Как се стигна до погромите в Сумгаит. Другата гледна точка

Карабахският конфликт е един от най-продължителните на постсъветското пространство.

17:57 | 22 март 2018 19 1314 rferl.org

В своята сегашна форма той е възникнал във връзка с мащабните геополитически преобразувания, които се случват на Южен Кавказ след разпадането на Руската империя. Започвайки от този момент и в продължение на ХХ век конфликтът тлее и се разпалва, преминавайки в “горещи” и “студени” фази. Ако преди 1918 година терминът “Нагорен Карабах” има само географско значение, то след образуването на независимите държави в Южен Кавказ през май 1918 година арменците започват да влагат и политическо съдържание. Възползвайки се от това, че през първите месеци на независимостта правителството на Република Азербайджан, създадена на 28 май 1918 година, напълно е заето с въпроса по освобождаване на Баку, карабахските арменци на т.нар. I селски конгрес, свикнат на 22 юли 1918 година, вземат решение за създаване в Нагорен Карабах на собствени административни органи на властта начело с Националния съвет. Скоро карабахските арменци получават военна подкрепа от отрядите на Андраник Озанян.

В резултат към края на 1918 година около 150 мюсюлмански села в Карабах и Зангезур са разорени и разграбени, десетки хиляди хора са подложени на геноцид. През януари 1919 година с разпоредба на азербайджанското правителство в Карабах и Зангезур е създадено Карабахско генерал-губернаторство начело с Хосров бек Султанов. Основни аргументи за това са сепаратистките стремежи на местните арменци, подклаждани от емисари от Армения и кървави действия срещу мюсюлманското население.

На 15 август 1919 г. VII конгрес на арменците от Нагорен Карабах в Шуша приема “Временно споразумение на арменците от Нагорен Карабах с азербайджанското правителство”, състоящо от 26 пункта: “Нагорната част на Карабах – Шушинска, Джеванширска и Джебраилска околии (Дизак, Варанда, Хачен и Джараберт), заселени от арменци, до разрешаване на този въпрос на Мирна конференция временно смята себе си в границите на Република Азербайджан”. Това споразумение остава в сила чак до съветизацията на Азербайджан през април 1920 година.

Болшевиките, които са дошли на власт в Азербайджан, ликвидират Карабахското генерал-губернаторство и в предишните му граници създават Карабахски революционен комитет, подчинен на съветското правителство на Азербайджан.

Реалните стъпки за определяне на по-нататъшния статус на Нагорни Карабах са направени вече след съветизация на Армения на 29 ноември 1920 г. Тогава вече териториалният конфликт между Армения и Азербайджан фактически се превръща от междудържавен във вътрешен въпрос, а преговорите се водят по нареждане на Кавказкото бюро на Централния комитет на Руската комунистическа партия. На съвместното заседание на Политическо и Организационно бюро на Централния комитет на Комунистическата партия (болшевики) на Азербайджан на 30 ноември 1920 г., свикано по повод учредяването на съветската власт в Армения, е прието постановление за предоставяне на Нагорната част на Карабах право на самоопределение. Това постановление е отразено и в речта на председателя на правителството на Азербайджанската ССР Нариман Нариманов, изнесена на заседанието на Бакинския съвет на 1 декември 1920 г., който потвърди, че “на трудовото селячество на Нагорен Карабах се предоставя пълно право на самоопределение”.

С изявлението си за Нагорен Карабах Нариманов изобщо няма предвид отделянето му от Азербайджан и предаване на Армения, както искат днес да го представят арменските историци. Напълно изопачавайки текста на решението на Политбюро на ЦК на Компартия на Азербайджанската ССР от 30 ноември и съдържанието на текста на изказването на Н.Нариманов от 1 декември 1920 година, Съвет на народните комисари на Арменската ССР на 12 юни 1921 година приема декрет за това, че “въз основа на декларацията на революционен комитет на Азербайджанската съветска социалистическа република Нагорният Карабах отсега е неразделна част на Съветска република Армения”. Съдържанието на този арменски декрет не съответства на действителността, понеже в него напълно е изопачен истинският смисъл на изявлението на Н. Нариманов от 1 декември 1920 година относно Нагорен Карабах.

