция и 137-и парашутен отряд на въздушните сили от Рязан - военна сила от близо 10 000 души, под командването на генерал-лейтенант Краев - се отправя към Сумгаит.

Въведен е комендантски час от 20:00 до 7 часа сутринта, тъй като продължават сблъсъците между войници и демонстранти. Краев нарежда на войниците да спасят арменците, които са напуснали апартаментите си. Под силно въоръжена охрана арменски жители са извозени в културния дом на централния площад на града. Сградата е предназначена за настаняване на няколкостотин души, но накрая няколко хиляди намират подслон там. До 1 март съветските войски спират революцията.

Съветските власти арестуват 400 души във връзка с клането и подготвят наказателни обвинения за 84 (82 азербайджанци, един руснак и един арменец). Талех Исмаилов, водопроводчик от един от индустриалните заводи на Сумгаит, е обвинен в умишлено убийство и е първият, който е съден от Върховния съд на Съветския съюз в Москва през май 1988 г. До октомври 1988 г. са осъдени девет мъже, включително Исмаилов, който е изпратен на 15 години затвор, а други 33-ма са съдени. Други присъди са по-сурови: Ахмад Ахмадов, който води тълпа и участва в убийството на седем души, е признат за виновен и осъден да бъде разстрелян.

Въпреки това 90 от онези, които са съдени, са освободени след известно време, тъй като те са били обвинени за обикновено хулиганство, а не за убийства и насилие, извършени в Сумгаит. Много от тях изразяват недоволството си от начина, по който се организират и провеждат разследванията. Съветският историк и дисидент Рой Медведев поставя под въпрос съдебните процеси: "Кой знае защо, но съдът е разгледал събитията в Сумгаит, като ги е разделял на отделни епизоди, а не като програмен акт на геноцид". Повечето арменци и азербайджанци също са недоволни от съдебните решения. Арменците се оплакват, че истинските подбудители на погрома не са заловени, докато азербайджанците заявяват, че присъдите са твърде сурови. Някои азербайджанци дори се включват в кампанията за "свобода за героите на Сумгаит". В действителност много от извършителите на погрома са обявени за национални герои.

През 2005 г. 28 февруари в Армения е обявен като "Ден в памет на жертвите на кланета в Азербайджанската ССР и защитата на правата на депортираното арменско население".

Августовските събития от 1991 г. променят съдбата на републиките от бившия СССР. Нагорни Карабах не остава встрани от политическите реалности и на 2 септември 1991 г. обявява независимост.

Последвалата война между азербайджанци и арменци предизвиква трагедия сред хората, които остават без дом и работа в собствената си земя. Тя води до отчуждаване между азербайджанци и арменци, което прераства в национална вражда. Самопровъзгласилият се за независим Нагорни Карабах, населен с арменци, остава „трън“ в отношенията между двете съседни държави.

Това предизвиква икономически блокади, изолация от външния свят, погроми с много смърт на цивилни граждани в Баку и Армения, военно положение в Нагорни Карабах. Всичко това е доказателство, че държавните структури са безпомощни и неспособни да се справят с конфликти и проблеми, които са натрупани с години и са следствие на политико-икономически игри от всички участници.

Продължават да се водят преговори за статута на Нагорни Карабах в рамките на т. нар. Минска група, която се председателства съвместно от Русия, САЩ и Франция. Ще съумеят ли Армения и Азербайджан чрез мирни преговори да решат столетния конфликт или диалогът между тях е обречен на безкрайност?

Оригинално заглавие: В памет на загиналите за свободата и независимостта на Нагорни Карабах

*Проф. Велин Аргатски е български историк и преподавател по сигурност и отбрана. Ревностен изследовател на живота и делото на Васил Левски. Роден на 26 януари 1953 г. в с. Чепинци, Смолянска област. Завършил НВУ "Васил Левски" в гр. Велико Търново. Преподавател по Военна история и История на военното изкуство. Хоноруван преподавател във ВСУ "Черноризец Храбър" - Варна, НБУ и ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий".

Проф. д-р Велин Аргатски работи като директор на дирекция "Кадрова политика" в Министерството на отбраната.

По образование и призвание е историк, чиято научна дейност се изразява в над 80 монографии и публикации.

Автор на книгите "Васил Левски. Апостол на свободата", "Военна история на България 681-1945", "Армия, държава, общество".