От друга страна, на 27 юни 1921 година, Н. Нариманов, като засяга своето изказване от 1 декември 1920 г., решително възразява срещу погрешно тълкуване на неговия текст: “Ако те се позовават на моята декларация, тогава в Декларацията буквално е казано следното: На Нагорен Карабах се предоставя право на свободно самоопределение”.

Поради убедителните политически аргументи на Н.Нариманов Президиум на Кавказкото бюро (Кавбюро) на ЦК на РКП (б) на 27 юни 1921 година приема постановление за извънредно свикване на Пленум на Кавбюро за обсъждане на въпроса относно териториално разделяне на републики в Закавказие. На 4 юли 1921 г. Пленум на Кавбюро на ЦК на РКП (б) постановява: “Нагорни Карабах да влезе в състава на Арменската ССР, плебисцитът да се проведе само в Нагорни Карабах”. Тогава Н. Нариманов излиза с изявление: “Поради важността на Карабахския въпрос за Азербайджан, смятам за необходимо окончателното решение по него да бъде взето от ЦК на РКП (б)”.

Вземайки под внимание това изявление на Нариманов, Пленумът на Кавбюро приема ново решение: “Имайки предвид, че въпросът за Карабах предизвика сериозно разногласие, Кавбюро на ЦК на РКП (б) смята за необходимо да отложи окончателното му решение в ЦК РКП (б)”. Затова на заседанието на Пленум на Кавбюро на ЦК на РКП (б) на 5 юли 1921 г. е прието следното постановление: “Излизайки от необходимостта на националния мир между мюсюлманите и арменците и икономическата връзка на Горен и Долен Карабах, непрекъсната му връзка с Азербаджан, Нагорни Карабах да остане в границите на Азербайджанската ССР, като му се предоставя широка областна автономия с административния център в град Шуша, влизащ в състав на автономната област”.

Но реализирането на този декрет се забави до лятото на 1923 г. На 7 юли 1923 г. Азербайджанският Централен изпълнителен комитет (АзЦИК) издава декрет “За образуване на Автономната област на Нагорен Карабах (АОНК). АзЦИК постановява: “Да бъде образувана от арменската част на Нагорни Карабах автономната област, като съставна част на Азербайджанската ССР, с център град Ханкенди”. В декрета е ясно уточнено, че автономията се образува само от арменската част на Нагорен Карабах.

С други думи за автономната единица трябваше да е отделен не целият Нагорен Карабах, а само арменската му част. Затова първоначалното название на тази автономия, което е запазено до 1936 година, е Автономната област на Нагорен Карабах (АОНК) повече съответства на действителността.

Съгласно декрета от 1923 година центърът на автономията е пренесен от Шуша в Ханкенди, вероятно защото в новия вариант Шуша изобщо не трябва да е в състава на АОНК.

През септември 1923 година азербайджанският град Ханкенди е преименуван в Степанакерт в чест на арменския болшевик Степан Шаумян. Границите на бъдещата автономия са определени само през 1924 година. Свързано е с това, че арменските села в Нагорни Карабах са разпръснати между мюсюлманските села и не беше възможно да се очертаят точните арменски граници на бъдещата автономия. Не е случайно, че по-нататък в състава на АОНК се оказват не само села с преобладаващо арменско население, но и с мюсюлманско население.

Решението за създаване на арменската автономия в Нагорен Карабах през 1923 година по-нататък става за Армения правна основа за предявяване на териториални претенции към тази територия. Съществуването на две етнически идентични национални образования, които освен това са и в съседство (АОНК и Арменска ССР) в границите на една държава, т.е. на Съветския съюз, прилича на бомба със закъснител, която при всички положения ще избухне. До 1980-те г., без да се смятат отделните единични случаи на ескалация на напрежението, основно инициирани от Армения и изразени в обръщенията на ръководството на Армения, в събиране на подписи и обръщения на арменската интелигенция към съюзното ръководство, а също така сблъсъци на битово ниво между арменци и азербайджанци в Нагорни Карабах, съветските власти, контролирайки ситуацията, успяват да не дават възможност информацията за тези факти да излезе извън границите на автономията, както и да се появи на страниците на съюзната преса. Започнатият във втората половина на 1980-те години армено-азербайджански териториален конфликт за пръв път излиза от страниците на съюзния и републиканския периодичен печат, телевизия, като по този начин излиза от латентно състояние и става обект на широко обсъждане.

За пръв път през 1920-те години не в затворени кабинети или на трапеза, а открито, на официално ниво, е предявено искане да се промени административно-териториалното устройство на съветската държава, което е една от главните истини, на които се държи “нерушимия съюз“.

В същото време за пръв път, ръководството на Армения заедно с политическа подкрепа на сепаратистко движение в Нагорни Карабах, предприема конкретни юридически стъпки за присъединяване на Нагорно-карабахската автономна област (НКАО) към Армения.

Мащабната провокация на арменските националисти в един от големите промишлени центрове на Азербайджанската ССР в град Сумгаит (към този момент там живеят 18 хиляди арменци, което е 7% от населението от града) влиза в арменския сценарий на новото начало на териториалните претенции към Нагорни Карабах.

Събитията в Сумгаит не носят спонтанен характер. Осъществяването на провокацията в Сумгаит е планирано след започването на 20 февруари 1988 г. на митинги в Степанакерт с изисквания за присъединяването на НКАО към Арменската ССР. Арменските националисти трябва да направят този процес необратим. Те добре разбират, че предишните методи на борба за Нагорни Карабах под форма на писма и петиции са неефективни. В това те се убеждават, когато безрезултатно на различни равнища се обръщат към централното ръководство през 1945, 1960, 1965, 1977 г. за присъединяването на НКАО към Армения. Нужни са по-активни средства за въздействие на власт. А именно, трябва да се пролее арменска кръв, за да може после този тезис да се използва по-нататък като аргумент, че срещу арменците е извършен поредния “геноцид” и по-нататъшното живеене на арменци с азербайджанци е невъзможно.

Това е стар, но проверен метод на арменците за създаване на образа на вечно страдащия от потискане от страна на мюсюлманския народ в очите на световната общност. Именно този сценарий е подготвен от екстремистите и за живеещи в Сумгаит арменци. Основната роля в осъществяването му изигра палач на сумгаитските арменци, по-рано три пъти осъжданият Едуард Григорян, който лично убива няколко свои сънародници.

С подобни действия арменските екстремисти се опитват да докажат справедливостта на своите искания за предаването на НКАО на Армения, като същевременно се възползват от тези събития като повод за депортиране на азербайджанското население от Армения. През периода 1988-1991 г. от територията на Армения са депортирани около 200 хиляди азербайджанци. В резултат на това Армения се превръща в моноетническа държава.

След събитията в Сумгаит възниква рязко изостряне на конфликта около Нагорни Карабах. Със сумгаитските събития арменците почват да оправдават различни зверства на екстремисти, които след разпадането на СССР довеждат до отворена военна агресия на Армения срещу Азербайджан. Резултатът от това е геноцидът върху азербайджанците в Ходжалъ през февруари 1992 г., окупацията в периода 1992-1994 г. на целия Нагорни Карабах и седемте прилежащи към него района, от чиито територии са прогонени повече от 700 хиляди граждани на Азербайджан, които стават бежанци на територията на своята държава.

*Илгар Нифталиев е началник отдел “История на Азербайджан в съветския период” към Института по история “А.А. Бакиханов” към Националната академия на науките на Република Азербайджан, доктор на философия по история, доцент.

Публикуваме статията в отговор на мнението на проф. Проф. Велин Аргатски: В памет на загиналите за свободата и независимостта на Нагорни Карабах под редакционно заглавие "Как се стигна до погромите срещу арменците в Сумгаит".